Quantcast
Channel: Статии
Viewing all 133 articles
Browse latest View live

Сдружение „Форум Наука” в Ескишехир, Турция

$
0
0

 

 

Автор: Милена Бербенкова

 

В началото на март БГ Наука взе участие в още един младежки проект. Този път мястото на действие е Ескишехир, Турция, а темата: “A Reason For Youth Unemployment: Job Discrimination” (“Причина за младежката безработица: дискриминация на работа”). Участниците: България, Турция, Полша, Италия, Унгария и Исландия. Действието се развива в 8 дни, всеки от които  има своята уникална програма. В първия ден участниците се опознават с различни игри в студентския център на най-големия турски университет: Анадолския. След това започват дейностите по темата на проекта. Различни презентации и уъркшопи запознават участниците с основните характеристики на дискриминацията и безработицата. Проектът предлага една различна перспектива върху връзката между дискриминация и безработица. Той преставя идеята за дискриминирането на определени професии. Такива професии в Ескишехир са ватман и скулптор на фигури и лули от морска пяна. Именно затова, участниците имат възможността да се срещнат с представители на тези профессии и да разберат повече за общественото отношение към професията им, както и какво я прави . Участниците представят ситуацията с безработицата  в своите държави и какви са най-разпространените причини за младежка безработица. Основните фактори са едни и същи според всички: разминаване между образование и нуждата от работна ръка. За да разберат от личен опит дискриминацията към определени професии, а може би дори за да се преборят ъс собствените си предразсъдъци, всички влизат в ролята на чистачи в една от градските градинки, където рботят под зоркото око на истинските служители от общинската служба по чистота. Трудът е възнаграден с поздравителен концерт от самите служители на ударни интрументи, направени от оръдията на труда им: контейнери за боклук и дръжки на метли.

Освен традиционните дейности за един проект, участниците се срещат и с кмета на област Тепебаши, Ахмет Атач и с посланика на Финландия  в Турция Нина Васкунлахти и обиколка на забележителностите на града.  

Прикачени миниатюри

  • Eskishehi project.jpg
  •  

  • Eskishehi project0.jpg
  • Eskishehi project1.jpg
  •  

  • Eskishehi project2.jpg
  •  

  • Eskishehi project3.jpg

История на Социалните Мрежи

$
0
0

 

Предговор

За да достигнат социалните медии мащаба, който имат днес, те извървяват дълъг път. Стартирали като канал за трансфер на информация, те се превръщат бързо в средищна точка на социалното взаимодействие, предоставяйки възможности, които никой друг информационен канал не може да предложи. 

Самите компютърни мрежи достигат първоначалния си разцвет още през 70-те години, когато компютърните връзки представляват военно-ориентирана схема за контрол и командване. В последствие се разширяват отвъд привилегированите няколко центъра и хъбове, а с това и се ражда и идеята, че ако имаш няколко компютъра, свързани помежду си може да ги използваш като канал за дискутиране на сходни теми, обновяване на познанствата и изграждане на такива с други хора извън твоя кръг. Началото обаче е трудно и е поставено основно от ентусиасти, решили да преборят съществуващия по това време стереотип, че пред клавиатурата седят само хора без социални умения да общуват в реалността. В този период основно техно-любителите се осмеляват да пробват, но разширявайки бързо обхвата на социалните медии, превръщайки ги във вездесъщия културен феномен, в който се влюбваме 40 години по-късно.


Първите крачки

Всичко започва с BBS (от английски Bulletin Board System или система/място за бюлетини). Това представляват онлайн места за среща, където чрез независимо качени линкове, информация и постове потребителите ефективно комуникират с централна система, от където могат да смъкват игри, програми или да си пишат с други потребители. По това време, връзката с интернет става чрез телефонна линия и модем [1]. Администраторите на BBS обикновено са потребители на самите бордове или заинтересовани от специфичните теми доброволци. В този период остановяването на връзка на дълги разстояния е проблемно, което стимулира създаването на множество по-малки общества според района на потребителите. Това развитие на онлайн комуникациите дава началото на една от най-важните обществени трансформации на века - превръщането на антисоциалните хора във виртуално социални. BBS обществата от малки групи с единици потребители бързо се разрастват, като през 80-те и 90-те години стават едно от най-популярните занимания и преопределят Интернет революцията.

Друг вид място за интерактивност е CompuServ. Тази услуга стартира през 1970-та като бизнес ориентирана опция за комуникации. CompuServe предлага две нови функции на своите потребители: възможност да споделят файлове помежду си и връзка в реално време с хора; нещо, което никой не е предлагал дотогава. Така на потребителя се предоставя възможността не само да изпраща съобщения до приятели по вече наложената електронна поща, но и да се присъедини към хиляди дискусии, стартирани от други CompuServe членове. Именно тези форуми са популяризирали използването на Интернет и създали възможността за модерната интерактивност, която познаваме днес.

Ако трябва обаче да посочим предшественик на днешните социални мрежи, то това би бил чадърът на AOL (Америка Онлайн). По много начини и за много хора, АОЛ е равностойно на Интернет преди Интернета, а създадените там членски общества са може би най-вероятните иновации, поставили основите на днешния дигитален свят. 

През средата на 90-те години на ХХ век, Yahoo отваря първият онлайн магазин, последван от Амазон, в началото, посветен изцяло на продажбите на книги. В този период състезанието колко компютъра ще има във всяко домакинство тече с пълна пара.

Интернет бумът

Въпреки, че е различен по структура от съвременните социални сайтове, американският сайт Classmates.comсъс създаването си през 1995 година доказва идеята, че виртуалните срещи са възможни.  При зараждането на сайта потребителите не могат да създават профили, а само да търсят познати от гимназията в предварително публикувани списъци на випуските и да се свържат с тях. Сайтът бързо става популярен и остава такъв и до днес с повече от 540 милиона регистрирани потребители .

Веднага възникват и други подобни сайтове, които набират популярност през 90-те, като SixDegrees.com и AsianAvenue.com. С появата си през 1997 година SixDegrees.com разширява значително модела на социалните мрежи като въвежда принципа на разделението на контактите на “социални кръгове” в логиката на медиите. Идеята произтича от популярна в периода теория за Шестте степени на разделение. Тази теория гласи, че всеки е на шест или по малко стъпки /запознанства/, от всеки друг в света, т.е. че тръгвайки по веригата “приятел на приятел” всеки може да се запознае с всеки с максимум шест междинни запознанства. Сайтът SixDegrees.com бива затворен през 2001 и отворен отново, но само за настоящите към този момент членове без възможност за нови регистрации.

С нарастването на броя на сайтовете пазарът налага таргетиране на предлаганите услуги и по-тясното им специализиране. Така например през късните години на 90-те се създават специални  сайтове за връзка с потребители от Афро-американски произход - BlackPlanet.com, а през 2000 и такъв за латино потребителите - MiGente.com. Всички сайтове, съществуват и до днес, като на най-голям успех се радва BlackPlanet.com. Според компанията, откупила сайта през Април 2008, към момента BlackPlanet.com има 3 милиона уникални посетителя на месец.

Разрастването на бизнеса: LinkedIn, MySpace и Facebook

През 2002-ра, общуването по социални мрежи, каквито ги познаваме и днес, започва с първия по рода си сайт - Friendster. Friendster използва концепцията за разделение на SixDegrees.com, като потребителите на услугата могат да си избират кръг от “приятели” и да сортират кого допускат в профила си чрез специални филтри. Сайтът промотира идеята, че голямо и устойчиво онлайн общество може да съществува само при наличието на интерперсонални връзки, като тези между приятели. Това, което спомага за бързото развитие на сайта е специфичният му интерфейс, наподобяващ сайт за запознанства. Само година след старта си, Friendster може да се похвали с повече от 3 милиона регистрирани потребители и огромен инвеститорски интерес. Услугата обаче преодолява много технически трудности и съмнителни решения от управителните органи на компанията-собственик, които постепенно водят до спад на активността на потребителите в Северна Америка. Сайтът обаче успява да запази силни позиции в Азия, и предимно Филипините, което подпомага популярността му и до днес.

Сайтът за познанства в професионалната сфера, LinkedIn бива публикуван през Декември 2002 и е официално открит през Май 2003. Директор на компанията е Джеф Уайнър, който преди това е имал ръководна позиция в Yahoo! Inc., а самата компания е основана от Рейд Хофман и екипи от PayPal and Socialnet.com. С желанието да бъде повече от поле за приятели от гимназията и просто киберпространство, LinkedIn си поставя за цел да се наложи като ресурс за контакти, бизнес познанства и начин да се свържеш с хора от индустрията, в която работиш или от която си заинтересован. Сайтът поддържа изцяло различен интерфейс, базиран на спецификата на бизнес комуникациите. Самият профил на потребителите следва логиката на формата за представяне на професионална автобиография. Познанствата в сайта се наричат  “връзки”. През Юни 2013 LinkedIn собщава, че има повече от 225 милиона  потребители в повече от 200 страни.

Също през 2003-та е представен и популярният младежки сайт MySpace. Въпреки, че вече не е сред сайтовете в категоризация на социални, той остава сравнително популярен в САЩ. Главните му атрибути са с музикална насоченост - клипове, трейлъри, и плейлисти които привличат младежка публика.

Истинският бум на социални мрежи започва с възникването на Facebook. Първоначално  той е основан като много други сайтове за социални мрежи за специфична аудитория. Направен от студенти за студенти през 2004, сайта се позиционира като нова онлайн младежка организация само за елитния американски университет Харвард. Цели две години функционира за затворения кръг преди официално да отвори за широката публика през 2006. Сайтът запазва вече утвърдените успешни модели и структури на предшествениците като добавя нова интерактивна функционалност. До тази година, Фейсбук вече е установен като един от най-големите онлайн бизнеси, с десетки милиона инвестиции. Тайната на успеха на сайта (който има почти 1 милиард потребители) не може едностранно да бъде определена. Няколко неща, които потребителите обожават е колко лесно се работи с него; други пък харесват лесно достъпните възможности, които предлагат. В допълнение на тези неща, лесно запомнящото се име добавя атрактивност на услугата и популярността му, достигайки до аудитория от над 1 милиард човека.

Twitter

В началото на 2006 година, в крак с тенденцията за социализация на интернет пространството възниква нов тип мрежа, насочена основно към бързото споделяне на новини между потребителите. Мрежата наречена Twitter позволява на своите потребители да изпращат и четат кратки съобщения, ограничени до 140 знака.  Микроблоговата услуга бързо набира почитатели и отбелязва над 550 милиона регистрирани потребители към момента. На 8-ми ноември тази година Американската компания излезе и на борсата като листна 70 милиона акции. Продажбата им започна с първоначална цена от $26/акция, а до края на първия ден на търгуването им, микроблога завърши с 44,94 долара. Отбелязването на скока от 73% спрямо първоначално обявената цена на акция е обещаващ знак за компанията и растежа й.

 

Визуалните социални мрежи: Instagram и Pinterest

През 2010, базирайки се на бързо развиващите се мобилни технологии и нарастващия брой на фото-постове в социалните мрежи, възниквата две от най-големите визуални социални мрежи - Instagram и Pinterest.

Стартирана като приложение за iPhone, iPad, и iPod Touch, Instagram е социална мрежа позволяваща на потребители да публикуват снимки и видео в профилите си в останалите социални мрежи. Няколко месеца след възникването си апликейшъна добавя възможността за използване на хаштагове за отбелязването на хората на снимките и така се превръща в самостоятелна социална мрежа с над 150 милиона активни потребители месечно. През 2012 година Instagram е закупена от Facebook.

Pinterest, социална мрежа, която от скоро набира популярност и в България, предоставя на потребители си табла за колекциониране и публикуване на фото-материали, организирани по тяхно желание. Потребителите могат да разглеждат таблата на останалите потребители и съответно добавят публикациите, които харесат към своите табла. Връзките в тази социална мрежа променят своята роля и се наричат “последователи”, т.е. хора, които следят за новите публикации на таблото. Социалната мрежа съобщава за около 70 млн. активни потребителя на месец.

Google +

Осъзнавайки силата на социалните мрежи, през 2011 година Google също създава своя такава, наречена Google+. За разлика от Facebook и Twitter тази социална мрежа не е самостоятелен сайт, а социален слой на предлаганите към момента услуги на компанията. Google + стартира изключително силно, като само през първите си 4 седмици събра повече от 25 милиона уникални посетители. До голяма степен това се дължеше на напълно функционалното приложение за безплатни видеочатове заедно с неограничен брой онлайн приятели, не толкова развито в останалите социални мрежи към момента. 

Библиография:

 

http://www.digitaltrends.com/features/the-history-of-social-networking/#ixzz2i5vbOASu

 http://www.inquisitr.com/830664/the-history-of-social-media-when-did-it-really-begin-you-may-be-surprised-infographic/

 http://visual.ly/complete-history-social-media

 http://www.digitaltrends.com/features/the-history-of-social-networking/

 http://smallbiztrends.com/2013/05/the-complete-history-of-social-media-infographic.html

 http://mashable.com/2011/01/24/the-history-of-social-media-infographic/

 http://www.mediabistro.com/alltwitter/social-media-1969-2012_b45869

 http://www.mediabistro.com/alltwitter/the-history-of-social-media_b48350

 

За автора

Tsvetta е консултиращ стратег по социалните мрежи за корпорацията db5в Ню Йорк. Родена е във Велико Търново и през 2008 се премества в САЩ за да получи висше образование. През 2012, Tsvetta завършва колежа “Св. Франциск” с дипломи по Маркетинг Мениджмънт, Международен Бизнес и Икономика. По настояще е студентка в Градския Университет на Ню Йорк в кампуса Барух, където учи магистратура. През 2010 е коронясана за Мис България Диаспора САЩ и започва кариерата си на модел, въпреки 165 сантиметровия си ръст. Пред камерите или зад кулисите на големи социално мрежови кампани, Tsvetta е доказана сензация зад океана. Българското гуру в онлайн индустрията в Америка има опит с големи компании като филмовото студио Парамаунт, Тойота, НАСКАР и Сони. Бившата моделка се изявява като филантроп в българската общност като се концентрира над обучаването на жени лидери. Владее свободно 5 езика.

 




[1]

Модемът е периферно устройство за компютър, което позволява той да се свърже с други компютри, оборудвани с модем, чрез телефонната мрежа. /деф. Уикипедия/. Той не трябва да се бърка с рутер, макар визуално да си приличат. Рутерът е е самостоятелно устройство, което е част от компютърните мрежи и служи за управление на разпределянето на трафика информация между различни мрежи или различни сегменти от дадена мрежа, т.е. компютри чрез кабел или безжично. /деф. Уикипедия/

[1]

[1]

Джендър изследвания в българската социология

$
0
0

 

                                         Шабан Даракчи- ИИОЗ, БАН

След падането на комунистическия режим изследванията посветени на джендъра и сексуалността в Източна и Централна Европа започват да се увеличават. Комунистическият режим залага в своята идеология идеята за равенство на жените, но джендър литературата по време на комунизма е оскъдна и силно идеологична, пренебрегвайки теми като хомосексуалността, която е официално забранена от комунистическата власт. След падането на режима, Източна Европа е изправена пред ситуация, в която официалната трактовка на джендър проблемите се сблъсква с джендър изследванията на Запада [1], където има дълга традиция в академичните изследвания на пола още от 70-те години на миналия век(.Коцева, Т. 2009). Научният дискурс на Запад се допълва и от множеството гей и феминистки движения, които заедно с научните изследвания създават една по- благоприятна среда за развитие на джендър изследванията и респективно тяхното използване за подобряване на публичните политики. В литературата се говори за теоретично разделение в джендър изследванията между Западна и Източна Европа. Изследванията посветени на джендър проблемите на изток от Берлинската стена са в своя зародиш и не са добре развити, защото посткомунистическите социални изследвания са насочени предимно към развитието на политическите системи на Изтока и икономическите процеси в тях [2]. Ето защо джендър тематиката в трансформиращите се общества акцентира предимно върху институционалните рамки на неравенството, пренебрегвайки жизнения свят на джендър идентичностите, тяхното самопреживяване и динамика и по този начин жените попадат в ролята на „вечно губещи” от постатоталитарния преход [3]. Налага се да се смени парадигмата за изследване, особено що се касае за темите посветени на сексуалността и да се имплементират постмодерните социологически  трактовки на този проблем с цел по- голяма обективност.

В България, като страна от Източния блок, изследванията на джендър и сексуалността започват своето активно развитие след падането на комунистическия режим. Татяна Коцева(Коцева, Т. 2009), очертава вътрешните дисциплинарни противоречия, липсата на исторически контекст и липсата на финансиране като основни пречки пред развитието на джендър изследванията в България.

1.1.

Джендър аспекти на комунизма в България

В книгата „Българката”, Татяна Коцева и Ирина Тодорова, цитирайки канадски изследователи [4], очертават едно много важно методологическо разделение на теориите, изследващи джендъра. Те анализират, предложеното разделение на алфа и бета теории. Според първото разделение, алфа теориитеобясняват джендъра като наблягат на различията. Това, според авторите, допълнително затвърждава джендър дихотомията и типични представители на тези теории са голяма част от Западноевропейските философи, структурно- функционалната теория , властваща през 50 и 60-те години на 20 век и феминистките автори като Чодороу и Гилигън. Основният акцент при алфа теориите се базира на биологичната разликамежду мъжете и жените, което води до характеристиките, които обяснителните теории от тази група им дават, а именно: жените като емоционални и нерационални и мъжете като рационални, „активни по природа” и устремени. В тази връзка Кимел, през 2011 година казва, че неравенствата са базирани на различията между двата джендъра и са техен продукт, докато разликите в рамките на един джендър са много по- големи от разликите между двата[5]джендъра сами по себе си. Различието, дори това използвано в обяснителните научни теории, легитимира неравенствата, наблягайки на разликите между двата джендъра. Това той нарича „интерпланетарна теория”.Втората група, тази за бета теориите, подчертават авторите, е базирана на идеята за равенство на мъжете и жените, което не взима предвид биологичните характеристики. Коцева и Тодорова допълват още, че и двете теории имат своите слаби страни и за преодоляване на това, цитирайки отново авторите на тази концепция, те „дават” възможен отговор на това, как трябва да се изследва джендър проблематиката. Отговорът е в използване на конструктивния метод, при който основното допускане е, че джендър е „процес”, а не константна величина.

 Коцева и Тодорова правят анализ на политиката на социализмът и положението на жените. В конституцията от 1946 година, посочват те,  се дават равни права на жените с тези на мъжете и грижата за децата се поемат от държавата. Жената получава право на равен достъп до всички икономически сфери. Основните принципи на идеологията на новия политически ред са колективизъм и егалитаризъм. Реално на жената е дадено всичко онова, за което жените от Запада се борят. Но неофициално съществуват така наречените „двойно измерение”, „двойно съществуване” и „двойна проекция”на нещата при държавния социализъм, даващи обяснение на факта, че равенството е само привидно и реално същото това равенство поставя жените в много неизгодна обществена позиция. Неофициалният дискурс за прекомерната заетост на жените не се съобщава, за нея не се говори, тя е тема за разговор между приятели и малка част от медийните комедийни продукти.

Главен акцент от анализите посветени на положението на жената в комунистическа България е термина „свръхнатовареност на жената”- авторите очертават негативните последици от идеята за равенство на жената във всички обществени сфери. Това се дължи на факта, че освен работните позиции, които заемат, като следствие от достъпа до образование и егалитарната политика, жените продължават да извършват цялата домакинка работа и на тях се пада задачата да бъдат инструменти в „пронаталистичната политика” на социализма- политика особено актуална след 70-те години, когато идеята за раждане на 3-то дете започва да се пропагандира активно[6], защото се регистрира сериозен демографски спад( Стоилова, 2012: 32). Така жените по време на комунизма се оказват разкъсани измежду всичките си задължения- тези на работник, на домакиня и на майка, в смисъла на „инкубатори” на нацията [7]. В литературата се използва термина „триединен модел”, който описва ролите на жената по време на комунизма- на майка и съпруга; на труженичка и на общественичка ( Тилкиджиев, 2000)[8], а анализаторите на Запад ги наричат „superwomen”. В тази връзка Райна Гаврилова[9]отбелязва, че поради невъзможността само бащата да осигурява прехраната на семейството и поради фактът, че се гледа негативно на жените, които не изпълняват обществено полезен труд, една голяма част от децата се изпращат да се отглеждат от бабите им в селата. Това е бил един възможен изход и алтернатива за жените в „капана” на тази ситуация.

Друг основен момент от анализа на авторите е „феминизацията на публичната сфера. Макар  авторите да уточняват, че джендър разделението на труда в посока на феминизиране на определени отрасли не е така силно, какво в страните от Западна Европа по това време, те изтъкват, че публичната сфера се феминизира на едно скрито неофициално ниво, където жените , бидейки „равнопоставени” с мъжете започват своето „бягство” от рамката на идеологията и намират утеха в семейството, което е останало „незасегнато” от властта и принципите на партията. Това свързва жената по време на комунизма в идеята за жертвоготовност, онази за която говори още Иван Хаджийски. Жената се посвещава на семейните задължения и децата като отговор на „унифициращата идеология” на комунизма.

Коцева и Тодорова въвеждат и понятието „стъклен таван” в българската социология. Това е термин, който описва невидимите пречки и обстоятелства, които възпрепятстват определена дискриминирана и социално онеправдана група от обществото да се изкачва по социалната стълбица и да заеме висши ръководни длъжности. Термин, който първоначално е използван за непривилегированата позиция на жените, но по- късно се адоптира и за другите подтиснати групи и малцинства в обществото. Съществуват няколко фактори, които „образуват” метафорично дефинирания стъклен таван. Това са вътрешно фирмените пречки отнасящи се до квалификацията на сегрегираните групи; пречки на законодателно ниво, отнасящи се до диксриминативно законодатеслтво и друго, към които спадат стереотипи базирани на расови, религиозни, етнически и сексуални признаци.В контекста на социалистическата идеология, Коцева и Тодорова акцентират, че така наречената „различителна социализация” ( Kimmel, 2011) или различните джендър роли, които се научават в процеса на социализация са една от основните причини не само за съществуването на стъкления таван и разликите в заплащането между мъжете и жените, но и за затвърждаването на патриархалния „андроцентричен” ред в обществото. Като изход от това положение, авторите виждат промяната в законодателната рамка и усилията на наднационалните организации. Типичен пример днес е политиката на ЕС за джендър мейнстрийминг въведена през 1986 година. Тук можем да добавим и промяната в учебната програма в България, а и не само, която като съдържание е все още силно джендър разграничителна.

Идеологията за джендър равенство по време на социалистическия строй е привидна промяна. Официално, тя е замислена като инструмент за заличаване на неравенството, но неофициално тя има много по негативни последици за жените от считаните за дискриминиращи капиталистически политики на Запада по това време. Цитирайки Ева Крайски, последствията от тази ситуация е описана от Румяна Стоилова, която подчертава, че комунистическата идеология макар и да дава еднакви трудови права на жените, не им позволява да „напуснат”, дефинираната от Хана Арендт, частна сфера или пространство, и по този начин, се стига до преминаване от „патриархален държавен социализъм“ към „патриархална демокрация“ (Стоилова, 2012).

Джендър раеенството на социлизма от една страна е опит за едно преосмисляне на женския опит и идентичност и скъсване с нейното биологично определено битие. Езикът, който описва жената по време на социализма е обхванал точно тези идеи и думите на новата и социална роля.

1.2.

Джендър  неравенства: пост социалистическата ситуация в България

След падането на комунизма в България жените се оказват в една непривилегирована позиция, която е свързана с факта, че те са заети предимно в домакинските дейности и работят в силно феминизирани отрасли. В тази връзка Георги Фотев[10]казва, че „цената на прехода”за жените е много по- голяма от тази на мъжете. Цитирайки множество социологически изследвания, той подчертава, че жените получава по- ниско заплащане и държавната политика или „юридизмът” в рамките на джендър политиките не взима предвид три основни фактора, присъщи на женската биология: майчинство, раждане и бременност,което води до ситуация, в която правата на жените са регламентирани със закон, но на практика, както показват емпиричните данни, те нямат позициите, които заемат мъжете и не са овластени в същата степен. Ето защо, критикувайки феминизма, той настоява да се взимат предвид определени биологични характеристики в публичните политики, както е модерно да се казва днес, при намесата на държавата в проблемите за джендър равенството. Ситуацията на жените в България не се различава особено от другите страни в преход и феминизацията а бедността, сексуализирането на на работното място ( по- добър външен вид за по- голям успех на интервю за работа) са общи черти за държавите в процес на трансформация от социалистическа към пазарна икономика(Лулева, Ана. 2003), но въпреки това всяка една от тях има своите културно обуслпвени характеристики и специфики, които трябва да бъдат изследвани.

Съществен момент в процеса на прехода в България е това, което Фотев нарича „интернализация на женската подчинена позиция”,която води до нагласа сред жените, изразяваща се в избора на типично женски професии, които не „изглеждат принудителни”, а „естествени”, което от своя страна дава повече привилегии на мъжете и затвърждава тяхното „господство” и ги дефинира като ‘глава на семейството” [11]. Неравнопоставеността на жените през първите 10 години на  преход е базирана на заетост в домашната сфера и това дава на мъжа повече икономически ресурси и от там повече власт. В тази връзка Румяна Стоилова[12], анализирайки жените предприемачи след 1989 година в България, казва че жените са изключени от процесите на промяна. Жената в посткомунистическа България печели повече свобода, но губи сигурност. Статистиката, анализирана от Стоилова, показва че броят на мъжете при самонаетите и работодателитее значително по- голям от този на жените. Феминизират се отраслите образование, социални дейности и здравеопазване, докато строителството и производството на енергия и материали си остава типична „мъжка” професия (Коцева, Т. 2005).

Авторът добавя, че участиетона жените в политиката ( и като кандидати и като избиращи) е едната плоскост, чрез която може да се постигне промяна. В този ред на мисли, през първите 10 години от прехода у нас представителството на жените в политиката е сравнително ниско, с тенденция да намалява и всеобщото схващане е, че жените не са родени за политически действия и тяхното място е в дома и основната им грижи трябва да са насочени към семейството( Златанова, 2000) [13]. На практика няма правна пречка пред българските жени да заемат политически постове, но желанието им и емпиричната действителност показват едно силно „нежелание”, което има социално конструктивен характер. Според Румяна Стоилова, еманципацията при жените над 50 години в България се провежда „отгоре надолу и отвън навътре”, свивайки интересите на жените в сферата на частното, респективно семейството и домакинството. Като основни „виновни” за това се сочат медиите, които създават нагласи за подобен тип поведение( кулинария, сериали, плетки, гоблени, „женски” предавания) и отношение, което игнорира политическото участие. Това е сериозен проблем, защото „успешните биографии” на жените публични личности, в това число и политици са силно мотивиращи за бъдещите поколения жени ( Стоилова, 2001).

 Другата основна плоскост е икономическото участие, но в изследванията, които цитира Стоилова, се очертава тенденция, при която на предприемачеството се гледа като на нетипична за една жена професия и дейност. Участието на жените в икономическата сфера, по думите на автора, предвид патриархалното българско общество, е иновация за първите 10 години от прехода в България и в Източна Европа като цяло. Решението на проблема с джендър неравенството, според Фотев, е да се провокира по- голям публичен диалог от страна НПО-та и други организации, ангажирани с проблема за неравенствата, за да се постигне „делиберация” - това е възможността за диалог , познаващ и уважаващ различието и множествеността на жизнените светове, и който да доведе до реални промени на законодателно равнище. Това мнение споделя и Златанова от 2000 година, която, анализирайки международните предписания от 4-тата конференция на жените в Бейджин и предписанията на ООН, твърди, че българската държава трябва спешно да предприеме мерки за инкорпориране на международно приетите стандарти за да се преодолее друг феномен на прехода в България- „феминизацията на бедността”.

Книгата „Пол и Стратификация”, която Румяна Стоилова публикува през 2012 година е един задълбочен анализ на джендър неравенствата в българското общество след падането на комунистическия режим в България. Това е систематично изследване на джендър неравенствата, което дава не само ценна информация за динамиката на този проблем през последните 20 години, но и формулира редица методологически индикатори и подходи в изследването на джендър стратификацията. Нейният анализ е строго социологически, систематизирайки основните фактори, които оказват влияние върху стратификацията, като главният акцент пада върху джендър стратификацията в България. Анализът е построен последователно като преминава от разглеждане на джендър стратификацията на микро ниво и конструирането на жизнения опит на жените и стига до анализ на макро фактори като политика, икономика и образование и възможностите, които те дават на жените да се изкачват в социалната йерархия, допускайки, че след 1989 година, професионалната кариера не зависи от партийната принадлежност, а от личните възможности и тези придобити в образователния процес.

Основната теза на Стоилова, е че жените използват различни стратегии за справяне с  професионалното си израстване, съчетавайки платен и неплатен труд, стратегии, коренно различни от тези на мъжете и това води до „до хоризонтална и вертикална сегрегация на труда по пол, а оттук и до възпроизвеждане на неравенствата по пол в обществото”.

Стоилова въвежда в своето изследване една тема, която в Западната социология е изключителен проблем[14], а това е темата за платения и неплатения или „домашния труд”. Както казва Бурдийо, „домашния труд е сфера отредена за жената” като генерално схващане. Елизабет Бадентер, акцентира върху това разделение и изтъква, че именно то е много важен показател за джендър стратификацията на едно общество. Румяна Стоилова подхожда към джендър стратификацията комплексно, описвайки и сравнявайки не само измеренията между платен и неплатен труд, но ги комбинира с останалите два фактора: класа и етнос, за да посочи къде трите фактора се пресичат и създават силно непривилегировани позиции за жените. Домашният труд е „женска работа” в типичното патриархално мислене. Но когато е съчетан с друга „маргинализираща” идентичност като етническата, тя действа с много по- голяма сила. Типичен пример за това, посочва Стоилова, са етническите роми в България. Авторът подхожда към предмета на изследването            изключително интерсекционално или анализира джендър неравенствата през призмата на „множествената изключеност” ( Стоилова, 2012) и ако трябва да цитираме Майкъл Кимел ( Kimmell, 2011), тя прави джендъра „видим”, включвайки го в триадата (класа- етнос/раса- джендър), които обясняват неравенствата в едно общество по- задълбочено. Тук трябва да добавим, че Стоилова причислява към тази триада и тялото, което прави рамката за анализ още по- задълбочена, предвид всички практики, които използват тялото като „домейн за изграждане на патриархалната мъжественост” ( Connell, 2005), но от друга страна и на женствеността в медиите. Основният подход за изследване на джендър стратификацията е базиран на допускането, че джендър ролите са социално конструирани и това рефлектира пряко и косвено върху джендър стратификацията и неравенствата, следователно „разрушаването” на джендър стереотипите дава възможност на жените да покажат собствените си умения и да заемат по- висши длъжности в социалната йерархия и класовата система, където, акцентира Стоилова, социалната мобилност е възможна, за разлика от кастите например.

Стоилова, разглежда джендъра като социално- конструирана категория и, цитирайки Уест и Зимерман, които споменахме в първа глава, подчертава, че когато разглеждаме джендър стратификацията, освен структурните неравенства, като разлики в заплащане и заемане на позиции- чисто институционални, трябва да имаме предвид и културните спецификина тази стратификация, които се изразяват в отношението към жените в работна атмосфера, езикът[15], който се използва за тяхната дейност и всички стереотипни характеристики, които им се приписват. Това разграничение е изключително важно за социологическият анализ на джендър неравенствата в заплащането и трудовата сфера като цяло, защото дава възможност да се открият скрити нагласи спрямо жената като равностоен „колега”, чрез множеството подигравки, вицове и епитети за нейната „слаба и неуравновесена” природа, дори когато тези жени заемат ръководни постове. Типичен пример за скритият патриархат в условия на демокрация и равноправие, който засяга и сексуалността на жената, като пряко произтичаща от нейният джендър ( тази връзка я проследихме във втора част на първа глава) е изразът „тази не са я оправили снощи”.Това може да се чуе доста често, както от мъже, така и от жени, което говори за нагласа, при която жената е възприемана като биологично дефиниран продукт, който без секс е „нервен, ядосан, мрачен, превъзбуден и отмъстителен”. Жената в този злободневен израз е субект на сексуалният акт. Този израз показва много дълбоко залегналото съждение за биологичната идентичност на жената, като основна и дефинираща нейното поведение и от друга страна дава „патриархално господство на мъжа”, като призован да укротява и доминира. Тази постановка напомня за схващането, че женската сексуалност в ислямските общества се разглежда като  „активна и разрушителна”, докато в Западните общества, тя е „пасивна, контролирана и кодирана”. По тази логика можем да търсим корените на този израз още от времето на Османското присъствие в България.

Положението на жените в постсоциалистическото българско общество е пряко повлияно от символната властна патриархалните форми на господство(Димитрова, Мария.,Татяна Коцева. 1999), това са всички останали от историческото минало стереотипи, виждания, социални етикети и нагласи на мъжете във властта спрямо проблемите на жените. Тя е символна власт, защото е свързана с индиректни езикови и символни практики, непризнаващи равенството на жената, макар и на работното място. В контекста на тази патриархална символна власт, Даскалова (Даскалова, 1999)  настоява ежедневният език в политиката и публичните речи, да се замени с научния език, който да докаже и да проблематизира обичайно приписваната „биологичната” роля на жената в политическия език в постсоциалистическа България ( като съпруга и майка; „неспособна” да поеме собствена инициатива; стояща в сянката на съпруга си). Това ще доведе до разрушаване на „омагьосания” кръг, в който жените се разглеждат само като „wombs” , затворени между стените на дома и посветени на майчинството и грижата, под въздействие на „дисциплиниращата” политическа техника, в която сексуалността определя идентичността, добавя още Даскалова, позовавайки се на Нореберт Елиас и Мишел Фуко.

 

1.3.

Социализация и джендър

Социологическите изследвания посветени на връзката между джендър идентичността, насилието и социалните отклонения в България са изключително малко. Румяна Стоилова използва схемата „сътворяване и раз- сътворяване на пола”, като иска да подчертае, че в процеса на социализация се изграждат представи за мъжествеността и женствеността. В този процес, според Стоилова особено място заемат медиите, които са силно анти феминистки настроени. Позовавайки се на Бътлър, тя твърди, че е по-важно да се проследява начинът, по който джендър категориите и стереотипите се проблематизират от хората и се „разбиват”, без да се робува на изградените „хетеронормативни” и патриархални модели в българското общество, които са особено застинали и не се проблематизират след комунизма. От тази гледна точка, за една саморефлексия, на индивидуално ниво, за социологът би представлявал интерес как така нареченото гражданско образование дава възможност тези „стигми” и „виктимизации” да се проблематизират, защото медиите и в частност чалгата в България не се различават особено от повечето продукти на поп културата, а се различава начинът, по които индивидът реагира и има изградена рефлексивна гледна точка в процеса на тяхното възприемане( Darakchi, 2013). Много важен механизъм в изграждането и затвърждаването на джендър стеротипите по време на социализацията е учебната програма. В България има проведени изследвания за съдържанието на букварите[16], учебниците от началното[17]  и основното образование[18]. Авторите се обединяват около заключението, че в образователната система още от най- ранна детска възраст джендър стереотипите се изграждат в полза на мъжете. От контент анализите на тесктовото съдържание и снимковия материал на внушителен по брой учебници, учебни помагала и ръководстава за учители се очертават следните изводи. Първо, „мъжките и женските” места са строго джендър разпределени, като жената е „затворена в частното пространство и джендър ролите, с които е представена са в сферата на домакинските дейности, докато мъжете са „обществениците”, тези които заемат обществено значими професии. По този начин се „интернализира” джендър разпределение на труда още в дестска възраст, което рефлектира в по- късните етапи от живота на хората, когато отношението им към „другия” джендър са конструирани и внедрени от мощната мащина на образователната система и това пречи за изграждане на саморефлексия, защото образованието е приета на доверие институция, която е силно легитимна и авторитетна. Второ, джендър идентичността е разграничена на принципа активно, действащо и  и пасивно, подчинено, респективно за мъжете и жените. В повечето случаи момичетата са косвено „подтиквани” да подражават на своите майки, с помощта на джендър роли ограничени до грижа, всеотдайност, домакинска работа и др., респективно образът на мйката е много по –често срещан от този на бащата. Трето,от социолингвистична гледна точка повечето прилагателни описващи джендър роли и практики и професии са в мъжки род. Жените като цяло, твърди Йорданова, са изключени от социално- културната история и авторите на учбниците не се съобразяват с тенденциите и динамкиката на съвременните концепции за равенство, придържайки се към социо- биологичното схващане за джендъра като биологична категория, което предопределя по „естествен” път и представянето на джендър ролите в учебното съдържание, което според авторите е идеологично и стереотипизиращо.

Освен идеологични, тесктовете в учебниците в българската образователна система претендират за „неутралност” и това ги прави сами по себе си опасни. Както твърди Даскалова, липсата на критически анализ и възможност за „оспорване” на учебния материал е инструментът, който поддържа патриархалната култура в учебното съдържания и я възпрозизвежда(Даскалова, Красимира. 2002). В тази връзка авторите обръщат внимание и на художествената литература, която е силно небалансирана и жените почти не присъстват като герои и дейци. Препоръката на тези иселдвания е за балансиране на виауалното и лингвистично представяне на мъжете и жените, както и за по- застъпена и открита критическа  позиция и възможност за саморефлексия сред учениците, за постигане на по голямо джендър равенство.

Джендър стереотипите по време на социализацията се „изграждат” и от българските медии и както Лулева анализрайки концепцията за половия ред ( gender order) красноречиво доказва, че повечето предавания са една „перфектна фабрика” за джендър стереотипи, където крайната цел е мъжествеността да бъде още по- мъжествена и женствеността още по- жеснтвена. Изследвайки български медии, авторът прави заключение, че освен джендър стереотипи, българските медии, в това число и печатни, използват силно сексистки език и това не подлежи на цензура(Лулева, Ана. 2003). Милена Кирова( Кирова, 2010) прави разграничение между рекламите от южен и севрен тип, изтъквайки, че в България са известни рекламите от южен тип, които представят жените като свръхиделани и изключително( дори нереално) красиви, докато в рекламите от северен тип( тук най- чероятно се визират Скандинавските държави-б.а.) жените са представени с един ежедневен, нормален образ, които се среща всеки ден. Образът на жената като сексапилна е всъщност пример за подражание на много жени в България. Като добавим влиянието на чалга културата и на поп културата като цяло, както и липсата на адекватно гражданско образование, което да дава рамка за саморефелксия на жените, се достига до онова, което можем да наречем принудителен феминизъм- това е феномен, при които голям брой български жени не искат да се борят за равенство и преодоляване на обективизиране на сексуалността и и представянето им като сексуални обекти. Напротив, от наблюдения и разговори може да се заключи, че определена част от българските жени искат да бъдат харесвани като сексуални обекти. След 2005 година пластичната хирургия в България бележи сравнителен ръст и външният вид и поведението на жени от най- различни възрасти е силно белязан и повлиян от тези тенденции за красиво тяло с множество корекции и атрактивно  силно сексуализирано облекло, подобно на това в музикалните клипове и рекламите. По този повод Кирова добавя, че сексистките реклами в България се увеличават стреемоглаво и на тях не се гледа като нещо, което е сексистко, а напротив те се сочат като пробив в „закостенялата” природа на българина и се подкрепят не само от мъжете, но и от жените.  „На ценностно равнищерекламите по-скоро подкрепят различни очаквания към жените и мъжете, вместо да унифицират джендър ролите„(Коцева, Т. 2011). Татяна Коцева, анализирайки джендър стереотипите в рекламните послания в България на база проведено проучване, твърди че сексистките послания от рекламите днес се отразяват директно върху затвърждаването и социализирането на джендър стереотипи сред голям част от младите хора и е въпрос на медийна и рекламна политика да се обърне сериозно внимание на този проблем от страна на държавните регулатори, както и саморефлесивност от страна младите хора, които ще бъдат отговорни за „трансформирането” на тези стереотипи на бъдещите поколения.

Валентина Златанова през 2004 прави задълбочен анализ на ролята на социализацията, и по специфично за „различителната” социализацията на момичетата и момчетата и връзката на тези процеси с формите на насилие и девиантното поведение на по- късен етап от живота на определен човек. Златанова търси социологическо обяснение на насилието, което е продукт на определени фактори по време на социализацията и твърди, че теориите за научаването и теориите за биологическите характеристики на мъжа и жената трябва да се комбинират за по- обективно и всеобхватно изследване на девиациите и връзката им с джендър идентичността. Тя твърди още, че различията в агресивното поведение между момичетата и момчетата е в начинът,по който те демонстрират своето агресивно поведение. Докато момчетата са демонстративно агресивни, момичетата са по- склонни да показват прикрита агресия, която има манипулативни характеристики.  

Друг основен аспект от разработките на автора[19]е социализацията на момчето. Тук се анализират всички „техники”, чрез които едно момче се конструира като мъжествено, отричайки всички дейности, които могат да бъдат категоризирани като „женствени” Подобно на Елизабет Бадентер, Златанова смята, че социализацията на момчетата е много по- агресивна и активна от страна на родителите и обществото и основната цел е да се изкоренят всички „женски” черти от неговото поведение и отношения. Типични патриархални забрани в процеса на социализация са забраната и всеобщото схващане, че мъжете „не трябва да плачат и да показват уязвимост”, както и да „не изразяват своите емоции и чувства”. Както е отбелязано, стремейки се към този образ на „истински мъж”, самите мъже на по- късен етап от техният живот стават жертва на собствената си „мъжественост”. Един от най- екслицитните примери е агресията и насилието, което проявяват в стремежа си да се „докажат” като мъже. Както уместно добавя Бадентер, мъжката идентичност е изградена на принципа на отричането: „да не бъдеш женствен, да не бъдеш емоционален” и др. и това трябва да се доказва цял живот под натиска на обществените или общностни норми и това често води до чувство на гняв и агресия, когато така конструираната мъжественост не може да се докаже и „честта на мъжа” е загубена. В същото време, женската идентичност е построена на принципа да бъдеш: „да можеш да плетеш, да готвиш „ и др. Женската идентичност не се доказва- тя е факт.

След като детето премине през „различителната социализация” на ниво семейство, той обикновено попада в групи на свои връстници, където „мъжествеността” се доказва с цел да се изкачи в по- горно ниво на йерархията, която съществува неформално във вторичните групи. В тази, така наречена вторична социализация, част от която е и училищното образование, момчетата могат да бъдат особено агресивни и да демонстрират насилие както срещу момичетата, така и към други момчета, които „притежават женски черти и са мекошави”( Златанова, 2004). Неслучайно хомофобията е един от основните измерители и индикатори за мъжката джендър идентичност, наред с помагането в домакинството и взимане на полагащия се отпуск за отглеждане на децата[20]. Цялата тази гама от насилствени и подигравателни агресивни практики, цели легитимацията на социално конструираната мъжественост, която се подсилва от медиите и всички герои, с които се асоциират момчетата. Освен медиите, в рамките на самото училище се поощряват хетеронормативни практики, започвайки от съдържанието на учебната програма и завършвайки с това, което в първа глава отбелязахме като „хетеросексуален пазар”, където мъжествеността и женствеността базирани единствено на хетеросексуален принцип се легитимират на институционално ниво.

Връзката между джендър и насилие, според Златанова, е неоспорима, цитирайки множество изследвания. С анализа си на джендър социализацията, тя дава отговор на един от най- значимите въпроси свързани с значението на джендър социологията и необходимостта от нейното изучаване. Джендър социализацията може да ни даде отговорите за начините, по които се формират джендър ролите и респективно нагласите и очакванията спрямо другия/те джендър идентичности. Това ще даде отговор на въпроса как да се вземат мерки за превенция на насилието и респективно за тяхното използване в публичните политики. Друго пряко следствие от връзката джендър и насилие е необходимостта да се преразгледат  макро социологически фактори, като медиите, образованието, етноса и религията, които оказват влияние върху социализационните процеси и конструирането на мъжествеността и женствеността в рамките на една държава, общество, общност или група, защото, както отбелязва Златанова, мъжката агресия и престъпност в повечето случаи е плод на определени макро фактори , които обуславят иопределен тип полова социализация свързана с насилие и доминиране, докато женската престъпност, в повечето случаи е плод на адаптиране към определени социални и икономически условия и ситуации, в които изпадат жените.

Разбира се темата за  връзката между джендър социализацията и насилието не трябва да се разглежда едностранно и с основно допускане, че само мъжете са склонни към насилие и престъпления, защото този процес, социализационният, търпи промени и се наблюдава динамика в идентичността на съвременния мъж. Днес се говори за появата на „сдобрения със себе си мъж”[21], който не се доказва като „истински мъж” непрекъснато и не се срамува да участва в дейности и да показва чувства- всички те смятани като „типично женски”. Тази динамика е важна и заслужава своето внимание в рамките на съвременното българско общество и начинът, по който се социализират джендър идентичности. Умелото съчетание на големите, обобщаващи теории и частното, интерсекционално проучване на този проблем, може да даде много ценни отговори за развитието и прилагането на успешни публични политики.

 

Много важно от методическа гледна точка е подходът към изследването на брака в България. Не трябва да забравяме, че алтернативните форми на брак не са нещо непознато в България и се регистрират все повече семейства, който живеят на семейни начала, както и семействата с един родител и такива с едно дете. От индикаторите и анализите в българската социологическа традиция, можем да направим извод, че много важни , с цел максимална обективност е да се търсят мотивите, които стоят зад един брак- икономически, социално- психологически или други и как тези мотиви се променят с времето в рамките на едно общество или общност.

Използвана литература:

1.    Арнаудов, В. 2003.  Съдържателен анализ на учебниците от началния етап на основната степен на образование (1 - 4 клас) от гледна точка на джендър проблематиката.

 

2.  Бадентер, Елизабет. 2002. XYна Мъжката Идентичност. ИК Изток- Запад. София.

3.     Бурдийо, П. 2002. Мъжкото господство. Издателство „ЛИК”, София.

4.     Даскалова, К. 1999. Един Неосмомартенски текст.  Във в. Култура - Брой 9 (2069), 05 март 1999

5.     Димитрова, М.,Татяна Коцева. 1999.Равенство на Гражданите и Неравенство на Жените. Open Society Institute. Centre for Publishing Development. Electronic Publishing Program. Hungary.

6.     Златанова, Валентина. 2004. Нелегитимното насилие. ИК. „Квазар”. София

7.     Йорданова, Кристина. 2012. „Стереотипи и предразсъдъци в учебниците и учебните помагала за учители от предучилищно и основно образование в рамките на проект „Равенството – път към прогрес”.

8.  Кирова, М. 2010. Да отгледаш неравенство или джендър идентичности в българската реклама. http://www.publicrepublic.com/magazine/2010/04/44341.php

9.    Коцева, Т. И. Тодорова. 1994. Българката-- традиционни представи и променящи се реалности.. Кракра.

10. Коцева, Т. 2005. Полови равенства и роля на жените. В: Демографско развитие на България. С. НССЕДВ към МС, БАН, НСИ, Фонд на ООН за население, с.178-183

11. Коцева, Т.2009. Мисията и темите на социалните изследвания на пола в България.В: сп.  Критика и хуманизъм,кн.30, бр.3., с.219-226.

12. Лулева, Ана. 2003.  Полов ред (gender order) и трансформация. В: Българска етнология, 2003, 2-3, 96-110.

13. Стоилова, Румяна. 2012. Пол и стратификация: Влияние на социалния пол върху стратификацията в България след 1989г. ИК. „Сиела”. София.

14.Стойкова, Елена. 2005.  Полови неравенства в букварите за първи клас (1985 – 2005).

15. Тачева, Елена и Илия Недин( редактори). 2001. Тя на Балканите:261-266.

16. Фотев, Г. &Стоилова, Р. (съставители). 2000. Жените: Справедливост Днес. ИК ”Кота”. София. 

17. Connell. R.W. 2005. Masculinities (2-nd Ed.). University of California Press. California.

18. Darakchi, Shaban. 2013. “Gender Troubles and Dimentions of Sexuality in Bulgarian Ethno- Pop (Chalga) Music in Bulgaria”. –presented at “Talking Bodies” conference in Chester, UK. 

19. Kimmel, Michael S. 2011. Тhe Gendered Society. Oxford University Press. NY& Oxford

20. Kulpa, R. &Mizielinska, J. 2011. Why Study Sexualities in Central and Eastern Europe? In “De- Centring Western Sexualities: Perspectives on Central and Eastern Europe.

21. Johnson,  J. Elise and Robinson, Jean C. (Editors) 2007. Living Gender after Communism. Indiana University Press.

 

 

 

 

 

 




[1]Kulpa, R. &Mizielinska, J. 2011. Why Study Sexualities in Central and Eastern Europe? In “De- Centring Western Sexualities: Perspectives on Central and Eastern Europe.

 

[2]Johnson,  J. Elise and Robinson, Jean C. (Editors) 2007

[3]Лулева, Ана. 2003.

[4]Hare- Mustin& Marecek, 1988

[5]Кимел пренебрегва идеята за трети и повече джендър идентичности като тези в Индонезия, където съществуват 5 официални джендъра и Индия, където „хиджра” са признати за трети джендър.

[6]Медиите също са нагажирани с пропагандата за „новата” роля на жената като майка. Снимките на жените, който карат комбайни и трактори започват да се заменят със такива, на който жената е в ролята на майка, обградена от децата си в домашна атмосфера.

[7]Румяна Стоилова( 2012: 30), цитирайки Елена Стойкова- Доганова, заключва, че образът на жената прз 70 и 80-те години на 20 век в България, започва да се променя и се различава коренно от 50-те и 60-те години, като започва активно да се акцентира върху нейната женственост и роля на майка.

[8]Фотев, Г. &Стоилова, Р. (съставители). 2000. Жените: Справедливост Днес. ИК ”Кота”. София. 

[9]Тачева, Елена и Илия Недин( редактори). 2001. Тя на Балканите:261-266.

[10] Фотев, Г. &Стоилова, Р. (съставители). 2000. Жените: Справедливост Днес. ИК ”Кота”. София

[11]

Пиер Бурдийо( 2000) подчертава, че независимо от господството на мъжа в едно общество, жените имат своя начин да манипулират виждането на мъжа, чрез т. н. „насочващи избори” и по тази логика съществува скрита власт от страна на жените, тема която ще бъде развита в трета глава на настоящият труд.

[12]Фотев, Г. &Стоилова, Р. (съставители). 2000. Жените: Справедливост Днес. ИК ”Кота”. София. 

[13]Пак там.

[14]Катедрата по социология на Брюкселския университет е поставила като основна задача в своята изследователска дейност, разликите в платения и неплатения труд между мъжете и жените и свободното време, което остава за двата джендъра.- лично интервю с ръководителя на катедрата.

[15]И до днес една огромна част от мъжете наричат своите колеги жени с ироничното „колежке”. Това е в пълен унисон на това, което (Стоилова, 2012) очертава като езиково доминиране на мъжките назвателни имена за професии и категории, които в исторически контекст показват затвърждаването на патриархата.

[16]Стойкова, Елена. 2005.  Полови неравенства в букварите за първи клас (1985 – 2005).

[17]Арнаудов, Венцислав. 2003.  Съдържателен анализ на учебниците от началния етап на основната степен на образование (1 - 4 клас) от гледна точка на джендър проблематиката.

[18]Йорданова, Кристина. 2012. „Стереотипи и предразсъдъци в учебниците и учебните помагала за учители от предучилищно и основно образование в рамките на проект „Равенството – път към прогрес”.

[19]Златанова, Валентина. 2004. Нелегитимното Насилие. ИК. „Квазар”

[20]Darakchi, Shaban, 2009.

[21]Бадентер, Елизабет. 2002. XYна Мъжката Идентичност. ИК Изток- Запад. София.

 

Приложение на нанотехнологиите в медицината и офталмологията

$
0
0

 

Доц. д-р Красимир Коев – Медицински университет София

 

Абстракт: 

 В обзора е изложено какво представляват нанотехнологиите и как се прилагат в медицината, и по-конкретно в офталмологията. Засегнати са  едни от основните цели на наномедицината, т.е. всеобхватно наблюдение, контрол,защита и подобряване на  биологичните системи на молекулярно ниво, използвайки инженерни нанометоди и наноструктури, които да постигнат лечебен резултат. Описани са  приложенията, които  нанотехнологиите намират  в офталмологията (включително начините на  лечение на оксидативния стрес, проектиране на фрактални устройства, имплантирани в очите, доставяне на лекарстав с микропомпи и лечение на дегенеративни заболявания на ретината с генна терапия, протезиране и регенеративна наномедицина). Проследяват се революционните подходи на нанотехнологиите, насочени към настоящите терапевтични предизвикателства, като предоставяне на лекарства и премахване на следоперативни белези.  Нанотехнологиите могат да дадат възможност за справяне с нерешими до момента проблеми (например лечение на пациенти с дегенеративни очни заболявания).  

Нанотехнологията е наука и технология, чиито методи се прилагат на нано ниво. Мерните единици, с които борави тя са от 1 до 100 нанометра (1). 

Нанонауката и нанотехнологиите са съсредоточени в изучаването и прилагането на най-малките частици. Тя може да се използва във всички други области на науката, като химия, биология, физика, материалознание и инженерство.

Средновековните стъклописи са пример за това как една форма на нанотехнологиите е била използвала в пре - модерната епоха . 

Трудно е да си представим, колко малки са нанотехнологиите. Един нанометър се равнява на  една милиардна част от метъра. Ето няколко примера:

Един инч съдържа  25400000 нанометра;

Един лист от вестник е с дебелина около 100 000 нанометра;

Нанонауката и нанотехнологиите включват  наблюдение и  контрол над отделните атоми и молекули. Всичко на Земята е съставено от атоми - храната, сградите и къщите, в които живеем и нашите собствени тела.

Нещо толкова малко като един атом е невъзможно да се види с невъоръжено око без помощта на микроскоп. Микроскопите, необходими за наблюдаване на наночастиците са създадени сравнително скоро - преди около 30 години.

Съвременните учени и инженери намират широко приложение за нано технологиите, като използват свойства, като например по-висока скорост, по-голямо тегло, засилен контрол на светлинния спектър.

Лечение, насочено към рака като ракета, рецептори, които „разговарят” с лекаря, когато кръвното налягане е прекалено високо, тумор, който променя цвета си за подпомагане на хирурзите – всичко това звучи като научна фантастика, която се превръща в реалност, благодарение на нанотехнологиите в медицината. Нанотехнологиите помагат в революционизирането на лечение на ракови заболявания , като предоставят  по-бързи и по-достъпни здравни грижи (2).

 

Наномедицина

За медицински процедури като химиотерапията, лечението е като опит да се улучи малка цел с пожарникарски маркуч. Вероятността да се уцели целта е висока, но по време на процеса съществтува опасност и останалата част  да бъде повредена. Сходен е случаят и с търсенето на раковите клетки. Химиотерапията е ефективна, но води до множество нежелани странични ефекти(3).

Наномедицината има за цел да превърне пожарникарския маркуч в точна стрела. Лекарства, имащи за цел да достигнат  токсините в туморите, без да засягат други части на тялото, вече са приоритет на  клиничните проучвания. Целта е и откриването на причината за болестта на Алцхаймер. 

Тази нова технология не намира приложение само в лечението. С изследвания се проучва метод, при който с помощта на наночастиците се предоставят специфични изображения, помагащи по време на операции. В комбинация със специфична боя, частиците реагират на тумори, като по този начин  се визуализира местонахождението на раковите тъкани. Тези иновации могат да направят операциите по-бързи и по-ефективни.

 

Нанопроводници

Чрез имплантиране на нанопроводници, които записват важни показатели, може да предупредят пациента или лекаря при наличие на тревожни колебания в кръвното налягане. Сигналите могат да бъдат особено полезни, когато пациентите пътуват в чужбина. В момента, най-удобният метод за измерване на кръвното налягане е с апарат, който се запасва около рамото, но с помощта на нанопроводниците, малък часовник може да записва данните и дори да изпраща сигнали  в случай на спиране на сърдечната дейност (4).

Контролът на инфекциите е друга област на нанотехнологиите в здравеопазването, която може да има положително действие. Създадени са лабораторни екипировки, изработени от наноразмерни силиконови  частици, които отблъскват микроскопичните материали. Силиконът създава напрежение върху повърхността на дрехите, като подпомага  отхвърлянето на  99,9 процента от опасните бактерии, открити в кръвта и при повръщанене, които могат да бъдат опасни за лекарите и медицинските сестри. Иновативните материали, от които са изработени медицинските екипировки не само осигуряват безопасността на медицинските специалисти, но и предотвратяват разпространението на болести върху други пациенти.

Приложение на нанотехнологиите в офталмологията (5): 

 • Създаден е метод за повишаване на проникването на капките в очите чрез използване на наночастици от хидролизирано багрило;

• Навлизането на капките в очната сфера се ограничава предимно от роговицата, която функционира като бариера;

•Чрез използването на наночастици, съставени от хидролизирано багрило ( с частици от около 200 нанометра в диаметър ) се постига  десет пъти по-ефективно очно проникване.

• Наночастиците се получават чрез метода на повторното преутаяване;

• Лазерна конфокална флуоресцентна микроскопия показва, че багрилата, получени от наночастици, покриват епителната бариера  на роговицата, която има тесни връзки, като така се постига по-дълбоко проникване в роговицата;

• По-голямото проникване на багрилото в роговицата се дължи на размера на наночастиците  и на трансформирането на багрилната полярност от липофилна към хидрофилна в хидролизните реакции ин виво;

• Използването на хидролизните реакции ин виво за промяна на физикохимичното свойство на наночастици, съставени от хидролизируеми съединения, е ефективен подход за повишаване на по-доброто проникване на капки в очите.

Един от научните стремежи е съсредоточен върху проектирането на фрактални устройства, които се поставят в очите. Изследователски екипи преследват една иновационна стратегия – отглеждането на наноцветя, които ще помогнат на хора, загубили зрението си, например тези, страдащи от дегенерация на макулата. Тези наноцветя не са рози или лалета. Това са наноцветя, поникнали от засети метални наноразмерни частици, които растат по естествен начин – агрегация с ограничена дифузия. Те ще бъдат фрактали и  ще общуват ефективно с невроните (6).

Фракталите са частици с неправилни криви форми, които могат да се наблюдават с микроскоп. В математиката този термин е познат като полусходство. Дървета, облаците, реките, галактиките, белите дробове и невроните са фрактали. 

Очните хирурзи ще имат възможността да имплантират тези фрактални устройства в очите на слепи пациенти, чрез интерфейсна верига, която ще събира светлината, хващана от ретината и ще я отвежда до невроните за получаване на зрителен образ.  

Чрез този подход могат да се преодолеят проблеми, възникващи с настоящите усилия за имплантиране на фотодиоди зад очите. Настоящият чип е с ограничени възможности, тъй като не позволява достатъчно връзки с невроните.

В Кентърбъри, Нова Зеландия, се провеждат експерименти с различни метали за отглеждане на фрактални цветя на имплантируеми чипове.

Цифровите фотоапарати се приближават до капацитета за улавяне на 127 мегапиксела на човешкото око, но настоящият чип, базиран на импланти, поради своя интерфейс може да  осигури около 50 пиксела резолюция.

Едно от  предизвикателствата  е определянето на това кои метали могат безопасно да навлязат в тялото, без да предизвикат проблеми с токсичността. Крайната цел е  разработването на чип, който помага на слепите да прогледнат.

Необходимостта от намиране на лекарство за лечение на заболяване на ретината в момента е доминирана от лекарствена терапия, която да използва механизма на интравитреална инжекция. Това не само отнема време за клиничните процедури, но със сигурност е изключително изтощително за пациента. Инжекцията е предпоставка и  за възникването на риск от усложнения като ендофталмит, вътреочно възпаление, регматогенно отлепване на ретината, разкъсване на ретината и ятрогенна травматична катаракта (7). 

Бъдещите изследвания са съсредоточени върху механизма на откриване на лекарство за  очите, както и върху състава и ефективността на лекарства за анти - съдови ендотелни растежни фактори. В устройството на иновационните системи за създаване на очни лекарства, особено за задната очна камера, ще бъдат включвани нанотехнологиите и микроелектромеханичните системи. Разработва се  продукт, който е биоразграждащ се имплант, съдържащ дексаметазон и кортикостероид. 

Съществува възможност за изработването на „интелигентни” устройства, които могат да се управляват дистанционно или дори при по - сложни ситуации - да се саморегулират. Преглед на лекарствения метаболизъм в задната очна  камера се осигурява от иновационни микропомпи. Напредничавото развитие на микроелектрониката променя нивата на функционалност и контрол на евентуалните имплантирани миниатюрни помпени устройства. 

В най-опростеното си ниво, миниатюрната помпа ще бъде със собствен източник на енергия, лекарствен резервоар и няма да има външен котнрол върху нивата на доставяното количество лекарство. Устройството ще бъде капацитетно ограничено от  захранващия източник. Накрая устройството трябва да се експлантира от окото с предоставяне възможността от  поставянето на друг подобен уред.  

С повишено ниво на сложност, може се позволи външен контрол върху устройството, например светлинно - модулиран управляващ сигнал. Това ниво на контрол може да стартира или да спре  устройство и  да променя скоростта на доставяне на лекарство. В тази комуникационна функция, може да се включи и „разпитващо” устройство чрез активиране на  режим „превъртане”. По този начин  данните биха могли да бъдат прочетени от устройство, използващо оптично кодирани техники.

Кодираните данни може да включват, например, данни за еквивалентен обем на разпределеното лекарство, както и статуса на източника на захранване. Съвременната електроника със сигурност има взможността да предостави това ниво на функционалност. Ключов елемент на дизайна на подобна система ще бъде  устойчивостта на софтуера.

В най-добрия случай, източниците на енергия трябва да могат  да подават мощност по подразбиране, без необходимостта от допълване или подмяна на източника. Технологията, използвана за функционирането на батерията, изисква високи енергийни  обемни фактори. Предаването на енергия в източника, чрез използването на микровълнова печка и електромагнитната индукция също е възможно. Такива системи вече са разработени за по-големи системи за имплантиране. Една от тях е с висока плътност на акумулаторната батерия, интегрирана в силициеви схеми за биомедицински приложения за имплантация.  Редица технологии имат потенциал за монтирането на миниатюрни помпени системи за доставяне на лекарства. Основният елемент на такава помпена система са импулсите на променливия ток            (положителни и отрицателни), които причиняват деформация на мембраната в различните сетива.

В началния етап, течността се изтегля в камерата на помпата при затворен изходящ отвор. В крайната фаза, течността преминава през изпускателния канал при затворен входен канал. Тези помпени системи  имат оптимална честота за нивото на доставяне на лекарства. Ключов елемент в дизайна е да се сведе до минимум операциония стрес върху мембранния  материал и да се предотврати повреда.

Модернизираните техники за разширена цифрова симулация се използват за оптимизиране на дизайна и конфигурациите на нанотехнологиите.  С помощта на електрохимичен и йонно - проводим полимерен филм може да се постигне задвижване на микро – помпите, споменати по-горе. Те биха могли да предоставят достатъчно енергия и достатъчно количество лекарство в изпълнение на основната си функция.  

Приложение на лекарсвени средства и генна терапия в наномедицината (8)

Наночастиците могат да се приемат от клетките чрез различни механизми - например  с фагоцитоза, макропиноцитоза, ендоцитоза или клатрин – медиирана ендоцитоза, посредством които наночастиците могат да достигнат до различни вътреклетъчни структури.  

Възможно е конструирането на наночастици, насочени към конкретен начин за вътреклетъчно приемане, в зависимост от това към кои молекули са насочени наночастиците, например, холестеролът може да бъде повлиян чрез кавеолин-медиирана ендоцитоза. Възможно е и насочването на наночастиците към специфични субклетъчни органели, например митохондрии или ядро.

При някои пациенти с пигментен ретинит се среща мутация на тирозин киназа, наблюдавана и при лабораторни плъхове. Чрез експеримент се установява, че пигментния епител на ретината на плъхове не фагоцитира фоторецепторни външни сегменти правилно, в резултат на дегенерацията на колбичките и конусите на фоторецепторите.

Оксидативното увреждане играе роля в патогенезата на много заболявания на ретината, включително възрастовата макулна дегенерация, диабетна ретинопатия, ретинопатия при недоносени и фототоксичност. Тъй като размерът на наночастиците на сериевия оксид (CeO2) намалява, те индикират образуването на повече свободни атоми кислород в кристалната структура, особено при диаметър 3-5 нм. Като резултат, наночастиците  могат да открият  реактивните кислородни частици. 

Свободното насочване на наночастици подпомага намаляването на патологичната неоваскуларизация на ретината при мишките, което намалява мутацията на генните рецептори на липопротеин. 

Тази регресия се проявява дори когато наночастиците са инжектирани интравитреално след установена мутация на ретиналния фенотип. С помощта на една инжекция се потиска неоваскуларизацията в продължение на седмици, тъй като наночастиците действат като регенеративен антиоксидант. Наночастиците забавят развитието на повишени нива на съдовия ендотелен растежен фактор чрез този метод. Това означава, че наночастиците могат да бъдат ефективни при лечение на оток на макулата при диабетиците  и оток на ретината, предизвикан от хороидална неоваскуларизация.

Вирусните вектори могат да доставят по  ефективен начин гени, но също могат да крият рискове, например имуногенност и мутагенеза. Невирусните вектори (например, полимери, липиди) са висока преносимост на гени и носят нисък риск от развитие на имуногенност и са сравнително по-лесни за производство.

Наночастиците могат ефективно да доставят гени до клетките и се считат за средство за доставяне на гени в диагностиката и лечението на очни заболявания. Комплексни катионни полимери и отрицателно зареден плазмид на ДНК, наречени полиплекси, имат по-ефективна трансфекция, в сравнение с аденовирусните вектори. Полиплексите имат нанометров размер, голям векторен капацитет и могат да виреят в нуклеазна среда. Те са с относително висока транефективност, както за клетките, които се делят, така и за тези които не се делят (3). 

 

Литература:

 

1. Jason H. Sakamoto, Anne L. van de Ven, Biana Godin,  Enabling individualized therapy through nanotechnology, Pharmacol Res. Author manuscript; available in PMC 2010 August 1.

Published in final edited form as: Pharmacol Res. 2010 August; 62(2): 57–89.  

2. Tewodros Mamo, E 2.Ashley Moseman, Nagesh Kolishetti, Carolina Salvador Morales,Emerging nanotechnology approaches for HIV/AIDS treatment and prevention

Nanomedicine (Lond) Author manuscript; available in PMC 2010 December 1.

Published in final edited form as: Nanomedicine (Lond). 2010 February; 5(2): 269–285. doi: 10.2217/nnm.10.1

3. Muniza Zahid, Byeonghoon Kim, Rafaqat Hussain, DNA nanotechnology: a future perspective, Nanoscale Res Lett. 2013; 8(1): 119. Published online 2013 March 4. doi: 10.1186/1556-276X-8-119

4. Hira Lal Gupta, Pulkit Gupta, Rekha Gupta, Nanotechnology in ophthalmology

Indian J Ophthalmol. 2013 May; 61(5): 244–245. doi: 10.4103/0301-4738.97557

5. Qingguo Xu, Siva P. Kambhampati, Rangaramanujam M. Kannan, Nanotechnology Approaches for Ocular Drug Delivery

Middle East Afr J Ophthalmol. 2013 Jan-Mar; 20(1): 26–37. doi: 10.4103/0974-9233.106384

6. Dong Hyun Jo, Tae Geol Lee, Jeong Hun Kim, Nanotechnology and Nanotoxicology in Retinopathy, Int J Mol Sci. 2011; 12(11): 8288–8301.  

7. Miki Honda, Tomohiro Asai, Naoto Oku, Liposomes and nanotechnology in drug development: focus on ocular targets, Int J Nanomedicine. 2013; 8: 495–504. 

8. David G Birch, Fong Qi Liang,  Age-related macular degeneration: a target for nanotechnology derived medicines, Int J Nanomedicine. 2007 March; 2(1): 65–77. 

Доклад за участие в проект “Better Together”

$
0
0

ДОКЛАД

За участие в проект Better Together

(05.03.2014 – 09.03.2014, Полша)

 

Настоящият доклад се изготвя във връзка с участието на Христина Петрова в проекта “BetterTogether” като представител на Сдружение „Форум Наука“  с цел създаване на партньорски отношение с младежки организации от Европа и повишаване на сътрудничеството сред тях.

 Polsha1

Hristina and Nikola

1.                      

Обща информация– Проектът “BetterTogether”, финансиран от програма „Младежта в действие“ се осъществи в началото на месец март 2014 г. (05-09 март) в град Beskids (Węgierska Górka, Полша) с цел установяване на партньорство сред различни организации за повишаване на междунационалното сътрудничество. В него се включиха 12 организации от 10 европейски държави, в това число и България в лицето на Сдружение „Форум Наука“. Организацията изпрати 2-ма свои представители – Христина Петрова и Никола Каравасилев, които да установят контакт с представители на другите неправителствени организации и да подберат възможности за бъдещи съвместни инициативи, от гледна точка на общи и/или допълващи интереси и дейности.

2.                      

Организация на проекта и престоя– Цялостната организация на проекта се осъществи от “Associationofactivepeople”. Съгласно идейния замисъл дейностите се реализираха в рамките на 3 дни и бяха тематично разделени на: Създаване на екипност; Професионално представяне и възможности за партньорство; ЕС и младежките инициативи (Програма Еразъм +). В основата на всяка от тях бешее създаването на контакт и познанство сред участниците, които в последствие да благоприятстват комуникацията и сътрудничеството между самите организации. Водещата организация наблегна на неформалния характер на провеждане на семинара и спомогна за по-детайлно опознаване на културата на отделните държави и спецификата на организациите посредством тематични вечери. По този начин се доби по-пълна и ясна представа за особеностите на отделните нации, свързани с култура, традиции, модел за работа, професионална специализация и други.

Организационните елементи по повод настаняване и хранене представиха типични за Полша социално-битови особености. Избраното за настаняване селище даде възможност на участниците да се запознаят със спецификата на един от известните региони. В менюто бяха включени както интернационални ястия, така и типична за страната кухня. Положително се оцени моделът за настаняване на участниците, където в мнозинството от случаи беше използван  интернационален принцип.

 

3.                      

Дейности– Планираните дейности по време на контактния семинар се отличиха с професионализъм от гледна точка на идейния замисъл и методиката на провеждане. Общото наблюдение показа, че последователността им на изпълнение постепенно пречупи бариерите от гледна точка на културните и личностни различия на участници. Първоначално се наблегна на активности за сплотяване и създаване на усещане за екипност. Постепенно се премина към представяне на участниците и организациите във връзка с техните цели, интереси и възможностите за съвместно интернационално сътрудничество. Дейностите приключиха с практически упражнения и насоки за изготвяне на конкретни проектни предложения и разяснения за спецификата на новата програма на ЕС „Еразъм +“. По време на този тип занятия бяха формирани екипи, в които всеки според своите познания и компетенции имаше възможност за изява. Същевременно участниците бяха изправени пред предизвикателството да работят в произволно създадена група от „непознати“ и да адаптират модела си на работа към динамична ситуация, в която се намират и особеностите на всеки от членовете на своя екип. Независимо от своята специфика, предвидените дейности поощряваха формална и неформална комуникация между участниците както и повишаването на техните комуникативни умения (презентационни умения, разговор в динамична атмосфера, ораторство, умение за убеждаване и други).

4.                      

Ползи и впечатления от проекта– Провеждането на проекта “BetterTogether” доведе до създаване на познанства сред различни организации от цяла Европа. Разнообразният профил на всяка от тях бешепредпоставка за установяването на сътрудничество в бъдеще чрез комбиниране и адаптиране на идеите и целите. По време на семинара бяха коментирани конкретни начинания сред отделните организации, за които се очаква в скоро време да намерят реализация.

От гледна точка на самите участници всеки от тях имаше възможност да се запознае с хора от различни националности с многостранни интереси и опит и да подбере подходящи партньори за делови начинания и нови приятели. След приключването на проекта се наблюдава висока активност в неформалното общуване сред тях, посредством социалните мрежи, като в разговорите си участниците споделят и идеи/ възможности за бъдещи инициативи.

Натрупаният опит от участието в проекта спомогна за личностното израстване на всеки от представителите от гледна точка на разширяване на кръгозора, формиране и подобряване на комуникационните умения, генериране на нови идеи, повишаване на познанията за отделните култури и дейностите на ЕС, насочени към младежите.

 

12.03.2014                                                                     Изготвил:

 

Гр. София                                                                                             Христина Петрова

Чайките – класически кръгов вид

$
0
0

Автори: Димитра Лефтерова и Чавдар Черников

Тези толкова познати ни птици, всъщност, предизвикват повече въпроси, отколкото отговори.  Що е то кръгов вид?  Що е то вид изобщо?  Как еволюира той? Въпроси с много трудни отговори.

 Кръговите видове -прав ли е Дарвин?

 

През 1859г излиза от печат „Произходът на видовете” на Чарлз Дарвин. Той публикува своя труд след като 18 години го е държал в „чекмеджето”, образно казано не е посмял да даде публичност на едно толкова авангардно мислене в областта на биологията във време, когато се е считало че единствен Господ Бог е сътворител на света и всичко живо в него.
Днес, макар да са изминали 154 години от отпечатването на този епохален труд, променил човечеството, макар вече да не царува догмата за божествения произход, все още не спират споровете относно описаният от Дарвин път за поява на видовете.
Описването на същесвуващи в природата,така наречени кръгови видовеотново отваря въпроса за произхода на видовете.

Какво е кръгов вид?

Застъпваща се серия от популации на близкородствени видове, при които на всяка от две съседни, видовете се чифтосват помежду си и дават плодовито потомство, но съществуват поне две и то крайни популации, при които видовете са толкова различни, че не могат вече да се чифтосват помежду си. По този начин съществува генетичен поток между съседните популации. В двата края популациите или са твърде близко географски или се застъпват, така че цялата серия описва кръг.

Различно оцветените фигури представят различните популации, като всеки две съседни се припокриват географски и слабо се отличават по условия , начин на живот, външни белези / фенотипно и генотипно/. Това разположение на популациите може да е градуално – например в планините /фиг А/ или да описва кръг около даден воден басейн /фиг В и С/. Видовете от съседните популации могат да се чифтосват помежду си, но тези от популациите  в двата края / на фиг зелено и цикламено / вече са толкова различни, че не могат. Трябва да се отбележи също, че тези популации не отговарят на логиката на преносимост на свойствата и ако А популация се чифтосва с Б популация , а Б със С, то това не означава, че А се чифтосва с С, а напротив.

 Кръговият вид  - доказателство за еволюцията?

Ричард Докинс е най-популярния защитник на нео дарвинизма в съвремието ни и  в своя труд The Ancestor's Tale (Разказът на прародителя) (2004), отбелязва за кръговите видове, че те „  единствено ни показват в географско измерение, какво се е случило във времево.”
Докинс и редица други автори разглеждат кръговите видове като доказателство в съвремието ни за еволюцията описана от Дарвин. Като във времеви план, живите и описани днес видове са крайни популации на кръгови видове, съществуващи някога, на които междинните популации са изчезнали във времето. С други думи кръговите видове ни дават доказателство за еволюцията, като илюстрират какво се е случило през времето когато популациите генетично дивергират и постепенно се достига до появата на нов вид.
Разбира се има и немалко противници на тази теза и на практика дори научни разработки, които оборват  първо примерите които ще изредим дали са кръгови видове и с това поставят основата на отричане на тази теория като цяло.
Кръговите видове поставят казуса за т.нар видов проблем, за тези които искат да разделят живите организми на точно определени и строго дефинирани видове и таксони. Оказва се, че точно при кръговите видове съседните популации е трудно да бъдат определени като отделни видове и в повечето случаи са определяни като подвидове на един вид и по- късно отделяни в отделен токсон, което пък от своя страна е оспорвано. В тези случаи единствено двете крайни популации твърдо са определяни като отделни видове.  По този начин е трудно да се определи дали кръговите видове реално са представлявани от популации на подвидове или са представлявани от популации на близки, но различаващи се видове. С това се поставя отново проблема за определянето на вида като цяло.
 
  Кръговите видове в природата
Общо четири групи видове са разглеждани като примери за кръгови видове. Класически пример са чайките от род. Larus, които през 1925г. се описват ,че образуват верига от вариетети около Полярния кръг / макар по последни изследвания въпроса за това дали чайките са кръгов вид е спорен/. През 1938 се залага хипотезата за кръгово разположение на  популациите на Зеленикавия певец / от сем.Коприварчета/ разпростарен в Непал около Тибетското плато, достига до Сибир,  където крайните популации вече не се чифтосват помежду си. Пойното врабче Melospizamelodiaзаобикаля пустинята Сиера Невада в Калифорния. Саламандрите от род Ensatinaформират кръг около района на Центръл Вали в Калифорния.
Тези описани случаи, както и някой други открития способстват Ернст Маер първи да формулира теорията за кръговите видове през 1942 .
Съвсем наскоро през 2012 е описан и първия кръгов растителен вид.Euphorbiatithymaloides, вид млечка, образуваща кръг от Централна Америка, Карибите, който се затваря при Вирджинските острови.

Чайките – класически кръгов вид

 

Сребристата чайка (Larus argentatus) (отпред) и Малката черногърба чайка  (Larus fuscus) (отзад) в Норвегия :  два фенотипа с ясни различия

 



Чайките от род  Larus образуват кръг около Арктика:  1: L. fuscus, 2: Сибирската популация на  Larus fuscus, 3: L. heuglini, 4:L. vegaebirulai, 5: L. vegae, 6: L. smithsonianus, 7: L. argentatus.

 

Класически пример за кръгов вид са чайките от род Larus, чиито популации оформят кръг около Северния полюс. Популациите са определени като отделни видове. Европейската сребиста чайка (L. argentatusargenteus), която е разпространена на територията на Великобритания и Ирландия може да хибридизира с Американската сребриста чайка (L. smithsonianus), която обитава района на Северна Америка. Тя от своя страна може да хибридизира с чайката вега или източно сибирската сребриста чайка (L. vegae). При западните подвидове чайката на Бирула (L. vegaebirulai), хибридизира с чайката на Хюглин (L. heuglini), която от своя страна хибридизира със сибирската малка черногърба чайка (L. fuscus). Четири от гореспоменатите видове обитават северната част на Сибир. Последният е източен представител на малка черногърба чайка ( (L. fuscus) распространил си в северо-западна Европа, включително Великобритания.
Малката черногърба чайка и сребристата чайка са достатъчно различни, за да не хибридизират нормално / не се чифтосват дори при изключителни обстоятелства/ .
Така чайките оформят непрекъсната серия от популации с изключение, където двете линии се срещат в Европа.

Въпроси с неокончателни отговори

Кръговите видове отварят редица фундаментални въпроси, на които все още не е даден окончателен отговор.
Как се определя вида?
Какъв е начинът на поява на нов вид?
Кръговите видове доказателство за еволюция ли са?
Защо са описани толкова малко случаи на кръгови видове?
Какво може да ни помогне наблюдението и изследването на кръгови видове по отношение на опазването на видовото разнообразие?
На тези и редица други въпроси отговорите предстоят.

Литература:

^ Cacho & Baum (2012) "The Caribbean slipper spurge Euphorbia tithymaloides: the first example of a ring species in plants", Procedings of the Royal Society B

http://en.wikipedia.org/wiki/Ring_species
http://www.actionbioscience.org/evolution/irwin.html
http://evolution.berkeley.edu/evosite/evo101/VA1BioSpeciesConcept.shtml
http://www.evolutionnews.org/2012/04/sorry_ring_spec058261.html
http://darwiniana.org/rings.htm
http://www.darwinwasright.org/ring_species.html

 Таксономия на сем. Чайки ( Laridae)  и род Larus

Дълги години семейството има оспорвана систематика и видовете са отнасяни като подвидове и обратно. Учените от Дружеството на британските орнитолози/ BOURC Taxonomic Sub-committee /, уточняват окончателно приетата  таксономия на сем. Laridae
/J. Martin Collinson, David T. Parkin, Alan G. Knox,George Sangster and Lars Svensson. Species boundaries in the Herring and Lesser Black-backed Gull complex. British Birds 101 • July 2008 • 340–363/

 

 

Филогенетично дърво на чайките от сем. Laridae, основано на ДНК анализ. Това дърво се базира на изчисления за 20 000 поколения. По-дебелите черти показват вероятност по-голяма от 95%. Със син триъгълник е показано монофилията на род Larus

 

Ще обърна внимание само на спорните видове, с окончателно взето решение по отношение на систематиката.

• Каспийска чайка  Larus cachinnans (монотипична)

Дълго време класификацията на този вид е била спорна, като е описван като общ вид заедно със  жълтокраката чайка Larus michahellis и с  арменската чайка Larus armenicus. Дори все още в редица сборници видът е останал с наименование жълтокрака чайка. По нови изследвания, основани на ДНК анализ, учените го определят като отделен  монотипичен вид  и като един от най – старите във филогенетично отношение видове, дал основа за разпространение и поява на северо западните видове чайки.
• Малка черногърба чайка Larus fuscus (политипичен, със subspp. fuscus, intermedius,graellsii, heuglini, taimyrensis, barabensis)

Таксономията на групата Larus argentatus/Larus fuscus / сребриста – малка черногърба чайка/  е доста оспорвана и редица учени определят няколко подвида или вида в тази група като цяло. Освен това  групата на тези птици са описани като т.нар. кръгови видове, разпространени кръгово около Арктика. Видът малка черногърба чайка Larus fuscus е определен като политипичен с няколко подвида:
Larus fuscus sbsp. Fuscus
Larus fuscus sbsp. Intermedius
Larus fuscus sbsp. Graellsii
Larus fuscus sbsp. Heuglini
Larus fuscus sbsp.taimyrensis
Larus fuscus sbsp. barabensis

• Сребриста чайка Larus argentatus ( политипичен със subspp. argentatus and argenteus)

Видът сребриста чайка Larus argentatus e определен като политипичен с два подвида:
Larus argentatus sbsp. argentatus  / Скандинавска сребриста чайка/
Larus argentatus sbsp. Argenteus  /Британска сребриста чайка/

• Жълтокрака чайка Larusmichahellis(политипичен със subspecies michahellis, atlantis и потенциално други популации, които тепърва се изследват/

Дълго време класификацията на този вид е била спорна, като е описван като подвид на сребристата чайка Larus argentatus  или на каспийската чайка Larus cachinnans. Името си получава от немския учен Карл Михахелес /Karl Michahelles /. Някой я именуват западна жълтокрака чайка, за да я отделят от източната популация Larus atlantis , отделена като подвид
Larus michahellis sbsp. Atlantis
Larusmichahellis sbsp. michahellis

• Американска сребриста чайка Larus smithsonianus (политипичен със  subspp. smithsonianus,vegae, mongolicus)

Този вид също дълго време е бил спорен. Сега се према, че е отделен вид, но политипичен, като включва подвидове
Larus smithsonianus subspp. smithsonianu
Larus smithsonianus subspp. vegae
Larus smithsonianus subspp.Mongolicus
Последният подвидMongolicus се разглежда от повечето автори като отделен вид. На този етап се према като подвид, но неговото положение е възможно да се промени в резултат на следващи изследвания.

• Арменска чайка Larus armenicus (монотипичен)

Дълго време класификацията на този вид е била спорна, като е описван като общ вид заедно със  Каспийска чайка  Larus cachinnans. Сега окончателно се према видът за отделен монотипичен - Larus armenicus

 Larus michahellis, Larus smithsonianus, Larus argentatus, Larus cachinnans, Larus fuscus техните подвидове са наричат от орнитолозите комплекс херингови чайки.

 

Фенотипични вариации в комплекса херингови чайки. (a) L. michahellis,
Лесбос, Гърция (b) L. smithsonianus, Нюфаунленд, Канада (c) L. a. argentatus,  Ротердам, Холандия (d) L. a. argenteus, Лейден, Холандия (e) L. hyperboreus, Свалбард, (f)L. hyperboreus, Чърчил, Канада (g) L. marinus, Грейфсвалд, Германия (h) L. fuscus, Лейден, Холандия Leiden,

Литература:

  • The Herring Gull Complex (Larus argentatus -fuscus - cachinnans) as a Model Group for Recent Holarctic Vertebrate Radiations.Dorit Liebers-Helbig, Viviane Sternkopf, Andreas J. Helbig{,and Peter de Knijff. Springer-Verlag Berlin Heidelberg 2010
  • J. Martin Collinson, David T. Parkin, Alan G. Knox,George Sangster and Lars Svensson. Species boundaries in the Herring and Lesser Black-backed Gull complex. British Birds 101 • July 2008 • 340–363

 

Херинговите чайки – филогеография и еволюция.

Приблизитело 20 вида чайки, разпространени в Евразия и Северна Америка са наричани Херингови чайки. Таксономията на херинговите чайки е доста оспорвана. Повечето видове са описани като кръгов вид / поредица от застъпващи се географски , чифтосващи се помежду си популации, като първата и последната са толкова различни, че не се чифтосват и не дават хибриди; кръговите видове се дават за пример на пряко наблюдение на еволюцията и появата на нови видове в действие/.
За да се изясни таксономията и да се отговори на въпроса кръгов вид ли са наистина чайките, в последните години учените усилено работят върху ДНК изследване / митохондриална ДНК и полиморфни автозомални локуси ;вж. използвана литература/  на тези видове. В следствие на тези изследвания Дружеството на британските орнитолози/ BOURC Taxonomic Sub-committee /    приемат единна систематика на херинговите чайки / Larus argentatus, Larus fuscus, Larus michahelis, Larus cachinnans, Larus armenicus, Larus smithsonianus, Larus mongolicus, Larus barabensis и подвидове/.

 

На фиг 1: Ареал на разпространение на херинговите чайки.

На основа на ДНК изследванията се изяснява и филогеографията на тези видове. Оборва се първоначалната версия, че всички тези чайки са произлезли от един общ предшественик, обитаващ определен ареал / рефугиум / , от който постепенно по кръгов начин в течение на времето се е разпространил в цяла Холарктика, давайки основа за появата на всички тези нови видове.
Въз основа на ДНК изследванията, учените отделят два ясно генетично различни клона, които преди около 300 000 години са съществували в два региона / рефугиума/ - Северно Атлантически и Арало Каспийски клонове. Каспийската / Larus cachinnans /и сребристата чайка / Larus argentatus/ са два съвременни вида, които имат най-различаващия се и най-ранно отделен от хипотетичния прародител хаплотип. На база на типизирането, учените определят, че хипотетичния прародител на първия клон е обитавал северо източен Атлантик / сегашния ареал на сребристата чайка /, а на втория клон в Арало Каспийския регион / сегашен ареал на каспийската чайка/.

 


Фиг 2. Филогеография на херинговите чайки – генетично обособени / на основа на мтДНК хаплотипове/ в два клона  - Северно Атлантически и Арало Каспийски.

 

Арало Каспийската популация / предшественик на клон II/ се  е разпространил до северно Евразийските брегове, след това на запад до Великобритания и Исландия / сегашния ареал на малката черногърба чайка Larus fuscus/ и на изток по цялото крайбрежие на северен Сибир / vegae, schistisagus/ и Северна Америка /smithsonianus, glaucescens, glaucoides/.

Фиг3.  Филогеография на херинговите чайки – генетично обособени / на основа на мтДНК хаплотипове/ в два клона  - Северно Атлантически и Арало Каспийски.

 

Това разпространение е в съгласие с теорията на кръговите видове, като прилежащите хаплотипове потвърждават наличието на генетичен поток между видовете, отново в съгласие с тази теория. Но липсата на колонизация на Larus smithsonianus от Северна Америка, обратно в Европа, с което да се затвори кръга е в противоречие с тази теория, тъй като краищата на описания кръг не се застъпват.
В противоречие на теорията за кръговия вид е наличието на втори клон  - Северно Атлантическия  - клон I, предшественика на койта дава появата на атлантическата чайка Larus atlantis , средиземноморската жълтокрака чайка Larus michahelis  и арменската чайка Larus armenicus, които носят съответния хаплотип.
При Северно Атлантическия клон I , разпространението и обособяването на новите видове е вървяло на две вълни. При първата вълна на колонизация, предшественик,  най-близък до атлантическата чайка Larus atlantis, навлиза към Средиземноморието и Черно море и дава основа на обособяване на арменската чайка Larus armenicus, който при последващо заледяване остава изолиран. При втората вълна  атлантическата чайка дава появата на жълтокраката чайка Larus michahelis , която вторично среща арменската в източното Средиземноморие . Генетично атлантическата и арменската чайка имат по близък генотип до предшественика, отколкото жълтокраката чайка.

 


Фиг.3. Пиктографско представяне на генетичните връзки между видовете херингови чайки.Линиите представят генетичната дистанция, като дължината на линиите грубо представят генетичните мутации, даващи разлики между видовете. Оранжевият кръг, предстявщ Сибирско/Американските видове включва L. glaucoides, L. glaucescensL. hyperboreus, L. schistisagus, L.   smithsonianus, L.  taimyrensis, L. mongolicus, L.  vegae и L. heuglini.

 При тези генетични изследвания е установено най-голямо  различие при Larus occidentalis и затова този вид е взет като външна група. Има два вида, а именно сребристата чайкаLarus argentatus и полярната чайка Larus hyperboreus, които имат и от двата хаплотипа ДНК. Това сложно положение е в резултата на две хипотетични ситуации – първата, че тези две чайки са носители на гените на общ за двата клона предшественик, а втората по-вероятна хипотеза е ,че наличието на двата хаплотипа се дължи на вторична по-късна хибридизация на вида, която се е осъществила след отделянето на двата вида като такива и обратна колонизация и хибридизация с видове от другия клон. Като за сребристата чайка на основа на изследвания се дава по-вероятно тя да принадлежи към клон Iи вторична хибридизация с представители на клон II , да са причина за наличие на двата хаплотипа.

 Генетичните изследвания през последните години дават изключителната възможност учените да надникнат в начина на еволюция и разпространение на отдлените видове, да изчислят близки и далечни връзки между видовете и да помогнат за доказването на достатъчни разлики при обособяването на отделен вид от страна на таксономите.

Не всичко е изяснено в случая с херинговите чайки. В бъдещ план има основа да се доизясняват родствените връзки и генетичния поток при отделните видове, сложното положение на сребристата и полярната чайка. Необходимо е да се изясни все още спорното положение на някой подвидове. Дали чайките са кръгов вид също остава отворен въпрос. Ясно е, че предварително описаният от Маер модел е неточен, но това не значи че може с лесна ръка да се отхвърли като теория. Следващи изследвания ще продължат изясняването на видообразуването и разпространението на видовете.

Използвана литература:

  • The Herring Gull Complex (Larus argentatus -fuscus - cachinnans) as a Model Group for Recent Holarctic Vertebrate Radiations.Dorit Liebers-Helbig, Viviane Sternkopf, Andreas J. Helbig{,and Peter de Knijff. Springer-Verlag Berlin Heidelberg 2010
  • J. Martin Collinson, David T. Parkin, Alan G. Knox,George Sangster and Lars Svensson. Species boundaries in the Herring and Lesser Black-backed Gull complex. British Birds 101 • July 2008 • 340–363
  • Sternkopf et al. Introgressive hybridization and the evolutionary history of the herring gull complex revealed by mitochondrial and nuclear DNA BMC Evolutionary Biology 2010, 10:348
  • Dorit Liebers1†, Peter de Knijff2 and Andreas J. Helbig1*.The herring gull complex is not a ring species. Proc. R. Soc. Lond. B (2004) 271, 893–901

         

 

СРЕБРИСТА ЧАЙКА  Larusаrgentatus

Този вид е с изключително широк ареал на разпространение. Видът се счита като слабо засегнат в червената листа на IUCN.

Таксономичен статус
Таксономията на групата Larus argentatus/Larus fuscus / сребриста – малка черногърба чайка/  е доста оспорвана и редица учени определят няколко подвида или вида в тази група като цяло. Освен това  групата на тези птици са описани като т.нар. кръгови видове, разпространени кръгово около Арктика. По последно приетата официално таксономия на тези видове от Дружеството на британските орнитолози/ BOURC Taxonomic Sub-committee /и приета от всички орнитолози по света, двата вида са отделени като отделни видове.
Видът сребриста чайка Larus argentatus e определен като политипичен с два подвида:
Larus argentatus sbsp. argentatus  / Скандинавска сребриста чайка/
Larus argentatus sbsp. Argenteus  /Британска сребриста чайка/

 Разпространение

Сребристата чайка гнезди в по голямата част от Канада и Аляска, също така в североизточните Американски Щати, по северното крайбрежие на Европа включително на територията на Исландия, Ирландия, Скандинавия и Англия. Гнезди в северна Русия от централната и част до краен изток. В Европа е описана да гнезди и в Западна, Централа и Източна Европа. Някои популации зимуват в далечен юг и са локализирани в по голямата част на САЩ, Мексико и Централна Америка, по северните брегове на Испания и Франция, голяма част от Япония и югоизточните брегове на Китай.
Сребристата чайка е най-добре познатата чайка по бреговете на Западна Европа.
За България е по-рядък вид. Дълго време е описван като най-разпространения вид за нашата страна, поради таксономичен спор с жълтокраката чайка Larus michahellis.
Изчислено е, че популацията на сребристата чайка наброява 2,7 – 5,7 млн индивида като цяло.

Описание и екология

Северно гнездящите популации на този вид са мигриращи, а южните, въпреки че са описани като номадски , не са мигриращи.Вида гнезди от средата на Април до късен Юни в колонии от по няколко хиляди двойки.
Обитава крайбрежни и близки до брега райони, но може да навлиза покрай реките навътре в сушата, като се придържа към езера, язовири, заблатявания в близост до широки тревисти местности. Няма специфичен гнездеви хабитат, но предпочита скалисти места близо до брегове или водни басейни, недалеч от тревисти местности, острови, дюни, пясъчни брегове, тундра, ниски заблатени местности в близост до езера.
Всеяден вид, който може да се храни със всичко, което го има в излишък в района на обитание. Храни се с риба, червеи, раци и други морски безгръбначни / миди, морски звезди или морски червеи/, млади и възрастни птици, яйца, гризачи, насекоми, плодове, корени, отпадъци и мърша.
Изледвания са показали, че сребристите чайки могат да виждат ултравиолетова светлина.
Пият солена вода и с помощта на специална жлеза, разположена над очите, отделят излишната сол.
Видът е добре познат в градските райони по крайбрежните и крайречните населени места. Гнезди по покривите на сградите. Храни се с отпадъци, гризачи, малки птички, насекоми, като е известен с това, че редовно краде храна и рови в боклука.
Сребристата чайка е голяма чайка. Размерът варира от 60 до  67 cm. / измерено от върха на опашката до върха на клюна/. Размах на крилете 125 до  155 cm и тежина от 1,050 до 1,525 g. Женските са по-малки с размер от 55 до  62 cm. / измерено от върха на опашката до върха на клюна и тежина от 710 до 1,100 g. Размер на крилете при сгънато положение 38,1 до 48 cm, човка 4.4 до 6,5 cm и стъпало / тарзус/ 5.3 до 7.5 cm. Възрастното оперение е сив гръб и горната част на крилете, бяла глава и долната част на тялото. Краищата на крилете са черни с крилни огледала / бели петна/. Човката е жълта с червено петно. Покрай очите има бледо жълт кръг. Краката обичайно са розови, но при някой популации в Балтика, могат да бъдат бледо жълти.






Ключови факти

Текуща IUCN Red List категория

Слабо засегнат

Семейство

Laridae Чайки

За първи път описан от

Pontoppidan, 1763

Ареал на разпространение

16,400,000 km2

Ендемит

Не

Източници:

 КАСПИЙСКА ЧАЙКАCaspian Gull  Laruscachinnans

Този вид е с изключително широк ареал на разпространение, като не е уточнен. Видът се счита като слабо засегнат в червената листа на IUCN.

Таксономичен статус

Дълго време класификацията на този вид е била спорна, като е описван като общ вид заедно със  жълтокраката чайка Larus michahellis и с  арменската чайка Larus armenicus. Дори все още в редица сборници видът е останал с наименование жълтокрака чайка. По нови изследвания, основани на ДНК анализ, учените го определят като отделен  монотипичен вид  и като един от най – старите във филогенетично отношение видове, дал основа за разпространение и поява на северо западните видове чайки.
Разпространение:

Larus cachinnans е разпространен в източна Европа, Средния Изток и северозападна Африка и централна Азия. Резидентен по крайбрежието на Черно  и Каспийско море. Сезонно гнезди от Черно море на север на Каспийско море до източен Казахстан и азиатските степи. Зимува по бреговете на юго западна Азия, северо западните брегове на Африка и около Арабския полуостров нагоре до северозападна Индия. В Европа се среща до Полша и източна Германия, на север Швеция, Дания и Норвегия. Дори са наблюдавани и в Англия. Срещани са до Червено море и Персийския залив.
Постоянно пребиваващ: Авганистан, Армения, Босна и Херцеговина, България, Китай, Джибути, Египет, Етиопия, Грузия, Индия, Иран, Ирак, Израел, Йордания, Казахстан, Кувейт, Ливан, Оман, Пакистан, Палестина, Катар, Румъния, Суадитска Арабия, Сомалия, Сирия, Турция, Украйна, Обединените Арабски Емирства, Йемен
Временно пребиваващ: Бахрейн, Малдиви, Непал и Шри Ланка


Kлючови факти

Текуща IUCN Red List категория

Слабо засегнат

Семейство

Laridae Чайки

Първи описан

Pallas, 1811

Популация

Разширяваща се

Ендемит

Не

 Описание и екология

Видът е изцяло мигриращ, макар някой колонии в Каспийско и Черно море да се считат за постоянни. След гнездене миграциите за зимуване са от юли до ноември. За гнездене се завръщат от средата на февруари до средата на юни. Гнездят от средата на март до април, макар точният период да варира географски. Гнездят в колонии от повече от 8000 двойки и могат да образуват групи и в смесени колонии.

Гнездят близо до реки и речни корита с обрасли наноси,  заблатявания, тревисти влажни местности, скални морски пукнатини и пясъчни брегове, речни и морски острови, каменисти брегове, дюни, бракични крайбрежни заблатявания, обрасли с треви и храсти. Извън периода на гнездене обитават крабрежието и навлизат навътре по реките, като често се хранят и с култивирани посеви.
Всеяден вид. Менюто им включва риба, безгръбначни / насекоми, мекотели, раци/, влечуги, малки бозайници / полевки, катерици, лалугери/, боклук, мърша, яйца, пилета, осттатъци от храна.
Каспийската чайка е голяма чайка. Размерът им варира от 56 до 68 cm. / измерено от върха на опашката до върха на клюна/. Размах на крилете 137 до  155 cm и тежина от 680 до 1,590 g. Размер на крилете при сгънато положение 38,5 до 48 cm, човка 4.6 до 6,4cm и стъпало / тарзус/ 5.8 до 7.7 cm. Каспийската чайка има дълга слаба човка, завършваща в наклоненото чело. Краката, крилете и гърба са по-дълги от на сребристата и жълтокраката чайка. Очите са малки и често тъмни, краката варират от бледо розови до бледо жълтеникави. Гърба и крилете са слабо по-тъмно сиво от това на сребристата чайка, но слабо по-бледо сиви от на жълтокраката чайка.

Links:


Каспийска чайка – Larus cachinnans

  

МАЛКА ЧЕРНОГЪРБА ЧАЙКА Lesser Black – backed Gull  Larus fuscus

Този вид е широко разпространен. Видът се счита като слабо засегнат в червената листа на IUCN.

Таксономичен статус

Таксономията на групата Larus argentatus/Larus fuscus / сребриста – малка черногърба чайка/  е доста оспорвана и редица учени определят няколко подвида или вида в тази група като цяло. Освен това  групата на тези птици са описани като т.нар. кръгови видове, разпространени кръгово около Арктика. По последно приетата официално таксономия на тези видове от Дружеството на английските орнитолози/ BOURC Taxonomic Sub-committee /и приета от всички орнитолози по света, двата вида са отделени като отделни видове.
Видът малка черногърба чайка Larus fuscus е определен като политипичен с няколко подвида:
Larus fuscus sbsp. Fuscus
Larus fuscus sbsp. Intermedius
Larus fuscus sbsp. Graellsii
Larus fuscus sbsp. Heuglini
Larus fuscus sbsp.taimyrensis
Larus fuscus sbsp. barabensis

Разпространение:

Гнезди в централна и северна Русия, Скандинавия, Германия, Белгия, Холандия, северна Англия към Исландия. Гнезди целогодишно по бреговете на Португалия, южна Ирландия, Англия и северна Франция. Сезонно гнездещи популации са срещани и североизточна Испания. Сезонни гнездещи популации са широко срещани, разширяващи ареала по цялото крайбрежие на Северно море, Средиземноморието, Черно море и бреговете на Каспийско море, северните и източните брегове на Африка / включително и прилежащите реки/ и от Арабския полуостров до северозападна Индия.
Като цяло вида е с разширяващ се ареал на местообитание и гнездене. Включително и разширяване към и в  Северна Америка.

Описание:
Голяма чайка / много прилича на сребристата Larus argentatus и голямата черногърба чайка Larus marinus / с големина на тялото от върха на клюна до края на опашката 51–64 cm, разстояние между крилете в полет 124–150 cm и тежина  452–1,100 g. Мъжките са малко по-големи от женските. Криле в прибрано положение / ъгъл 90’/ 38.3 to 45 cm, човка 4.2 to 5.8 cm и стъпало / тарзус / 5.2 to 6.9 cm. Спрямо видовете, с които често се бърка, малката черногърба чайка е малко по-малка и по-слабо телосложение. С жълти, рядко розови крака и малки бели крилни огледала в края на всяко крило. Възрастните има черен или тъмно сиви крила и гръб. Човката е жълта с червено петно, което младите кълват като сигнал за хранене. 

Поведение:
Повечето популации са мигриращи като се местят скокообразно от място на място. Есенната миграция започва от негнездещи птици през късен Юни, последвани от гнездещите през късен Юли до Септември. Завръщането на птиците по гнездещите места започва от Февруари до ранен Юни. Птичите колонии са от смесен тип / често със сребристата чайка/ и наброяват от няколко двойки, до десетки, стотици и дори хиляди индивида.
Извън размножителния период видът остава общителен и мигрира на групи под 10 индивида.Обикновенно се храни на групи от стотици индивиди по сметища или плитчини с риба.

Хранене:
Видът е всеяден. Менюто на чайките включва малки рибки / най вече атлантическата херинга Clupea harengus, водни и сухоземни безгръбначни / бръмбари, мухи и техни ларви, мравки, пеперуди, скакалци, ракообразни, мекотели, прешленести червеи и морски звезди/, яйца на други птици и малки новоизлюпени птичета, мърша, карантии, гризачи, плодове и зърнени храни


Ключови факти

Текуща IUCN Red List категория

Слабо засегнат

Семейство

Laridae Чайки

Описани от

Linnaeus, 1758

Популационен статус

Разширяващ се

Ареал на разпространение

736,000 km2

Ендемит

не

 

Източник:

Silltrut - Lesser Black-backed Gull  (Larus fuscus fuscus)

Малка черногърба чайка Larusfuscus

Kлючови факти

Текуща IUCN Red List категория

Слабо засегнат

Семейство

Laridae Чайки

Първи описан

J. F. Naumann, 1840

Популация

Разширяваща се

Ендемит

Не

 

ЖЪЛТОКРАКА ЧАЙКА Yellow – legged Gull Larusmichahellis
Този вид е с изключително широк ареал на разпространение. Видът се счита като слабо засегнат в червената листа на IUCN.

Таксономичен статус
Дълго време класификацията на този вид е била спорна, като е описван като подвид на сребристата чайка Larus argentatus  или на каспийската чайка Larus cachinnans. Името си получава от немския учен Карл Михахелес /Karl Michahelles /.Някой я именуват западна жълтокрака чайка, за да я отделят от източната популация Larus atlantis , отделена като подвид Larus michahellis sbsp. atlantis.
Разпространение:
Larus michahellis е разпространен в Европа, Средния Изток и западна Африка. Резидентен за цяла Южна Европа, по бреговете на Средиземно море, Черно море, Каспийско море, Азорите и Мадейра, Португалия, Канарските острови, Испания. Зимуват по бреговете на югозападна Азия, Европа нагоре от  Германия и от Африка до източното Средиземноморие.

Описание и екология

Популациите могат да бъдат установени или  разпръснати.  Миграциите за зимуване са от юли до ноември и се завръщат за гнездене  от средата на февруари до средата на юни. Гнездят от средата на март до април. Гнездят групово в колонии от по 8000 двойки и могат да създават групи в смесени иначе с други видове колонии.
Гнездят близо до реки и речни корита с обрасли наноси,  заблатявания, тревисти влажни местности, скални морски пукнатини и пясъчни брегове, речни и морски острови, каменисти брегове, дюни, бракични крайбрежни заблатявания, обрасли с треви и храсти. Извън периода на гнездене обитават крабрежието и навлизат навътре по реките, като често се хранят и с култивирани посеви.
Всеяден вид.Менюто им включва риба, безгръбначни / насекоми, мекотели, раци/, влечуги, малки бозайници / полевки, катерици, лалугери/, боклук, мърша, яйца, пилета, осттатъци от храна.
Жълтокраката чайка е голяма чайка. Размерът им варира от 52 до 68 cm. / измерено от върха на опашката до върха на клюна/. Размах на крилете 120 до  155 cm и тежина от 550 до 1,600 g. Размер на крилете при сгънато положение 40.8 до 47.2 cm, човка 4.6 до 6 cm и стъпало / тарзус/ 5.6 до 7.5 cm. Възрастните са изключително близки по външен вид до сребристата чайка Larus argentatus, но са със жълти крака, което е причина в миналото да бъдат описани като подвид на сребристата чайка. Имат сив гръб, леко по-наситено сив от този на сребристата чайка, но по-светъл от този на Малка черногърба чайка Larus fuscus. Те приличат на последната по белочелието през есента, и черните пера с бели огледала. Имат червено петно на човката, както целия комплекс чайки. Имат и червен пръстен около очите, подобно на Малка черногърба чайка Larus fuscus и за разлика от сребристата чайка, при която този пръстен е наситено жълт.

 


Жълтокрака чайка Larusmichahellis

Връзки:

 

 

Видове чайки от род LARUS, описани на територията на Балканския полуостров

 

МАЛКА ЧЕРНОГЛАВА ЧАЙКА Mediterranean gull Larus melanocephalus

 

Дължина на тялото:37 см; Размах на крилете:96 см.

Лете възрастните са бели с черна качулка на главата, сив гръб и сиви крила. Клюнът и краката са яркочервени. През останалото време цялото оперение е бяло, но с тъмно петно зад окото. Младите отгоре са сивокафяви с черни първостепенни махови пера и черна ивица на края на опашката. Зиме възрастните се отличават от тези на речната чайка по окраската на главата и бялата долна част на крилата, а младите- по оцветяването на първостепенните махови пера. Рее се повече от другите видове дребни чайки. Издава пронизителен крясък „ кееер”, подобно на рибарка. На Балканския полуостров обитава пясъчни коси в различно солени водоеми; по време на миграции и през зимата се среща по морски крайбрежия и навътре в сушата. Най-много популации са описани на територията на Гърция и Албания. Описан е като уязвим вид в Червената книга на България.

 

 

 

РЕЧНА ЧАЙКА Black-headed Gull  Larus ridibundus


Дължина на тялото: 36см; Размах на крилете: 105 см.

Възрастните през размножителния период наподобяват тези на малката черноглава чайка, но качулката на главата е забележимо по-малка и първостепенните махови пера отдолу са черни. Клюнът и краката са яркочервени. Възрастните зиме и младите наподобяват малката черноглава чайка. Издават силни и пронизителни крясъци. Гнезди в Евразия от Исландия на изток до п-в Камчатка. На Балканския полуостров обитава сладководни блата и езера с обилна растителност; гнезди на шумни колонии. По време на миграции и зиме се среща в разнообразни водоеми, сметища, рибарници и др. Описана като застрашен вид в Червената книга на България.

 

 

 

 

 


ТЪНКОКЛЮНА ЧАЙКА Slender – billed Gull Larus genei

Дължина на тялото: 43см; Размах на крилете: 105 см.

Лете възрастните са със сиви крила с черни върхове; останалото оперение е бяло с розов отенък по гърдите. Зиме розовият отенък липсва, а зад окото се появява тъмно петно. Младите са със сиво-бяло оперение с черни върхове на първостепенните махови пера. Наподобява речна чайка в извънбрачно оперение, от което се отличава по едрите размери, забележимо по-дългия клюн и оцветяването на крайните първостепенни махови пера / при дългоклюната чайка 5-6 са с черни върхове, а при речната-7-8/. Мълчалива чайка. Гнездовият ареал е Гърция, Мала Азия и северното крайбрежие на Черно море до Персийския залив и Централна Азия. На Балканския полуостров обитава бракични, солени или свръхсолени плитки водоеми; по време на миграции и зиме се среща по морски крайбрежия. Най-много популации са описани в Гърция.

 

 

 

МАЛКА ЧАЙКА  Little Gull  Larus minutus

Дължина на тялото: 43см; Размах на крилете: 105 см.

Зиме възрастните са сиво-бели с по-тъмни петна по главата; през всички сезони крилата отдолу са черни, по ръбовете с бяла ивица. През лятото главата е черна. Клюнът е тъмно червеникавокафяв, а краката – червеникави. Младите отгоре са сиво-кафяви с черно теме и черна ивица по крилата; наподобяват младите на трипръстата чайка, от която се различават по черните теме и плещи, не врязаната опашка и забележимо по-малките размери. Мълчалива чайка. Гнезди от Източна Европа на изток до река Лена в Русия. На Балканския полуостров по време на миграции и зиме се среща често по морските крайбрежия.

 

БЕЛООКА ЧАЙКА White – eyed Gull Larus leucophhtalmus

Дължина на тялото: 41см; Размах на крилете: 107 см.

Възрастните са с черна глава и гърло, сив гръб, бяла опашка; около окото има бял пръстен. Долната страна на тялото е бяла. Крилата са кафяви с черни махови пера; отгоре черни са само първостепенните махови пера. Клюнът е прав, кораловиден с черен връх. Краката са яркожълти. При младите гърбът и крилата са кафяви; средните кормилни пера са черни, а краката – светлокафяви. Издават разнообразни звуци. В Западна Палеарктика гнезди в Североизточна Африка. На Балканския полуостров се среща рядко по морски крайбрежия, регистрирана е в Гърция.

 

 

 

 

 

СРЕДИЗЕМНОМОРСКА ЧАЙКА  AudouinsGullLarusaudouinii

Дължина на тялото: 50см; Размах на крилете: 127см.

Възрастните са сиво  - бели с черни върхове на крилата. По върховете на крайните първостепенни махови пера има малки бели петна, а около окото  - червен пръстен. Клюнът е яркочервен с черно субтерминално петно. Краката са маслиненозелени. Зиме е с кафяви щрихи по главата. Младите са светлокафяви с черна ивица през второстепенните махови пера, сиво-кафява опашка с черна широка  ивица на върха. Отличава се от дългоклюната чайка по късия масивен клюн и липсата на розов отенък по лятното оперение. Крясъците и наподобяват тези на гъска. Разпространена е по Средиземноморието. На Балканския полуостров гнезди на колонии по скалисти острови и скита по морски крайбрежия. Най-много колонии са описани в Гърция.

 

 

 

 

 

ЧАЙКА БУРЕВЕСТНИЦА Common /Mew/ Gull Larus canus


Дължина на тялото: 41см; Размах на крилете: 120см.

Възрастните зиме са със сиви крила и гръб, с черни ръбове на първостепенните махови пера и с бели петна по върховете им; темето и тилът на петна; през лятото цялата глава е бяла. Клюнът е зеленикаво – жълт с тесен черен пръстен, който през лятото изчезва; краката са зеленикави. Младите са пъстрокафяви, опашката им е бяла с широка черна ивица на върха. От сребристата и жълтоногата чайка се отличава по големина, по липса на червено петно на клюна и по зеленикавите крака. Издава пронизително „ киаа-киаа”. В Западна Палеарктика гнизди в Северозападна Европа. На Балканския полуостров мигрира и зимува често по морски и речни крайбрежия.

 

 

 

 

КАСПИЙСКАЧАЙКАCaspian Gull  Larus cachinnans

Дължина на тялото: 62см; Размах на крилете: 141см.

Възрастните  лете са бели със сиви плещи и крила, само външните първостепенни пера са черни с бели върхове /второто от тях има бял връх/, около окото без червен пръстен, ирисът е тъмен. Клюнът е с яркожълт цвят и червено петно на подклюнието. Краката са жълти, сивкави или бледорозови. Младите са кафяви отгоре с черни петна и бели отдолу, клюнът е черен, оперението на възрастните се появява на третата година. Гнезди по долното течение на р. Дунав и северните брегове на Черно и Каспийско море на изток от Централна Азия. На Балканския полуостров обитава речни крайбрежия и населени места.

 

 

 

 

 

ЖЪЛТОНОГА ЧАЙКА  Yellow – legged Gull Larus michahellis


Дължина на тялото: 55см; Размах на крилете: 130см. 

Възрастните лете са бели със сиви плещи и крила, на които външните първостепенни пера са черни с бели върхове /второто от тях има черен връх/ , около окото има червен пръстен, ирисът е бледожълт. Клюнът е дебел, ярко жълт и с червено петно. Краката са жълти. През зимата главата и вратът са с кафяви щрихи. Младите са сиво – кафяви; клюнът и ирисът са черни, а краката – бледорозови. Оличава се от Larus cachinnans по червения пръстен около окото, светлия / не черен/ ирис, по-късия и по-дебел клюн и черния връх на второто първостепенно махово перо. Издава силни крясъци. Гнезди по северните и югозападните брегове на Средиземно море и Мала Азия, а на Балканския полуостров  - на необитаеми скалисти острови и в градове, все по- често гнезди навътре в сушата.

 

 

 

 

 

МАЛКА ЧЕРНОГЪРБА ЧАЙКА Lesser Black – backed Gull Larus fuscus

Дължина на тялото: 53см; Размах на крилете: 134см.

Възрастните през зимата са бели с тъмни щрихи около окото и на врата, с черни крила и гръб.Клюнът е жълт с оранжево – червено петно при върха, а краката  - бледожълти. Лете главата и вратът са без щрихи. Младите имат черен клюн, пъстрокафяво оперение отгоре и и бяло отдолу. Рядко издава силни крясъци подобно на сребристата чайка. В Западна Палеарктика гнезди в Северозападна Европа и на Пиринейския полуостров. На Балканския полуостров се среща по морски крайбрежия и открито море само по време на миграции и през зимата.

 

 ГОЛЯМАЧЕРНОГЪРБАЧАЙКАGreat Black – backed Gull Larus marinus


Дължина на тялото: 71см; Размах на крилете: 157см.

При възрастните гърбът и горната страна на крилата са черни с бели ръбове на маховите пера; останалото оперение е бяло. Клюнът е жълт с оранжево – червено субтерминално петно на подклюнието, а краката – розово-червени. Младите през първата година са сиво-кафяви. Гърбът става черен през втората година. Отличава се от малката черногърба чайка по забележимо по-едрите размери и по цвета на краката. Издава крясъци „ аоук” или „ ук-ук-ук”. В Западна Палеарктика гнезди в Северозападна Европа. На Балканския полуостров се среща по морски крайбрежия само по време на миграции и през зимата.

 

 

 

 

МАЛКАБЕЛОКРИЛАЧАЙКАIceland Gull Larus glaucoides


Дължина на тялото: 56см; Размах на крилете: 146см.

Възрастните са бели със сив гръб и горна част на крилата; само първостепенните махови пера са бели; главата и шията са изпъстрени със светлокафяви щрихи. Клюнът е жълт с червено петно на подклюнието; около окото има слабо забележим червен пръстен. Краката са розови. Полетът е бърз и наподобява този на трипръстата чайка. Младите през първата година са светлокафяви с многобройни кафяви щрихи и препаски. През втората година оперението е по-светло с неясни пъстрини. От полярната чайка се отличава трудно по дребното тяло. Издава крясък „ киор-кор-кор”, подобно на сребристата чайка. В Западна Палеарктика гнезди в Исландия, о-в Шпицберген и Северна Русия. На Балканския полуостров скита по морски крайбрежия,, като е съобщена за Гърция.

 

 

 

 

АРМЕНСКА ЧАЙКА  Armenian gull Larus armenicus


Дължина на тялото: 62см; Размах на крилете: 132см. 

Възрастните и младите наподобяват много жълтоногата чайка. Възрастните се отличават от нея по черното петно, разположено пред червеното петно на подклюнието, и едно бяло петно / не две/ при върха на най-външното махово перо. Краката са яркожълти. Отличаването на младите е много трудно. Гнездовият ареал е в Централна Турция и Армения., а зимовищата – по източното крайбрежие на Средиземно море, най-вече в Израел и Северен Египет. На Балканския полуостров е регистрирана в България и Гърция.

 

 

 

 

ГОЛЯМА БЕЛОКРИЛА ЧАЙКА Glaucous Gull  Larus hyperboreus

Дължина на тялото: 65см; Размах на крилете: 157см.

Възрастните наподобяват много възрастните белокрили чайки, но главата е по- едра, а клюнът – по-масивен, бледожълт с черен връх; около окото има жълт пръстен. Краката са розови. Полетът е тежък и тромав. Младите през първата година са светлокафяви, с многобройни кафяви щрихи и препаски. През втората година са по светли. Отличаването на възрастните и младите от белокрилата чайка при недостатъчно осветление е голямо разстояние е силно затруднено. През зимата и есента рядко издава крясъци. В Западна Палеарктика гнезди в Исландия и Северна Русия. На Балканския полуостров скита по морски крайбрежия, регистрирана е в Словения, България и Румъния.

 

 

 

 

 

 


ГОЛЯМА ЧЕРНОГЛАВА ЧАЙКА Pallas’s Gull Larus ichthyaetus

Дължина на тялото: 59см; Размах на крилете: 155см. 

Зиме възрастните са с бяла глава и тъмнокафяви петна под очите и на тила; гърбът и крилата са сиви, върховете на първостепенните махови пера са певече черни, отколкото бели; останолото оперение е бяло. Клюнът е жълт с червено петно и черна напречна ивица на върха. Краката са яркожълти. Лете главата е черна. Младите през първата година отгоре са пъстрокафяви, а отдолу – бели с кафява огърлица. Издава подобни на жълтоногата чайка звуци. В Западна Палеарктика гнезди около Азовско и Каспийско море, както и на Кримския полуостров. На Балканския полуостров скита по морски крайбрежия.

 

Повече за птиците на Балканския полуостров може да намерите в полевия определител „ Птиците на Балканския полуостров” – Таню Мичев, Димитър Симеонов, Любомир Профиров; Издателство ЕКОТАН, откъдето е заимствана информацията.

Някои аспекти при ухапванията от пепелянка и усойница

$
0
0

Някои аспекти при ухапванията от
пепелянка /Vipera ammodytes/ и усойница /Vipera berus/

Автори: д–р Красимир Христов, Марко Иванов, Георги Русев

За да могат да се дадат по – точни препоръки за първа помощ и последващото лечение, при ухапване от отровни змии в България е добре преди това хората да бъдат запознати с отровния апарат и отровата на двата вида отровни змии, имащи значение у нас – пепелянка /Vipera ammodytes/ и усойница /Vipera berus/

Отровен апарат при пепелянката и усойницата?

SS.jpg (1807×1204)

Отровен апарат на пепелянка /V. ammodytes/

Отровния жлеза е двуделна състои се от главна и спомагателна. По морфология е сложна алвеоларна жлеза (представлява видоизменена слюнчена жлеза)

Капацитета на отровната жлеза при пепелянката е много голям.

И двата вида са представители на сем. Отровници /Viperidae/т.е. по отношение на зъбите и отровния апарат се категоризират като соленоглифни (Solenogliphia). Това означава, че тези влечуги имат кухи, подвижни отровни зъби, разположени в предната част на горната челюст. Тези зъби са свързани с канали, които водят към отровните жлези. Самата отровна жлеза е двуделна и се състои от главна и спомагателна жлеза. Отделянето на отровния секрет става чрез контракции на дъвкателния мускул (musculusmasseter) и специфичния жлезен мускул (musculus constrictor glandule). Този тип отровен апарат е еволюционно най – напреднал и е характерен за Отровниците /Viperidae/ и Кроталидните змии /Crotalidae/. Отровните зъби са разположени успоредно на горната челюст и при захапване се изправят почти перпендикулярно.
При тези змии освен отровните зъби, по челюстите са разположени и сухи т.е. не свързани с отровни жлези – на горната челюст тези зъби са разположени по криловидните кости и по долната челюст на мандибуларните кости. По горночелюстни кости при солиноглифните змии са разположени само отровните зъби, покрити от лигавични гънки.

DSCN3674.JPG (2340×1135)

Отровните зъби са извити, кухи, крехки и чупливи.

 Покрити са с лигавична гънка, която ги предпазва от вредни въздействия.


DSCN36701.jpg (2304×2472)

Когато пепелянката не хапе отровните зъби са разположени успоредно на горната челюст, покрити от лигавичните гънки

 Аналогично е положението при усойницата.


DSCN3645.JPG (4320×3240)

Отровните зъби при пепелянка са подвижни и се изправят перпендикулярно на горната челюст при ухапване, но значителна част от дължината им е покрита с лигавична гънка


DSCN3373a.jpg (3799×2400)

Отровния апарат на усойницата /V. berus/ е аналогичен на този при пепелянката

При ухапване отровните зъбите се изправят перпендикулярно на горната челюст, а когато не хапе са разположени успоредно на челюстта. Капацитета на отровните жлези на усойницата е около десет пъти по – малък от този на пепелянката – т.е. при ухапване усойницата е в състояние да отдели приблизително 10 пъти по – малко количество отрова в сравнение с пепелянката. Отровните зъби, обаче, са по – къси.

Пепелянките и усойниците често сменят отровните си зъби, които са крехки и чупливи, и понякога остават в ухапаната плячка.

Понякога старите отровни зъби, които не функционират, остават известно време в лигавичната гънка преди да паднат.

Отровата при змиите?
Отровата на тези видове представлява жълта или безцветна, опалисцираща (блестяща) течност, със съдържание на около 30 % сухо вещество около и около 70% вода. Самата отрова представлява смес от пептиди (белтъци) със силно биологично въздействие и високомолекулни съединения, които бъбреците не могат да се отделят в урината. Затова отровата не може да бъде изхвърлена с урината и се открива в тялото на пострадалия до 2 – 3 седмици след ухапването. Повечето токсини обаче губят активността си след 2 – 3 денонощие.

 DSCN3364a1.JPG (2858×2081)

Върху горночелюстните кости /os maxilaria/ са разположени само отровните зъби.
На горната челюст сухите не отровни (не отровни) са разположени само върху криловидната кост /ospterygoidea/. Неотровни зъби има и на долната челюст.


RSCN0782.JPG (1024×768)

Отровен зъб на соленоглифна змия.

 Изходния отвор на отровния канал се намира на външната страна на зъба, близо до върха.

Променя ли се концентрацията на змийската отрова?

Принципно това не е възможно.
Когато отровата се получава директно, в малки пипети или епруветки, от зъбите тя е с концентрация около 30% сухо вещество и 70 % вода. Понякога при получаването на отровата в петриеви блюда, някои змии отделят по – голямо количество слюнка, поради различни причини, най – вече заболяване, което прави отровата по – водниста и концентрацията на сухото вещество може да падне до 25 – 27 %. Това обаче не се дължи на синтезирането на по – разредена отрова – принципно няма такава. Прецизно получаваните проби винаги са с 30% сухо вещество, от което 90 – 92% са пептиди (белтъчини) и 8 – 10% са различни соли.
Основния фактор, който прави ухапванията от един вид змия (дори и от един и същи екземпляр) много различни едно от друго, не е концентрацията, а количеството инжектирана отрова.

Друг, важен фактор, който влияе върху развитието на самото ухапване е токсичността на самите отрови. Това свойство се определя от т.нар. средна летална доза (LD50), при опитни животни, най – често лабораторни мишки с тегло 18 – 20 g.
Принципно при отделните екземпляри усойницата и пепелянката се наблюдават известни различия в биологичните и имунохимични свойства на отровите, а оттам и в тяхната токсичност. Тези различия могат да бъдат: индивидуални, популационни или подвидови. Най – големи са при двата подвида пепелянки, срещащи се в България. Южната, зеленоопашата пепелянка /Vipera ammodytes montandoni/, отделя отрова с 1,8 – 2 пъти по – висока токсичност, в сравнение с обикновената, червеноопашата пепелянка /Vipera ammodytes ammodytes/ (цвета на опашката, при този подвид е най – често оранжев).
Токсичността на отровата отделяна от българските усойници /Vipera berus/ варира, при пробите взети от отделните екземпляри, но най – често е близка до токсичността на южната зеленоопашата пепелянка (в някои проби е малко по – висока).
Като цяло, потенциалните възможности на отровния апарат на усойницата са около 10 пъти по – ниски в сравнение с тези на пепелянката. Средното количество отрова получавано, чрез мануален масаж, в змиефермите, появили се в страната през 90’ години на миналият век (поддържащи общо взето приемливи условия на отглеждане на влечугите), е около 30 мг суха отрова (отровата получена след изсушаване във вакуум сушилня или ексикатор – нативната, течна отрова не може да се съхранява във вида в който е получена и затова се изсушава веднага след получаването, като количеството суха отрова е основен показател при отровните змии).

A001.JPG (495×1335)

Електрофореза в акрил-амиден гел на отрова от пепелянка

  1. отрова получена от мъжка южна пепелянка, в пика на нейната активнос (полова активност) 16-часов светлинен ден и температурен градиент 18 - 29ºС;
  2. отрова получена от същата пепелянка призимуване (6ºС, без светлина).

И двете проби са напълно идентични

Отделни контролни групи пепелянки, в Лабораторията по Херпетология към Тракийския Университет, поддържат средна продуктивност около 52 – 56 мг, като отровата се получава чрез електростимулация.
Максималното количество отрова получено от пепелянка, у нас, е от мъжка пепелянка от Югозападна България, дълга 76 сантиметра, е 130 милиграма (суха маса).
Количеството отрова получавана от усойница е 5 – 7 милиграма (суха маса), (максимално 16 милиграма) – това е около 10 пъти по малко от пепелянката.
Това са показатели за получаване на отрова в лабораторни услови.
Като цяло, при ухапване змиите отделят значително по – малко количество – 1/7 – 1/9 от съдържанието на отрова в жлезите си. Което е в пъти по – малко от полученото, чрез електростимулация или мануален масаж в лаборатория или серпентариум.

Може ли една змия, която е хапала по – често и се е хранила, да отделя по – малко отрова при ухапване?
Като цяло това не е вярно и не почива на здрава логика, защото змиите са в състояние да възстановят почти напълно целия си запас, след получаване на отрова чрез електростимулация, за около месец. Количеството отрова, които се отделят при ухапване са 1/7 – 1/9 от целия запас на змията и се възстановяват много бързо, чрез активен синтез на токсини в отровната жлеза. Някои не токсични съставки идват директно от кръвта и телесните течности на змията (т.е. не са в резултат на активен синтез на жлезата). Противозмийския серум, произвеждан у нас (Бул-Био НЦЗПБ), при кръстосана имунодифузия реагира с кръвния серум на пепелянка, въпреки че кръвния серум не е токсичен.
Количеството отделена отрова зависи най – често от: размера на змията – по – голямата змия има по – големи жлези, респективно повече отрова и състоянието на възбуда в момента на ухапването т.е. до колко застрашена се чувства в дадения момент.
Ако от дадена змия отровата е взета чрез мануален масаж или електростимулация, веднага след това може да се получи ухапване с инжектиране на минимално количество отрова или „сухо” ухапване, но това може да се случи в серпертариум или лаборатория, но не и в природата.

Възможно ли е отровата на дадена змия да е различно токсична през различните сезони?
Принципно при усойниците, в България, не са правени проучвания, но данните получени в Лабораторията по Херпетология на Тракийския Университет (90’ години на миналия век), при пепелянка, показват, че изменението на абиотичните фактори, моделиращи сезонните изменения на климата, по никакъв начин не оказват влияние върху имунологичните, биохимичните и др. фактори на отровата т.е. на нейната токсичност. Накратко казано: пробата отрова взета от зимуваща при 5 – 7ºС, на тъмно пепелянка е абсолютно идентична с пробата отрова от същата пепелянка, в пика на нейната активност (16 часов светлинен ден и температурен градиент 25 – 32СºС). При възрастни пепелянки, поставени при различни микроклиматични условия, не се наблюдават никакви различия в химичния състав и токсичността на отровата. Няма никакви предпоставки за сезонни изменения в отровата при един и същи индивид.

От наши колеги от Института Пастьор, с които сме работили по съвместни изследвания, знаем че аналогично е положението с най – близкия вид до пепелянката вид в Западна Европа – каменарката /Vipera aspis/. Каменарката е западноевропейска отровница, която не се среща в България (границата между ареалите на пепелянката и каменарката се намира по поречието на р. Изонцо, в Италия).

Подобна липса на каквито и да е изменения в биохимичните и токсичните параметри на отровата се съобщава и при други видове отровници и кроталидни змии, така че нямаме основание да очакваме, че може да има някакви сезонни изменения в токсичността на отровата възрастните змии.

Имат ли отрова и могат ли да нанесат ефективно ухапване зимуващите пепелянки и усойници?
Когато при лабораторни условия, преди залягане на зимуване (5 – 7ºС), от дадена пепелянка се вземе отрова, чрез елекртостимулация – практически се получава едно почти цялостно изпразване на отровните жлези – в края на периода на зимуване на същата змия практически не може да се вземе отрова. От това следва, че по време на периода на същинско зимуване (5 – 7 ºС) змиите не продуцират отрова.
Но когато се вземе проба по средата на това зимуване, тази проба е абсолютно идентична с пробата взета в пика на нейната активност. Това показва, че зимуващите пепелянки не продуцират отрова, но ако в жлезите им има такава (това е нормалното състояние), те я запазват в абсолютно не променен вид.
Гореописаното важи за зимуване в строго контролирани условия, но в природата, обаче, не става така. Там зимуващите змии не са във вцепенение, както е описвано по – рано в популярната литература, а те през по топлите зимни дни те излизат от зимовищата и се греят, особено ако няма снежна покривка. През зимата има по – топли дни в които температурата на въздуха достига до около 20ºС, така че е съвсем нормално змиите да синтезират известно количество отрова, ако има някакъв недостиг в жлезите.

Провежданите лабораторни опити показват, че зимуващите пепелянки хапят и безпроблемно убиват лабораторни гризачи, а единият от авторите на тази статия е ухапан ефективно от черна усойница (48 сантиметра.), над циркуса Рибни езера (Рила), при температура на околната среда 6ºС. Това показва, че змиите нямат проблем да нанесат ефективно ухапване при относително по – ниски температури.
Има предположения, че те тогава са в състояние да отделят по – малки количества отрова, но на това не бива много да се разчита!
КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ЗМИЙСКОТО УХАПВАНЕ

Сухи и ефективни ухапвания
Сухо ухапване– се нарича ухапването нанесено от отровна змия, най - често с отровните зъби, при което не се инжектира отрова.
Сухите ухапвания са напълно реален факт, като при някои видове змии надхвърлят 50%. Практически при сухите ухапвания се наблюдават същите ранички от зъбите, както при ефективно ухапване, но липсват каквито и да е местни или общи симптоми на отравяне. Сухи ухапвания много често се наблюдават в терариумни условия, защото такива влечуги са привикнали с човека и не го възприемат като опасност, но се случват и не рядко в природата. За този факт липсва изчерпателно обяснение, но вероятно е свързан с това, че продуцирането на змийската отрова е свързан с изразходването на големи ресурси на организма и поради това тези животни се стараят да не ги хабят напразно.
При пепелянките има по – голям процент сухи ухапвания, в сравнение с усойниците.това в известна степен може да е обясни с различията в поведението им. При пепелянките се наблюдават по – голям брой спокойни и не агресивни екземпляри, които не хапят ако не са настъпени или сериозно провокирани. При терариумно отглеждани пепелянки много често се наблюдават индивиди, които могат да се вземат е ръка без да са фиксиране (със съответните захвати – с два или три пръста зад врата). При усойниците /Vipera berus/, обитаващи България, това не може да се случи. Дори екземплярите получени като 3 – 4 поколение в терариум са хапливи и нападателни. Поради това сухите ухапвания от този вид се наблюдават значително по – рядко.
Когато говорим за голям брой сухи ухапвания, при терариумно отглежданите змии трябва категорично да изключим змиите отгледани за получаване на змийска отрова. Тези животни преминават не особено приятна за тях процедура – веднъж месечно или на всеки две седмици – свързана с получаването на отровата, а от друга страна се получава хипертрофия на жлезата (особено при елекртостимулация, където липсва травматизъм) и разширяване на канала, което предпоставка за нанасяне на особено тежки ефективни ухапвания.
Сухите ухапвания не се нуждаят от специализирано лечение, достатъчно е раничката да се дезинфекцира за да се избегнат странични инфекции. По принцип тетаносовия бацил /Clostridium tetani/ не обитава устната кухина на змиите, но може да попадне в раничките от външната среда и затова е необходима дезинфекцията със съответните антисептици – общо взето подхода при сухо ухапване от отровна змия е като ухапването от неотровна змия.
Сухите ухапвания всъщност са в основата на множество небивалици, свързани с ухапванията от отровните змии, където се препоръчват най – различни средства като; алкохол, билкови отвари и други небивалици, които са тотално вредни при лечение на ефективно отровно ухапване.

Ефективно ухапване– е такова ухапване, нанесено с отровните зъби на змията, при което в тялото на пострадалия се инжектира някакво количество отрова. Ухапванията се подразделят на: леко, средни и тежко, в зависимост от количеството на инжектираната отрова, като по – правилният подход е да се говори за леко, средно и тежко отравяне, защото основните поражения се нанасят от отровата въведена в организма, а не от механичните травми причинени от зъбите.

Как да различим сухо от ефективно ухапване?
При пепелянката и усойницата това практически е безпроблемно. При ефективното ухапване и при двата вида почти веднага се усеща остра пареща болка в мястото на ухапването.
При усойницата болката е относително поносима, при пепелянката често е по – силна и по – трудно поносима. Малко след това в областта на ухапването се получава бързо разрастващ се оток. По неговото развитие, както и по други общи симптоми може да се съди за каква степен на отравяне се говори – леко, средно или тежко и въз основа на това да се предприеме съответното лечение.
От друга страна дали отравянето ще е по – леко или по – тежко, зависи и от адекватните мерки на първа помощ или липсата на такива.
Най – често целия спектър от клинични симптоми съпътстващи отравянето след змийското ухапване се проявяват през първите 2 часа, има изключения когато първите симптоми на общо отравяне се появяват до 4 – 6 часа, а понякога и след 12 – 18 часа. Известни са случаи когато след известно подобрение е настъпвало ново влошаване след 2 – 3 денонощия. Във всеки случай е необходимо лекарско наблюдение през първите 24 часа и контрол на основните физиологични функции на пациента.

  • леко– обикновено се дефинира когато отока не се разпространява в рамките на 30 – 60 мин. – например за посочения период обхваща само пръста и част от китката, няма затруднения в дишането, болезненост при допир около устата или други участъци на кожата (по – често се наблюдава при ухапвания от усойници и понякога при ухапвания от пепелянки);
  • средно– ако в рамките на 30 – 60 мин. отока се разраства (за посочения период се разраства над лакътя), наблюдават се симптоми на общо отравяне, болезненост по цялото тяло, понижено кръвно налягане, гадене, повръщане (по – често се наблюдава при ухапвания от пепелянки и рядко при ухапвания от усойници);
  • тежко– наблюдава се рядко, при ухапване от едри пепелянки; обикновено симптомите са като при средното, но се проявяват по – силно и по – бързо, като изпреварват развитието на отока – например отока не е обхванал китката, но на 15 – 20 мин. пострадалия не може да стои прав, бързо и бурно развитие на симптомите на общо отравяне, затруднения в дишането, гадене и повръщане (симптоми за средното и тежкото отравяне), по – рядко птозиз, затруднения в говора и други

 Усойница /Vipera berus/

DSCN3869.JPG (4320×3240)

Главата на усойницата е относителнопо – малка и по – тясна,в сравнение с главите на другите видове от сем. Отровници(където големите отровни жлези придаваттриъгълно-сърцевидна форма на главата)

r001-002.jpg (1500×1051)

При възрастните меланистичните форми (черни усойници) не се различава отделна шарка на окраската, както и полов диморфизъм.

Новородените меланисти са с нормална окраска (малко по – контрастни) и постепенно с възрастта потъмняват.

Усойницата е по – примитивна и дребна отровница (дължина до около 80 см). В България се среща в планинските райони, най – често на над 800 мнв. Отровата отделяна от тази змия  е със средна токсичност, близка до тази на зеленоопашатата пепелянка. Усойницата е общо взето хаплива змия и обикновено хапе, ако бъде приближена на близко разстояние, за разлика от пепелянката. Сравнително рядко нанася сухи ухапвания, но поради изключително ниските възможности на отровния апарат (отделя сравнително малко количество отрова), повечето ухапвания са леки и симптомите могат да отшумят за няколко часа. Понякога макар и рядко има и ухапвания със средна тежест, където е необходимо провеждането на специално лечение и антитоксична терапия. За разлика от пепелянката, където не малък брой ухапвания са по краката, при усойницата са предимно по горните крайници. Това се обяснява с факта, че в планинските части хората ходят с дебели обувки и дълги панталони, които късите отровни зъби на усойницата често не могат да пробият. Ухапванията се случват най – често при бране на горски плодове и катерене по скали и други, като се засягат незащитените части на ръката: длани и пръсти.

   Пепелянка /Vipera ammodytes/

DSCN3814.JPG (4320×3240)

Характерна отличителна черта на пепелянката е рогчето на върха на муцуната, но понякога, макар и рядко могат да се открият и екземпляри без рогче.

В България е представена от два добре отличими подвида, с различна токсичност на отровата: обикновена пепелянка /Vipera ammodytes ammodytes/, обитаваща Северозападна България и южна пепелянка /Vipera ammodytes montandoni/ – останалата част на страната.

DSCN5990.JPG (3240×4320)

По – големите отровни жлези на пепелянката придават относително по - плоска относително триъгълно-сърцевидна форма на главата

Средно съотнесена към пропорциите на тялото главата на пепелянката е значително по – голяма от тази на усойницата.

В литературата има описани екземпляри с дължина до 95 сантиметра, най – големия, достоверно, измерен от нас индивид е мъжки с дължина 88 сантиметра.
Това е средна по големина отровница.Значително по – едра змия, в сравнение с усойницата, при еднаква еднаква дължина е 1,7 – 2,5 пъти по – тежка. Отровните зъби са 2 – 2,5 пъти по – дълги. Възможностите на отровния апарат (отровни жлези) са около десет пъти  по – големи, от тези на усойницата. Следва се знае, че всяка едра пепелянка има потенциал на отровния апарат да убие възрастен човек. Въпреки това пепелянките нанася голям брой леки ухапвания, след които пострадалите бързо се възстановяват и сухи ухапвания, които въобще не се нуждаят от лечение.
Тази змия е  значително по – спокойна, в сравнение с усойницата. Принципно пепелянките избягват човек и ако са близо до убежище се скриват. Ако са далеч от него, обикновено застават неподвижно, като разчитат на защитната си окраска и се надяват да бъдат подминати.

r001-010.jpg (1500×1051)DSCN5412.jpg (4320×3240)

При обикновената пепелянка /V. ammodytes ammodytes/имаме изразен полов диморфизъм - както мъжките (вляво) са с по – контрастна окраска, която понякога има изразен червеникав оттенък, женските (вдясно) са с по – светла и семпла окраска.

Обикновената пепелянка се среща в Северозападна България и отличава с насочено напред рогче и оранжев или червен връх на опашката. Отделя отрова с относително по – ниска токсичност от южната зеленоопашата пепелянка, но поради големите възможности на отровния апарат, понякога може да нанесе ухапвания съпроводени с тежки отравяния.

DSCN5340.jpg (4320×3240)DSCN5467.JPG (4320×3240)

При южната пепелянка/V. ammodytes montandoni/също, има изразен полов диморфизъм – мъжките (вляво) са с по – ярка и контрастна окраска, характерната ивица на гърба е по – тъмна; женските (вдясно) са с по – светла и семпла окраска.

Южната пепелянка се среща в равнинните и хълмисти планински части, в цяла България (с изключение на северозападната част на страната). При повечето екземпляри рогчето е насочено нагоре. Цвета на върха на опашката може да варира от ярко зелен до жълтозелен или сивозелен.

Южната пепелянка отделя отрова със сравнително по – висока токсичност, в сравнение с обикновената пепелянка и поради големия капацитет на отровните си жлези (приблизително около 10 пъти по – голям от този на усойницата) е в състояние да нанесе сериозни ухапвания, съпроводени с изключително тежко отравяне. За щастие тези случаи са редки и пепелянките често нанасят леки ухапвания обуславящи слаби отравяния или директно „сухи” ухапвания, при които не се инжектира отрова.

Пепелянките, в България, са значително по – многобройни и разпространени от усойниците и срещите на хората с тях са много по – чести, въпреки това ухапванията са сравнително редки. Това се дължи на факта, че за разлика от усойниците, пепелянките често не хапят, дори ако са приближени на близко разстояние. Ефективни ухапвания най – често се получават ако змията бъде настъпена, притисната или при опит за улавяне.

DSCN5365.jpg (4320×3240)

При някои мъжки зеленоопашати пепелянки характерната ивица на гърба е по – светла, но оградена с по тъмен контур.

Формата на шарката, най – често е ромбовидна, понякога зигзагообразна.

При някои индивиди, ромбовидната шарка преминава в зигзагообразна, в различните участъци на тялото.

Пепелянката е по – едра и с по – дълги отровни зъби, в сравнение с усойницата и може да нанесе ефективно ухапване по долните крайници, през по – тънки обувки или панталони. Поради големите възможности на отровния апарат, някои ухапвания могат да бъдат изключително тежки, където без провеждане на компетентна, масивна специфична антитоксична терапия (лечение с противозмийски серум) може да се стигне до летален изход, особено ако пострадалите са малки деца или хора с хронични заболявания.

r001-006.jpg (1500×1051)

Меланистичните форми при пепелянката се срещат много по – рядко, отколкото черните усойници.

При черните пепелянки има не пълен меланизъм, при който шарката на гърба личи, въпреки, че е по - неясна.

Като цяло ухапванията от пепелянки са много различни едно от друго, в не малко случаи са сухи ухапвания, които не се нуждаят от лечение. Има и леки ухапвания, при които пострадалите могат да се възстановят заедно денонощие, със симптоматично лечение (без серотерапия) сили дори без лечение. Има, разбира се, средни и тежки ухапвания където е необходимо интензивно симптоматично лечение, съчетано с антитоксична терапия (въвеждане на противозмийски серум, които са от решаващо значение за възстановяването на пострадалия.
Повечето пепелянки са спокойни влечуги и не са нападателни или хапливи, но има и агресивни екземпляри, които за щастие се срещат рядко.
Стоящата не подвижно пепелянка, обаче, е трудна за откриване и лесно може да бъде настъпена или притисната. Това е основната причина за ефективните ухапвания в България.

r001-004a.jpg (1819×1228)r001-005a.jpg (1819×1228)

Вляво: мъжки южни пепелянки – меланистична и нормална окраска

Вдясно: женски южни пепелянки – меланистична и нормална окраска

При черните пепелянки (меланистични форми) се различава характерната окраска, но не и половия диморфизъм, характерен за змиите с нормална окраска

Първа помощ при ефективно ухапване
Главните задачи при доболничната помощ при ухапване от пепелянка или усойница са:

  1. да се използва всяка възможност за най – бързо доставяне на пострадалия в медицински стационар или болница;
  2. максимално да се ограничат или ако няма възможност да се отсрочат опасните за живота клинични симптоми на отравянето;
  3. да се облекчат, с методите на поддържаща терапия първоначалните симптоми на отравяне;
 
DSCN3696.JPG (4320×3240)

Екстрактор на отрова.

Универсалните екстрактори могат да бъдат използвани не само при ухапване от змии, а и при ужилване от насекоми или убождане от отровни риби.

Съществуват екстрактори с различни конструкции. Добре е да се използват такива модели, които позволяват да се работи с едно движение, дори пострадалия сам да може да извърши изсмукването на отровата.

Да се отчете времето когато е станало ухапването.
Необходимо е да се има предвид, че ухапаните от отровна змия често се намират в състояние на афект. Пред страха от скорошна смърт пострадалите често изпадат в истерия, в някои случаи симулират кома, в някои случаи уплахата може да доведе и до шок. При всички случаи състоянието на афект затруднява отчитането на реалните симптоми и провеждането на лечение. При нужда на пострадалия може да се даде мек дневен транквилант – диазепам или рудотел.
Почистете раната еднократно с влажен тампон, но не я тампонирайте.

Максимално ограничаване (или предотвратяване) на опасните за живота клинични симптоми
За това има само един начин – изсмукване на максимално количество кръв и телесни течности от мястото на ухапването. Тази мярка е единствената която може да намали количеството отрова, попаднала в организма и по този начин да ограничи или при правилни, точни и навременни действия, в някои случаи, буквално да предотврати опасните за живота клинични симптоми.

DSCN3698.JPG (4320×3240)DSCN3699.JPG (4320×3240)DSCN3701.JPG (4320×3240)

Обикновено при повечето модели има подробно описание за използването на екстрактора.

При този модел е необходимо само едно движение, след което засмукването става автоматично.

Добре е процедурата по изсмукването да започне до 5 мин след ухапването, като екстрактора се поставя за 30 минути.

Затова, поради тази причина, ще обясним и аргументираме тази мярка подробно.

Всички опити провеждани, от средата до края на ХХ век, опити с по – едри животни (говеда, коне, кози и др.) показват, че извлекът на телесни течност от мястото на ухапването, до 20 – 25 мин. след това, убива лабораторни гризачи (бели мишки). Това се обяснява с факта, че когато не е уцелен магистрален кръвоносен съд (най – често вена) отровата не навлиза веднага в кръвта. Малките кръвоносни съдове, като капилярите, получават спазъм, в досег с нея и се свиват, като отровата най – напред се разтваря в тъканните течности (основно лимфата) и тогава преминава в кръвта. В зависимост от степента на кръвоснабдяване това става за 10 – 20 мин. след момента на ухапване. Точно през това време има възможност, чрез изсмукване най – вече, да се отдели част (или по – голямата част) от змийската отрова попаднала в организма в следствие от ухапването.

Как да стане това?
Описват се случаи на дълбок разрез в мястото на ухапване, някои автори препоръчват дори това да става с нагрято ножче, което е пълна нелепост.
Ефективното ухапването от усойница и особено от пепелянка е силно болезнено, затова някои по – сериозни хирургически експерименти, в такъв момент, биха довели пострадалия до шоково състояние. Още по – голяма глупост са препоръките пострадалия да го извърши собственоръчно.
При ухапване от някои видове змии със сериозни хемокоаголиращи (кръвосъсирващи) свойства на отровата, които не са характерни за нашата фауна, се препоръчва: в мястото на ухапването, между раничките от зъбите, да се направи лек разрез само колкото да се прореже кожата в дистално (отвътре навън) направление с което да се улесни изтичането на кръвта. При ухапванията от пепелянки и усойници общо взето това не е необходимо, защото кръвта сравнително лесно може да се изсмуква от раничките на ухапването. Тази процедура трябва да започне веднага (до около 5 минути) след ухапването и да се провежда интензивно до 30 мин. след ухапването.

Как да се прави изсмукването?
Най – добре е изсмукването в мястото на ухапването да се извършва с т. нар. екстрактор за отрова. Тези устройства които представляват своеобразен вид помпи могат да се поръчват и закупят от много места, не струват скъпо и могат да предотвратят сериозни неприятности и ако имате нужда се снабдете с качествен екстрактор.

При липса на екстрактор за отрова изсмукването може да се извършва и с уста.
Има много не особено компетентни описания, че това е опасно и отровата може да попадне в кръвоносната система чрез раничка в устата. Това в общи линии е напълно нелепо и авторите на тази статия много пъти (над 5 случая) са приемали директно през устата нативна (течна) отрова от пепелянка. Вкуса на отровата на пепелянка варира от сладникаво – тръпчив до леко горчив при различните сборни проби, в зависимост от това дали отровата е жълта или безцветна. Всъщност вкусовите усещания при различните хора са различни затова не претендираме, че изчерпателно сме установили вкусовите качества на тази субстанция, но приетата змийска отрова беше поглъщана, от нас, а не изплювана. При наличието на множество пломби в устата на всеки от нас и язва на дванайсетопръстника при единия, никакви отрицателни въздействия в следствие от приемането на отровата не успяхме да констатираме. Всъщност това не е нещо ново. Много хора преди нас, а вероятно и след нас, са поглъщали змийска отрова без каквито и да е вредни последици за тях. Поради белтъчно – пептидния си характер змийската отрова не е токсична, при поглъщане, за разлика от тази на земноводните, например.
Попадането на нативна (течна) отрова върху някоя повърхностна открита рана върху кожата няма нищо общо с дълбокото змийско ухапване. Това многократно се е случвало с единия от авторите при получаване на отрова на пепелянки и единствения ефект от това е парене, зачервяване или леко подуване на мястото (в много редки случаи). Единствената предпазна мярка която е предприемана в подобни ситуации е измиване на мястото с вода от чешмата. При самото дълбоко ухапване, в подкожните тъкани (при пепелянка може да бъде с дълбочина до около 1,5 см., а при усойницата е по повърхностно, поради по – късите отровни зъби), отровата се инжектира и има възможност за по нататъшната и резорбция в лимфата и оттам в кръвта. При повърхностна рана тези възможности за проникване в организма са редуцирани до минимум
Така че отровата спокойно може да се изсмуква от мястото на ухапване без да съществува някаква опасност за този който го прави. Принципно е добре изсмукваната кръв и телесни течности да се изплюват, но дори да се погълне част от тях не е проблем, много по – опасно е ако отровата остане там където е – в мястото на ухапването. Чисто статистически в токсикологичните справки се отбелязва, че случаите на ухапване, при които е извършена тази процедура, пострадалите пребивават значително по – малко време за лечение в болница, в сравнение с тези които не са я провели. При правилно, навременно приложение на тази мярка, особено при ползване на екстрактор за отрова, може да сведе до минимум (понякога въобще да се прояви) развитието на опасните за живота клинични симптоми.

Отсрочване на опасните за живота клинични симптоми
Ако е спешно е необходимо, на всяка цена, да се отсрочи развитието на опасните за живота клинични симптоми може да се използва стегната превръзка (турникет) над мястото на ухапването. Тази мярка е повече от спорна по отношение на ухапванията на пепелянката и усойницата, защото по – продължителното й използване може да доведе до тежки или понякога, дори, необратими увреждания върху тъканите. Подчертаваме, че турникета има смисъл само като способ за отсрочване на тежките симптоми при ухапване (отравяне) от силно отровни змии и благополучното доставяне на пострадалия (ухапания) до специализирано болнично заведение, където има на разположение противозмийски серум. В противен случай използването на турникета напълно губи смисъл и може да бъде опасно. В световната литература, поставянето на турникет, се препоръчва като отсрочваща мярка при змии отделящи невротоксична отрова – Аспидови/Elapidae/, Морски змии /Hydrophidae/и някои видове Кроталидни змии /Crotalidae/, отделящи невротоксична отрова. Не се препоръчва при ухапвания от Отровници /Viperidae/, към които принадлежат пепелянката и усойницата.
Ние не можем да препоръчаме тази мярка, защото не сме я прилагали. Тези които решат да я използват следва да знаят, че има два основни начина за поставяне на турникет:

  • Разхлабен (щадящ)– този турникет спира само отичането на лимфата и е за предпочитане, защото е най – безопасен за ухапания крайник. Поставя се по следния начин: ако имате уред за измерване на кръвно налягане поставете го 10 сантиметра над ухапаното място и напомпте до 55 mmHg. Този турникет може да не се разхлабва в течение на 1 час. При липса на апарат за кръвно налягане, навийте бинт или лента от плат(не гумен маркуч) с ширина около 1,5 – 2 см. Стегнетеe толкова, че под превръзката с натиск да може да се пъхнете един пръст (кутрето). На пристегнатия крайник трябва да се напипва пулс. Този турникет не трябва да се поставя около става.
  • Дълбок (артериален)– този турникет се поставя за да се прекрати протичането на кръв и лимфа по ухапания крайник. Не винаги превръзката може да се поставя над ухапаното място, защото, за да се спре артериалното налягане на кръвта, се пристяга около една кост (бедрената кост на крака и лакътната кост на ръката). Такъв турникет може да доведе до сериозни увреждания в тъканите на ухапания крайник и поставянето му е оправдано само при много тежки ухапвания и липса на съответния противозмийски серум, където се налага хирургически да се отстранят част от тъканите в областта на ухапването. Това категорично не е оправдано при ухапване на пепелянки и усойници! 

Осигуряване на пострадалия обилно с напитки
С оглед възникването на оток (където се съсредоточава значителна част от течностите на циркулиращата кръв) рехидратирането на пострадалия е от голямо значение.
Съществува схващане, че даването на голямо количество течност на пострадалия (ухапания) се извършва с цел да се стимулира диурезата и да се изхвърлят токсичните съставки чрез урината. Това е погрешно, защото токсините в змийската отрова представляват високомолекулни пептиди (белтъци), които не могат да бъдат отделени през бъбреците. Дори опитите за извеждане на токсините на змийската отрова чрез провеждане на перитониална хемодиализа са били абсолютно безрезултатни. При експерименти с опитни животни змийската отрова се открива до две седмици след въвеждането й.
Рехидрирането на пострадалия е необходимо поради факта, че в място на отока се съсредоточава голямо количество течности от циркулиращата кръв. Поради това е необходимо незабавно рехидратиране на пострадалия за избягване на хиповолемичен шок. Например ако диаметърът на бедрото се увеличи само с 2 см. това може да е причина за съсредоточаване на почти половината течни съставки на циркулиращата кръв в този участък. В следствие от това е необходимо допълнително количество течност, които да компенсират тази загуба, в противен случай кръвта се силно се сгъстява от формените елементи (кръвни клетки).
При осигуряване на пострадалия обилно с питиета (вода, чай – да не са горещи) има един проблем – най – много се нуждаят от течност пострадалите при средни и тежки отравяния, при леките отравяния отока е малък и може да се мине без рехидриране. Само че, обикновено пострадалите при средно и тежко отравяне, с голяма степен на вероятност, ще повърнат всичко което приемат през устата. Повръщането е симптом, в повечето случаи, на тежките отравяния – понякога придобива профузен характер. При тези обстоятелства пострадалия е най – добре да се рехидрира с венозно вливане на разтвори. Тук възниква проблема дали около пострадалия има медицинско или квалифицирано лице, което да постави такава система.

Ранни симптоми
Появилите се ранни симптоми се лекуват със симптоматично средства, като се записва времето им на поява. Болката при ухапване на пепелянка понякога е изключително силна, малко по – поносима е при ухапване на усойница, но и в двата случая е добре да се дават болкоуспокояващи, но да се избягват такива като аспирина, които могат предизвикват повръщане. Най – добре е ползването на аналгин и парацетамол. При развитие на остро отравяне е препоръчително нищо да не се дава през устата, защото лесно може да бъде повърнато.
Гадене и повръщане са ранните симптоми на сериозното отравяне. Пострадалия следва да се постави да легне на една страна, главата да се отпусне леко надолу. Ако повръщането е с профузен (непрекъснат) характер следва да се даде една таблетка хлоразин (хлорпромазин).

Алергични реакции към змийската отрова
Известни са много случаи на силни алергични реакции към змийската отрова, включително при ухапвания на пепелянки и усойници. Тези реакции са по – чести при хора получили змийски ухапвания по – рано или работещи със суха змийска отрова. Незабавната, силна алергична реакция е известна като анафилаксия. Късната алергична реакция е известна като серумна болест.
Признаците на анафилаксията: падане на кръвното налягане; оток на лигавицата на устата, устните и лицето; спазми на бронхите; коремни колики; повръщане; остра слабост и други.  Главата на пострадалия трябва да се отпусне надолу, да се даде на пациента антиалерзин, алергозан 2 таблетки или фенкарол. При бързо прогресираща анафилаксия да се инжектира 0,5 % разтвор 1 ml адреналин подкожно (ако е възможно венозно) и инжективни форми (ампули) алергозан, димедрол, антиалерзин, супрастин).
Не бива да се бъркат симптомите на алергия с тези на отравянето, в следствие на змийско ухапване, въпреки някои общо приети погрешни схващания. Те са различни и в голяма степен се лекуват по различен начин.

bscap0002.jpg (720×576)bscap0003.jpg (720×576)

Тежко ухапване от пепелянка, съпроводено със сериозно отравяне на организма..

Ясно се виждат следите от двата отровни зъба, като голямото разстоянието между двете ранички показва, че е нанесено от едра змия.

Отока, все още не е започнал да се развива, а са налице симптоми на общо отравяне (около 20 минути след ухапването): гадене, повръщане, затруднения в дишането, пострадалия не може да стои прав.

Тези характерни белези (само от отровните зъби), обаче, се наблюдават при сравнително малък процент ухапвания. Най – често имаме от една до няколко ранички, като някои са нанесени от отровните зъби, други от неотровните зъби. Не е задължително да са подредени под някаква форма.

Успешно възстановяване след десет дни лечение.

Ухапвания в природата
За нашите географски ширини ухапванията от змии, най – често, се случват по крайниците.
В тази насока следва да се препоръчат следните спешни действия:

  1. Ухапания крайник може да се обездвижи като при счупване;
  2. Ако ухапването е по ръката фиксирането трябва да се направи така, че следите от зъбите да са по – ниско от сърцето; да се върви бавно като се спира и почива на всеки 5 минути; ако се използва стегнат турникет е необходимо да се освобождава за 1 минута, на всеки 10 минути; затова трябва да се спира и почива, в легнало положение, 2 минути;
  3. При ухапвания от пепелянка и усойница кръвта от мястото на ухапването следва да се изсмуква, най – често, без допълнителни разрези, най – добре с екстрактор;
  4. При нашата практика веднага след ухапването се инжектира 40 – 80 мг метилпреднизолон. Ако преди това пострадалия има предишно ухапване или е работил със суха отрова, следва веднага да се вземе съответния антихистаминов препарат. В България най – често като антихистамини се използват: алергозан, клемастин, антиалерзин и други. Антихистаминовите средства имат страничен седативен (сънотворен) ефект; това е неблагоприятно при респираторна (дихателна) недостатъчност. При хора, получили предишни ухапвания или работещи със суха отрова следва да се прилагат незабавно поради опасност от анафилактичен шок;
  5. Ако има под ръка противозмийски серум може да се инжектира на няколко пъти, разреден по възможност във физиологичен разтвор, по Безредка;
  6. Ние лично сме въвеждали серум в мястото на ухапване от пепелянка и ефекта от това е много положителен;
  7. При спешни случаи когато серум трябва да се въвежда в извън болнична обстановка това трябва да става задължително с инжектиране на 50 – 100 mg метилпреднизолон, след предварително приемане на антихистаминов препарат (алергозан, фенозепам, супрастин)

При всички случаи категорично да не се употребява алкохол!

СЪКРАТЕН РЕД ДЕЙСТВИЯ НА ПЪРВА ПОМОЩ
ПРИ УХАПВАНИЯ ОТ ОТРОВНИ ЗМИИ
(при ефективно ухапване)

  • Отчетете времето на ухапването;
  • Успокойте пострадалия, при необходимост му дайте мек дневен транквилант – диазепам или рудотел;
  • Сложете го да легне и не му позволявайте активни движения;
  • Изтрийте мястото на ухапване с влажен тампон, за отделяне на евентуални остатъци от отрова;
  • Отделете от раничките максимално количество кръв – най – добре е това да става с екстрактор за отрова, но ако не е наличен такъв това може да се прави и с уста, без никаква опасност за този който го извършва, изсмукваната течност следва да изплюва. Тази манипулация има смисъл да започне до 5 -6 минути след ухапването. Принципно отровата на двата подвида пепелянки и усойницата няма особено влияние върху кръвосъсирването и в почти всички случаи кръвта може да се изсмуква директно от раничките. При нужда могат да бъдат направени два не много дълбоки разреза (прорязващи само кожата), които да улеснят отделянето на кръвта от ухапаното място. Разрезите се правят в надлъжната ос на ухапания крайник, в дистална посока към мястото на ухапване и трябва да са с дължина около 1 сантиметър. Екстракторът на отрова се поставя за около 30 мин или се изсмуква с уста;
  • Обездвижете ухапания крайник във функционално положение, като мястото на ухапването да се намира под равнището на сърцето;
  • Осигурете в помещението достъп на свеж въздух;
  • При възможност измерете пулса, кръвното налягане и температурата на пострадалия;
  • Обезпечете пострадалия с обилно питие, но да не е горещо, ако не повръща;
  • В случай, че симптомите не прогресират бързо, по правило може да се ограничите само до тези мерки;

 

Ако в течение на 10 – 30 минути се появят нови симптоми на отравяне и прогресират старите е необходимо:

    • да се инжектира на пострадалия 30 – 90 мг метилпреднизолон, 25 – 50 mg супрастин (или алергозан, димедрол, антиалерзин, в аналогични дози). При поява на силни болки дайте аналгин или парацетамол;
    • поставете венозна капкова система с глюкоза или физиологичен разтвор (най – добре Хартманов разтвор) (тази операция следва да се извърши от лице с медицинска подготовка) и подгответе съответния противозмийски серум за въвеждане;
    • при поява на симптоми на свръхчувствителност и анафилактичен шок (рязко падане на кръвното налягане, оток на лигавицата на устата, нарушено дишане, болки в корема, повръщане) е необходимо да поставите главата на пострадалия ниско отстрани. Инжектирайте 0,5 – 1 ml адреналин, подкожно (ако е възможно венозно). Усилете вентилацията в помещението.

Л Е Ч Е Н И Е

Интоксикацията (отравянето) след ухапване на отровна змия предизвиква 10 – 12 клинични симптома, които могат да се проявяват по няколко заедно, внезапно или постепенно да следват един след друг. Лекуващият лекар трябва да ги диагностира с помощта на клинични и лабораторни методи и да има възможност да извършва поддържаща терапия.

Типични клинични симптоми при отравяне със змийска отрова :

  1. преразпределение на елементите на циркулиращата кръв;
  2. хиповолемия (намаляване количеството на циркулиращата кръв) и понижаване на кръвното налягане;
  3. загуба на плазмени белтъци;
  4. разрушаване на тромбоцитите (кръвни плочки);
  5. изменения в количеството и качеството на еритроцитите (червените кръвни клетки), вкл. хемолиза;
  6. нарушения в стените на кръвоносните съдове;
  7. некроза на тъканта;
  8. оток на белите дробове;
  9. нарушения на сърдечната дейност;
  10. неврологични нарушения.

Засега няма химически, физически и хирургически средства, които непосредствено да оказват влияние върху измененията, предизвикани от змийската отрова в организма освен противозмийски серум.
Поради това отсъствието на съответния противозмийски серум, при ухапване от всяка опасна отровна змия, поставя лекуващия лекар в сложно положения.

Мястото на ухапването следва да се обработи с антисептичен разтвор и да се покрие със стерилна марля. Да не се привързва. Ухапания крайник следва да се постави във функционално положение.
При ухапване по дланта или пръст на ръката, пръстите трябва да се сгънат под ъгъл близък до 90º в метафалангиалните стави, а в междуфалангиалните леко сгънати. При ухапване по крака, крайника се следва да се постави под ъгъл близък до 90º.мястото на ухапването трябва са бъде под равнището на сърцето през първите 24 часа. Стегнатото бинтоване може да предизвика затруднено изхранване на тъканите (исхемия).

Хиповолемичен шок
Така наречената хиповолемия (хиповолемичен шок) е свързан с намаляване количеството на циркулиращата кръв. Това състояние винаги се съчетава с хипотония (понижени кръвно налягане). Този симптом е свързан с развитието на голям оток след ухапването и е следствие от задържането на в голямо количество течности в самия оток.
Такъв шок се наблюдава 6 – 12 часа след ухапването. Обаче при бързо развиващ се оток хиповолемичен шок може да настъпи за 1 – 2 часа. Например: увеличението на бедрото с 2 сантиметра може да е следствие от задържането на почти от половината от течностите на циркулиращия кръв.
Обикновено това е основната причина за ранната смърт при едри Отровници и Кроталидни змии. При ухапвания от пепелянки и усойници се проявява в по – малка степен, но все пак е един основните симптоми, при средни и тежки отравяния, в следствие от ухапвания на тези два вида.
Развитието на коронарна недостатъчност при хиповолемичен шок води до смърт при отсъствие на бързи терапевтични мерки. При ухапвания от пепелянка и усойница най – често не се налага интубиране на пострадалия и подаване на кислород. Добре е, обаче, да се провери рН на кръвта и при рН под 7,35 пациента се намира в състояние на респираторна ацидоза. Основна мярка е да се постави венозна система – при хиповолемичен шок албумина (5%) е за предпочитане пред 5% глюкоза или 0,9% NaCl. Ако липсват възможности за вливане на албумин, може да се вливат другите разтвори или Хартманов разтвор. Ако налягането в белодробната артерия е по – ниско от 11 torr или в централната вена е по – ниско от 9 torr (12 см Hg), разтворът следва да се влива със скорост 20 ml/min в продължение на 10 мин. бързото повишаване на налягането в белодробната артерия или централната вена може дa способства за развитието на оток на белите дробове, затова е добре да се въвеждат препарати изопреналин изопренол хидрохлорид). Ако въвеждането на течности не дава достатъчно бърз ефект може да се използват малки дози адреналин или изопреналин.
Използването на кортикостероиди (метилпреднизолон, хидрокортизон) при хиповолемичен шок е дискусионен въпрос. Тези препарати нямат вазоконстрикторно действие и не свиват кръвоносните съдове на периферията. Кортикостероидите на снемат действието на змийската отрова върху организма. Единствената им роля при шоково състояние е да увеличават минутния обем на сърцето. Почти всички терапевти работели върху лечението на тежки отравяния, причинени от опасни змии, дават положителна оценка на тези препарати. При ухапвания в лабораторията ние използваме метилпреднизолон като незабавна мярка на първа помощ и по всяка вероятност употребата им при стационарно болнично лечение е оправдана.
Всички гореспоменати мерки при хиповолемичен шок са слабо ефективни или дават краткотраен ефект без въвеждане на противозмийски серум. Серумът трябва да бъде въвеждан незабавно при всички случаи на хиповолемичен шок, тъй като само симптоматичните лечебни мерки не могат да дадат стабилен ефект.
Противозмийският серум обаче не влияе върху физиологичните процеси в организма и въвеждането му трябва да се съчетава със симптоматично лечение.

Други симптоми
Развитие на хемолиза (разрушаване на червени кръвни клетки) – не се наблюдава при повечето ухапвания от усойници и пепелянки, но е полезно отчитането на хематокрита (съотношението между обемите на кръвната плазма и кръвните клетки, нормалното съотношение е 60:40 или 55:45). Полезни са също така и изследвания за протеинурия и хемоглобинурия.
Неврологични нарушениякато: птозис парези по крайниците и болки в междуребрените мускули при вдишване и издишване се наблюдават рядко, въпреки че, в отровата и на усойницата, и на пепелянката се съдържат невротоксични компоненти. Действието на тези невротоксини, се проявява слабо на фона на другите симптоми на отравянето.
Некрозина тъканите в областта на ухапването, при пепелянки и усойници, се наблюдава сравнително рядко, най – често като следствие от неправилни хирургически действия.

Като правило гореописаните симптоми бързо отшумяват при правилна антитоксична терапия (серотерапия) и подходящо симптоматично лечение.

Л Е Ч Е Н И Е   С   П Р О Т И В О З М И Й С К И   С Е Р У М
( С Е Р О Т Е Р А П И Я )

DSCN5577.JPG (3240×4320)

Противозмийски серум на Бул–Био НЦЗПБ има активност срещу отровата на усойницата и пепелянката

Методиката за получаване на противозмийски серум е създадена в края на 19 век (около 1895 г.) от доктор А. Калмет в Пастьоровия институт. В наши дни много институти използват съвременни модификации на разработената от Калмет методика. Противозмийският серум се получава предимно от коне, както е в България в момента, (по – рядко от кози или овце) които се имунизират постепенно с нарастващи дози отрова. Получените антитела остават в кръвния серум и се пречистват чрез хроматографски методи. През последните десетилетия противозмийските серуми не съдържат пречистени антитела, а само части антитела, така наречените Fab – фрагменти (fragment antigen binding-фрагмент който се свързва с антигена). Fab – фрагментите са получават при хидролиза (разделяне) на пречистените антитела с фрагмента пепсин.Така се получават (Fab)2 фрагменти-два Fab фрагмента свързани с дисулфидна връзка. По този начин се постигат по – високи антитоксични концентрации и се намалява вероятността за алергични реакции при употреба на противозмийски серум.

Противозмийските серуми биват моновалентни, предназначени за лечение на ухапване от един вид змия, или поливалентни, предназначени за лечение на ухапвания от няколко вида змии (които понякога са от различни семейства), характерни за даден район.

В България серум се получава чрез хиперимунизация с отрова на пепелянка. Поради изразената си параспецефична активност този серум обезврежда както отровата на пепелянката, така и тази на усойницата.

Антитоксична активност на противозмийския серум
Под антитоксичност на противозмийския серум се разбира неговата способност да обезврежда змийски отрови. Тези субстанции са биопродукти, при които различните партиди имат различна антитоксична активност, като някои са с по – висока активност, други с по – ниска. Затова при тях се определят минимални антитоксични нива, под които антитоксичната активност на серума не трябва да пада.
Според изискванията на Европейската фармакопея противозмийските серуми, в Европейския съюз, трябва да имат следните минимални нива: 1 ml серум трябва да обезврежда не по – малко от:
100 LD50 Vipera ammodytes(пепелянка);
100 LD50 Vipera aspis(каменарка);
50 LD50 Vipera berus (усойница);
50 LD50 Vipera ursinii(остромуцунеста усойница).
При такава активност 5 ml серум (1 ампула) ще обезврежда около 1,5 mg суха отрова от Усойница, около 3 – 4 mg отрова от Южна пепелянка и около 6 – 7 mg от Обикновена пепелянка. Това са приблизителни, но ориентировъчни стойности за активността на една ампула противозмийски серум (5 ml).
Българските противозмийски серуми се стандартизират към 100 АЕ (антитоксични единици) в една доза около 5 ml, по методиката разработена от проф. д-р Р. Манахилов, като активността им е почти идентична с тази на европейските.
Някои партиди серуми имат по – висока антитоксична активност от стандартизираните, но те обикновено се смесват с партиди с по – слаба активност, за да може всички количества пуснати на пазара да покриват необходимите минимални антитоксични стойности.
Ако се изхожда от минималните необходими антитоксични нива, може да се изчислят нужните приблизителни количества за ефективно обезвреждане на отровата при съответно по – леки, средни и тежки ухапвания (отравяне).
Не винаги е лесно да се определи какво количество отрова отделя една змия при ухапване. Това зависи от вида, размерите, до каква степен влечугото се чувства застрашено и други. Повечето автори изследващи този проблем определят, че отровните змии отделят от 1/10 до 1/7 от отровата, която се намира в отровните жлези. Като знаем, че при отделяне на отрова чрез електростимулация, змиите отделят около 80% от запасите си. На тази база може да се определи приблизителният потенциал на отровните жлези, при отделните екземпляри усойници и пепелянки. От потенциала на отровните жлези, може да се прогнозира количеството отрова при ухапване – разбира се, твърде приблизително.

При усойницата, чрез електростимулация, се получават 7 – 12 mg отрова (суха маса). При тези възможности възрастните усойници биха били в състояние да отделят 1 – 3,5 mg при ухапване (суха маса). За неутрализирането на такова количество отрова биха били необходими 1 – 2 ампули (дози) серум, респективно 5 – 10 ml серум, покриващ изискванията за минимална антитоксична активност на Европейската фармакопея.
При пепелянките потенциала на отровните жлези е много по – голям (около 10 пъти). През 90’те години на миналия век, съответно в по – добрите змиеферми, чрез мануален масаж се постигаше около 30 mg средно. В Лабораторията по Херпетология отделни групи опитни животни достигаха среден добив до около 50 mg, чрез електростимулация. При такъв потенциал на отровните жлези може да смятаме, че средно големите пепелянки могат да отделят средно приблизително 8 – 9 mg отрова (суха маса). За инактивирането на такова количество отрова биха били необходими около 10 – 15 ml серум (т.е. около 2,5 – 3 ампули), при южна пепелянка. При обикновена пепелянка, за неутрализирането на същото количество отрова ще са необходими 1,5 – 2 дози (7,5 – 10 ml серум), поради по- ниската токсичност на отровата.
Тези данни се определят въз основа на средна групова продуктивност от пепелянки, отглеждани при лабораторни условия. При ухапване, обаче, биха се проявявали индивидуалните особености на отделните екземпляри, а не средни показатели за цяла опитна група змии. От индивидуалните проби получавани в Лабораторията по Херпетология и в терариума на Тракийско Херпетологично Дружество знаем, че от отделни едри пепелянки (най – често мъжки индивиди), могат да се получат много по – големи количества отрова 70 – 80 mg отрова (суха маса). Такива екземпляри спокойно могат да отделят 12 – 14 mg суха отрова, при ухапване. За инактивирането на подобни количества отрова ще са необходими 5 – 6 дози ( около 25 – 30 ml) за отровата на Южната пепелянка и 2 – 3 дози (около. 10 – 15 ml) за отровата на Обикновената пепелянка.

Максималното количество отрова, получавано в България, е 130 mg и е от мъжки екземпляр, намерен в Югозападна България. Такива едри мъжки пепелянки, които се срещат доста рядко, биха могли спокойно да инжектират при ухапване 21 – 23 mg отрова. За неутрализирането на подобно количество отрова ще са необходими 7 – 8 ампули за Южна пепелянка и 3 – 4 ампули за Обикновена пепелянка.
Тези изчисления са твърде приблизителни, но все пак биха могли да ориентират за необходимите количества серум с минимална, стандартна активност за обезвреждане на змийската отрова попаднала в организма, след леки, средни и тежки ухапвания.

Трябва да се има в предвид, че титрацията на противозмийския серум, с която се измерва неговата активност, по – голяма част от опита се извършва in vitro. Реакцията антиген – антитяло се преминава в термостат при 37ºС в няколко милилитра буфериран физиологичен разтвор. При реални условия където змийската отрова (антигените) и противозмийския серум (антителата) са разредени в няколко литра телесни течности реалната антитоксична активност е относително по – малка.

Тест за поносимост към противозмийски серум
Противозмийския серум представлява пречистени антитела (съвременните серуми се състоят от фрагменти на антитела – Fab – фрагменти) от конски кръвен серум.
Поносимостта към кръвния конски серум се определя най – често чрез интракожна (подкожна) и по – рядко интраконунктивна проба. Най – добре е да се прочетат препоръките в инструкцията на съответния серум.
Интраконунктивните проби често дават положителни резултати. При интракожна (подкожна) проба много пациенти, които преди това са имали множество алергични реакции към различни антигени дават отрицателен резултат. Повечето от тези пациенти получават анафилактичен шок дори при въвеждане на 1% от наличната доза на серума. Късни алергични реакции, като серумна болест, въобще не могат да бъдат открити чрез теста за хиперинтензивност.
Най – чести 1:100 или 1:10 разтвор на серум се въвеждат интракожно докато се образува подутина с диаметър около 2 mm, най – често на ръката, на която не се поставя венозна система. Теста се проверява след 15 мин. Ако няма зачервяване и подутината не се е увеличила с 1 сантиметър, пробата се счита за отрицателна. Ако резултатите са съмнителни теста се проверява след още 15 мин.
Положителния тест не се явява абсолютно противопоказание за използването на противозмийски серум. При ефективно ухапване на опасна отровна змия, където има реална опасност за живота на пострадалия, серума следва да се въвежда независимо от чувствителността към него. Това трябва да се направи след предприемането на съответните противошокови мерки.

Въвеждане на серума
Най – добрия начин за въвеждането на серума е венозно чрез система, разредена с 5% разтвор на глюкоза или Хартманов разтвор за 30 – 60 минути.
Серумът може и да се инжектира венозно със скорост 5 ml/min. При този начин на въвеждане симптомите на свръхчувствителност най – често се развиват до 10 – 15 минути след инжектирането на противоотровата.
Противозмийският серум също така може да се инжектира мускулно под формата на няколко дълбоки инжекции във фронталната (предната) или латералната (страничната) повърхности на бедрото или в големите мускули на ръката. Този начин, по метода на Безредка (поставяне на няколко разредени с физиологичен разтвор части от една доза (ампула), през определен интервал от време) се предпочита от лекарите в България. При сериозно отравяне той не осигурява бърза антитоксична терапия и забавя обезвреждането на проникналата в организма отрова. Дори в страни от Западна, Централна и Северна Европа, които се обитават от по – малко опасни видове отровни змии, сравнени с България, се препоръчва въвеждането на противозмийския серум в разреден вид чрез венозна система. Този метод е приет в целия свят и без съмнение осигурява най – добри възможности за антитоксична терапия.
Понякога 1/3 от серума (разреден с физиологичен разтвор) може да се инжектира в мястото на ухапването. Някои лекари се отнасят скептично към такъв способ на въвеждане, защото може да създаде условия за нарушаване в съсирването на кръвта и развитие на некрози. Това може би е валидно при ухапвания от змии, чиито отрови силно въздействат върху съсирването на кръвта.
При ухапвания от двата подвида пепелянки, съответно южния Vipera ammodytes montandoniи номинатния Vipera ammodytes ammodytes,сме прилагали въвеждане на разреден с физиологичен разтвор серум в местата на ухапванията и това води до положителни резултати. Не се наблюдават хеморагични огнища или некрози. Това може би се дължи на факта, че отровата на двата подвида пепелянки слабо влияе на кръвосъсирването. Със сигурност подобен начин може да се използва и при ухапвания на усойница (Vipera berus)
.  Преди въвеждането на серума по този начин е необходимо да се приемат антихистаминови средства: кортикостероиди и адреналин.
Подобно въвежда на серума макар и да има известна ефективност, по – скоро е от експериментален характер и няма да е от голяма полза при тежки отравяне, защото по този начин не е възможно да се въвеждат по – големи количества отрова проникнала в организма.

Въвеждане на серум при пациенти алергични към конски серум (при положителна интракожна проба)
В тези случаи където необходимо вливането на големи количества серум за кратко време методът на Безредка е неприложим.
Физиологичните показатели се контролират като при шок.
Във вената на едната ръка се поставя система с 1000 ml 5% разтвор на глюкоза с разтворен 1ml адреналин. Метода за поставяне на противозмийски серум при свръхчувствителни хора е разработен от американските медици W.Wingert и J.Wainschel през 1975 г.
Във вената на другата ръка се поставя система с 5% албумин, съдържащ 1 – 2 ампули серум. Около 3 мин преди въвеждането на серума в същата се вкарват 50 – 70 мг димедрол (или алергозан, антиалерзин).
Ако се появят симптоми на свръхчувствителност системата се спира, въвеждат се 25 – 50 ml алергозан или антиалерзин. След това вливането на албумина със серума се подновява, но с по – бавна скорост.
При пациенти с положителна кожна проба често се развиват късни алергични реакции (серумна болест) след 4 – 7 дни (понякога до 24 дни). В такива случаи се предписват антихистаминови препарати (алергозан, супрастин, фенкарол и метилпреднизолон 50 мг 4 пъти дневно).

Дози (количества) серум
Противозмийският серум е единствения специфичен антидот срещу отравяне със змийска отрова, след ухапване, но дори и този антидот не следва да се използва във всички случаи.
Серум не трябва да се ползва при „сухи” ухапвания и при минимални леки отравяния.
Абсолютни противопоказания за прилагане на противозмийски серум няма.
При средни и тежки ухапвания, по – често от пепелянки и по – рядко от усойници, серумът следва да се въвежда в максимално ранни срокове, защото това снижава тежестта на отравянето.
Според повечето клинични данни серумът може да бъде ефективен до две денонощия след ухапването. При морските змии и отровните смоци след повече от няколко дни след ухапването, при Пясъчните отровници (род Echis) до 10 дни след ухапването.
При въвеждането на серум трябва да се има предвид неговите антитоксични свойства (антитоксична активност) и симптомите на отравянето.

леко ухапване с минимално отравяне
ако за 30 – 60 мин. отока не се разпространява по пострадалия крайник, например обхваща само пръста или малка част от китката, няма затруднение в дишането, болезнени подутини, гадене или повръщане, симптоми на парастезия (свръхчувствителност) около устата или други участъци по кожата, хипотония (падане на кръвното налягане), както и изменения на лабораторните показатели – серум не се въвежда.
Отравянето се квалифицира като минимално, но наблюдението продължава 4 часа. Раната се промива и ухапания крайник може да се фиксира във функционално положение. Контрола на лабораторните показатели следва да продължи 24 часа.

средно и тежко отравяне
ако в рамките на 30 – 60 минути отока прогресира, заема цялата китка или достигне до лакътя, наблюдават се някои от симптомите на общо отравяне (болезнени подутини, затруднение в дишането, понижено кръвно налягане, гадене и повръщане и други), се провежда тест за поносимост. При отрицателна проба серума се въвежда.
1 – 2 ампули се разреждат в банка 500 ml 5% разтвор на глюкоза и чрез венозна система се въвеждат за 1 час.
Ако не се наблюдават последващи симптоми на отравянето, 1 – 2 ампули се разреждат в същото съотношения и се въвеждат за час. При по – тежко отравяне отока се разпространява широко (напр. над лакътя), появяват се гадене, повръщане, падане на кръвното налягане. С първата банка глюкоза се поставят 2 – 3 ампули и по време на вливането може да се добави още една ампула. С втората банка се вливат още 3 – 4 дози. При много тежко отравяне се въвеждат 3 – 4 ампули с първата банка, а с втората 4 – 5 ампули.
Според повечето медици работили върху лечението на ухапвания от отровни змии от пречистените противозмийски серуми, могат да бъдат въведени до 40 дози, но рядко са нужни повече от 10.

Трябва ли при ухапаните от отровни змии деца да въвеждат различни количества серум?
Не дозите са едни и същи. Определено количество серум( в зависимост от антитоксичната си активност) обезврежда определено количество отрова. Няма логика да мислим че отровната змия  ще инжектира по-малко отрова при ухапване на дете в сравнение с ухапване на възрастен. .Змиите не правят точна оценка. на застрашаващите ги обекти и количеството отрова отделена при ухапване зависи от много фактори но не и от точната големина на  човека, който имал нещастието да е на критично разстояние в неподходящия момент.
Ако се въведе недостатъчно количество серум значителна част отровата  няма да бъде обезвредена и ако остане без да бъде инактивирана  тя ще инактивира  пострадалия,особено ако той е малко дете.

При всички пациенти които се лекуват с противозмийски серум, за втори път или са работили със суха змийска отрова, е препоръчително да се постави и втора система с адреналин (0,1% разтвор 1 ml), разтворен в 1000 ml 5%разтвор на глюкоза. Подкожно може да се постави ефортил. Необходимо е да има алергозан или антиалерзин (ампули) за лечение на евентуален анафилактичен шок.

снимки: Марко Иванов, Красимир Христов

Л и т е р а т у р а:

  1.  Васильев, Д., С. Кудрявцев, О. Шумаков, 1997. Руководство по технике безопасност, методам работы с ядовитыми змеями в условиях зоопарка. Профилактика и лечение укусов, Anitvenim Index, Московски зоопарк, Москва, 2 – 27;
  2.  Герасимов, Л. 1948. Добиване, титриране и прилагане на противозмийски серум в България, Тр. И-н Нар.Здраве, I, 9 – 37;
  3.  Манахилов, Р., 1975, Проучвания върху отровата на българската пепелянка и стандартизация на противозмийски серум, Дисертация за кандидат на науките, 1 – 132;
  4.  Пигулевский, С. В., 1966, Отряд Ophidia (Serpentes). Ядовитыe животные (зоотоксикология позвоночных), изд. Медицина, Ленинград, 19 – 148;
  5.  Славчев, Р., 1959, Върху токсичната сила на змийската отрова /Vipera ammodytes/ след престояване на температура 4 – 8°С. Трудове на НИЕМ, 313 – 320;
  6.  Султанов, М. Н, 1963. Укусы ядовитых животных, Госмедиздат, Москва, 28 – 84;
  7.  Христов, К., Ив. Матев, Я. Илиев, 1997. Получаване на змийска отрова от пепелянка /Vipera ammodytes/ и гюрза /Vipera lebetina/, чрез електростимулация, Животновъдни науки (Приложение 1) 332 – 336;
  8.  Христов, Кр., 2000. Влияние на комплекса от абиотични фактори върху някои имунохимични и електрофоретични свойства на отделяните при пепелянките от типичния и южния подвид отрови. Морфология, таксономия и използване на пепелянки /Vipera ammodytes (L)/ в България, Дисертация, 111 – 114;
  9.  Christov, K., V. Beshkov, 1999. On the subspecies morphological characteristics of the sandvipers /Vipera ammodytes/ from different location in Bulgaria, Acta Zoologica Bulgarica, 51, 2/3, 43 – 50;
  10.  Litchfield, J., F. Wilcoxon, 1949. A simplified method of evaluating dose – effect experiments, J. Pharmacol. Exper. Therap., 95, 99 – 113;
  11.  Sutherland, S., 1979. Antivemons: Better late than never, Med. J., Aust. Vol. 2, 813 – 815;
  12.  Wingert, W., and J. Wainschel, 1975. Diagnosis and management of envenomation by poisonous snakes, South Med. J., 68, 1015.

Мечките (Ursus)

$
0
0

МЕЧКИТЕ

Защо ни впечатляват?

http://natgeophotographer.com/?s=bear

Малко животни вълнуват човешкото въображение, така както  мечките го правят. Мечките стоят изправени на два крака, очите им са отпред на главата, ходят на цялото си стъпало, хващат нещата с пръстите на крайниците си, люлеят и прегръщат малките си на ръце, както ние го правим, хранят се с каквото ние се храним. Тези подобия са забелязани още в ранна човешка история и затова не е чудно, че мечките ни вълнуват така силно. Повечето култури имат или са имали ритуали, асоциирани с мечките. Мечките или техни части са имали специална магическа и медицинска сила. Тези сили не идват само от мечата сила или хитрост, въпреки че скандинавците казват, че мечките имат „ силата на десет мъже и хитростта на дванадесет”, по-скоро тази магическа сила идва от възможността да бъдат между живота и смъртта. През зимата те се отправят в своите бърлоги и изпадат в зимен сън, продължаващ няколко месеца до пролетта, когато се появяват живи и здрави на открито. Разбираемо е мечките да са символ на цикъла на живота и смъртта и на възкресението. Тяхната поява предвещава новия вегетативен период – пролетта. Освен това женските отиват в бърлогата си за зимен сън видимо сами, а се появават с малки мечета през пролетта. Това в редица култури е символ на непорочното зачатие. Много градове, географски местности, семейства, както и символи на властта  -  монети, марки и административни книжа, са кръстени или имат знак на  мечки. В съвремието ни от  една страна мечките са символ на дивата природа, а от друга символ на нарушителя на спокойствието на фермери и животновъди, символ на опасност и дори смърт. През последните столетия мечките са подложени на преследване и убиване от човека, дори това е било правителствено стимулирано. Акт довел до силно застрашаване на съществуването на този вид. Мечките гушкат своите малки мечета , а нашите малки деца гушкат пухкави мечета за лека нощ. Въпреки това мечките изглеждат диви и опасни и много хора се страхуват да се разхождат в гора, където живеят истински мечки.

http://natgeophotographer.com/?s=bear

 За изчезването на видовете

Кватернерът (на латински Quartarius), известен още като четвъртъчен период, е геоложки период, започнал преди 2.588 ± 0.005 млн. години, който продължава до днес. Дели се на плиоцен, плейстоцен и холоцен.  През този период са станали над 20 ледникови  -  междуледникови цикли. Кватернернерните климатични промени са оказали голямо влияние върху биоразнообразието на земята, основано на промените на глобалната температура и нивото на океана, което е променяло хабитатите и екологичните ниши. Например през Плейстоцена /геоложка епоха, започнала преди 1,806 милиона години и завършила преди 11,500 години/ температурната флуктуация с повече от 15 С е ставала в течение на няколко деситилетия, в резултат температурата в глациалния максимум е била с 21 С по-ниска от сегашната. Тези температурни промени са оказвали влияние  на нивото на океаните и моретата, тъй като голяма част от водата е влизала в състава на ледниците и големите полярни шапки. Формирането на огромни ледници, като тези на Лорентидите и Кордилерите в Северна Америка, Фено - Скандинавските и Алпийските в Европа, по време на глациалния максимум, води до спадане на морското равнище с 120 м под сегашното ниво. Това спадане на морското равнище и довело до формиране на междуконтинентални мостове или връзки между територии, които в период на затопляне са отделени едно от друго с вода. Такива са Беринговия мост, свързващ Евразия и Северна Америка, моста, свързващ Британските острови и южния край на Скандинавия с Европейския континент, позволили на редица видове да се разселят на нови територии. В отговор на тези глобални климатични промени, много видове са принудени да търсят подходящия за тях хабитат, в резултат през отделните цикли, популациите са разширявали или свивали своя ареал на разпространение. Тези които не са могли да търсят свой нов хабитат, са били принудени да се адаптират или да умрат.
Най-същественото и безпрецедентно събитие е описано за края на последното заледяване. В края на Плейстоцена и началото на Холоцена  над 60% от сухоземните гръбначни животни с големина над 44кг измират. За това масово измиране на мегафауната има три основни хипотези – климатичните промени, избиване от човека, вирусна инфекция. Измиране на видове за целия кватернерен период е бил нещо обичайно, тъй като не малко видове не са могли да се адаптират или да мигрират в по-топли географски ширини по време на продължителните заледявания. Необичайното за масовото измиране на мегафауната от края на последния глациален максимум е това ,че са измрели масово видове над 44 кг телесно тегло, което показва, че е се случвало избирателно, още повече, че е засегнало само сухоземните животни. Отворен остава въпроса какво е било по-различно на последното заледяване , спрямо предишните, за да доведе до такова масово измиране на мегафауната. Редица автори смятат, че основната причина е комбиниран ефект от климатичните промени и ловуването от човека, но безпорно е факт , че човешката намеса върху биотата е имала и продължава да има силно негативен ефект.
По време на ледниковите периоди, популациите на видовете са се свивали и се ограничавали на юг, където е имало по- подходящи условия на живот, обособявайки отделни клонове /рефугиуми/ . През периодите на затопляне видовете реколонизират северните територии , като така разширяват чувствително своя ареал на разпространение. Модела на разширяване и свиване на разпространението на видовете е описан като модел за Европа  от Hewitt/ и един от моделните видове е кафявата мечка.

Филогеографските изследвания на основа на митохондриална ДНК дават възможност да се опише начина на разпространение на видовете по време на глациалните цикли. На схемата е показано филогеографското разпространение на кафявата мечка след последния глациален максимум. По време на заледяването се обособяват три рефугиума – Иберийски, Итало-Балкански и  източен евразийски ,който е с неуточнено местоположение. Иберийския и Итало-Балканския са били ситуирани съответно на Пиринейския / Иберийски/ , Апенински и Балканския полуострови. От тях при климатичното затопляне започва разселването на вида в Европа и Азия на север, както е показано.

ЕВОЛЮЦИЯ на МЕЧКИТЕ

Откъде са произлези мечките? Еволюцията на мечките, каквито ги знаем сега, започва преди около 38 млн години. Техен прародител е еволюирал в семейство малки бозайници Миациди (Miacidae). Мечките и канидите са произлезли от тези миациди. Семейството на мечките се отделя от миацидите със своя предшественик най – стария род Ursavus, който имал големина на овчарка. Мечките (Ursidae) формират отделно семейство в разред Хищници Carnivora. Семейството се поделя на три подсемейства: на гиганската панда   Ailuropodinae, на очилатата мечка (Tremarctinae) и на същинските мечки (Ursinae). Последното подсемейство включва останалите 6 вида днес живеещи мечки, всички те имат подобни външни белези и сходен начин на живот. Най – стария намерен фосил на полярна мечка е датиран отпреди 130  - 110 хил.год. Фосилите на полярната мечка показват, че преди 10 – 20 хил год кътните зъби на полярните мечки са вече значително променени и различни спрямо тези на кафявата мечка. Счита се, че полярната мечка се отделя и дивергира от популацията на кафявата мечка по време на плейстоценските заледявания. По последни изследвания това вероятно е било преди около 600 хил год, а не както доскоро се е смятало, че обособяването на новия вид е станало преди около 130 хил год.

 

Фиг. 1. Филогения на сем Ursidae, получена на основа на секвениране на региони от мтДНК на съвременни и фосилни видове. Включено е дивергентното време в млн.год.

Първоначално се отделя гигинтската панда преди около 17,9 – 21,1  млн год. Следващата дивергенция е на подсем на очилатата мечка Tremarctinae, което включва и късомуцунестите мечки , вече изчезнали видове. Тази дивергенция  е настъпила преди около 12,4 – 15,6 млн год. За останалите мечки дивергенцията е доста припокриваща се и единствено се откроява дивергенциата на клона на кафявата мечка. В клона на кафявата мечка дивергенцията между пещерната и кафява мечка е била преди около 2,4 – 3,1 млн години.

Фиг.1 Времево разпространение на фосилни, изчезнали и съвременни видове мечки. Фосилните и изчезналите видове са означени с кръст. Вертикалния сив правоъгълник дава времето на масовата експанзия на видовете на границата на миоцен – плиоцен.

 Преглед на съвременните видове мечки.

ГОЛЯМА ПАНДА, Бамбукова мечка, Giantpanda,  Ailuropoda melanoleuca

Гиганската панда е вид мечка, живееща в централната и южна част на западен Китай. Разпространението на вида е ограничен за Сичуан, Саанци и Гансу китайски провинции, в планинските гористи местности, където расте бамбук. Тялото е с характерна мечешка форма, къса опашка и оцветяване на козината в бяло и черно, типично за вида. Въпреки, че спадат към Хищниците, основното меню на тези мечки е бамбука, макар че по изключение могат да се хранят и с плодове, корени, малки птички, гризачи и насекоми. Във връзка с храненето с бамбук, пандата има редица развити приспособления. Китна кост е удължена и действа като палец за захващане на бамбук, стомаха им е силно мускулест, в помощ на стриването на бамбука, зъбната система също е приспособена за хранене с твърдите бамбукови пръчки. Именно зъбната система, черепни особености и начина на хранене са причина дълго време вида да се отнася към Енотови, заедно с малката панда.
Пандата един от най – известните и най-лесно отличимите видове в природата, но и един от най-застрашените от антропогенната дейност. Вследствие на изсичането на горите, вида е ограничен в изключително малка територия и се счита за застрашен от изчезване вид съгласно червената книга на IUCN. Включен е в логото на WWF / World Wildlife Fund/ като символ на природозащита. Китайците виждат в пандите символ на мира и затова полагат изключителни усилия за тяхна защита и запазване на хабитатите.

Пандата живее поединично, като маркира територията си със секрет, отделен от мирисни жлези и драскайки маркери по дърветата. Мъжките големи панди имат почти двойно по-голям ареал от женските, като припокриват територията на няколко женски, на които държат правата за чифтосване. Тъй като бамбука няма висока хранителна стойност, голямата панда трябва да яде повече от 30 кг бамбукови листа, клонки и стъбла всеки ден, като това грубо съставлява 40% от телесното им тегло. По тази причина пандите прекарват между 12 до 15 часа на ден в дъвчене на бамбук, което правят в седящо положение, захванали клонките с предните си лапи. Въпреки че пандите имат вид да прекарват целия си ден в дъвчене на бамбук или спане, те са относително пъргави и могат добре да се катерят по дарветата и дори и да плуват, ако се наложи. Хранят се с над 30 вида бамбук, като използват различни части от растението. Макар бамбука да съставлява 90% от менюто, понякога могат да разнообразят и с треви, плодове, малки птици, гризачи.
Размножителния период е между март и май, когато женската показва на мъжкия , че е готова за чифтосване като започва да издава серия от ревове и звуци, за да го привлече. След периода на бременност , която продължава около 5 месеца, женската голяма панда ражда едно, рядко две малки в основата на кухо дърво или процеп в скалите. Малките на пандата са неразвити, с големина около 15 см и тежат 100г, слепи и голи. Те започват да пълзят едва след 3 месеца. Дори и да роди две малки, майката се грижи за едно, което се захваща за козината и на гърба до шестия месец. Пандата отбива малките след около година, но те могат да продължат да са около нея до 18 месечна възраст. Понякога малките могат да останат при майките си няколко години, докато тя не забременее отново, когато са принудени да напуснат нейната територия и да установят своя.
Пандата е световно известна с оцветената в бяло и черно козина, но има една популация в провинция Саанци, която е в кафяво и бяло. Пандите комуникират помежду си със серия от звуци, като са разпознати около 11 различни звуци. Гиганската панда пигмей A. Microta, сега изчезнал вид, също е бил разпространен за същия ареал, както и съвременната панда

 Източници:
http://a-z-animals.com/animals/giant-panda-bear/
http://www.iucnredlist.org/details/712/0
http://en.wikipedia.org/wiki/Giant_panda
http://worldwildlife.org/species/giant-panda
http://www.bearlife.org/panda-bear.html

 




 

 АЗИАТСКА ЧЕРНА МЕЧКА Asian black bear Ursus thibetanus

 По старото име на азиатската черна мечка е Selenarctos thibetanus, което означава лунна мечка от Тибет. Фосили от този вид са намирани на територията на Европа, но сега видът е ограничен само в Азия  - тясна ивица от югоизточен Иран на изток през Авганистан и Пакистан, през Хималаите в Индия до Мианмар. С изключение на Малайзия, черни мечки се срещат във всички страни на Югоизточна Азия. Отделни популации живеят в южните части на Руския далечен изток , Корея,   Япония – острови Хоншу и Шикоку, Тайланд и Хайнан. Предпочитаемия хабитат е листопадни гори, на височина до 3 500 м.

Азиатската черна мечка прилича на външен вид на кафявата мечка, но изглежда малко по – слаба и с по- елегантен силует. Черепа е относително малък, но масивен. Въпреки, че се храни предимно с вегетарианска храна, челюстите не са видоизменени така, както на пандата. Черната азиатска мечка, за разлика от полярната, има по – добре развита горна част на тялото, във връзка с катеренето по дърветата. В сравнение с кафявата и американската мечка, краката са по-слаби и къси. Козината е черна /рядко кафява/ , с ясно видим V – образно бяло петно, оприличавано на лунен полумесец. Около врата имат яка от по – дълга козина.Имат много добре развито обоняние, но зрението и слуха са  слаби.
Като останалите видове мечки и азиатската черна мечка живее поединично и се събира с други единствено за размножаване или когато се съревновава за желани територии. Въпреки по-малките си нокти, тези мечки са добри катерачи  и прекарват по-голяма част на дървета, където си правят груби «гнезда» от пречупени клони, берат плодове и ловят малки животни. В по-студеното време в по-северните региони, азиатските черни мечки също изпадат в зимен сън и също есента се хранят със жълъди, орехи и други ядки, даващи повече мазнини, с цел да се оформи запасен подкожен слой за зимния сън.  Изпадат в зимен сън от ноември до април, а  в някой части на Русия от октомври до май.
Навършват полова зрялост около 4 – 5 година и се чифтосват през топлите летни месеци юни – юли. След период на бременност дълаг от 6 до 8 месеца, през март април се раждат от 1 до 4 малки / най-често 2/ в топлата и защитена бърлога, осигурена от женската. В зависимост от региона тези бърлоги могат да бъдат открити в близост до реки или скални цепнатини. Тези видове, живеещи в по-топлите региони, които не изпадат в зимен сън , също правят бърлоги, където да родят и отгледат малките си. Малките се раждат голи, слепи и безпомощни. Майките ги кърмят до 6 месеца и след това започват да се хранят с твърда храна. Въпреки това някой малки остават до майките си до 3 годишна възраст. В плен Азиатската черна мечка живее до 30 години, в природата не са срещани по-възрастни от 25 години.
Въпреки, че са класифицирани като хищници, като всички мечки и азиатската черна е всеядна, хранейки се с растителна храна и малки животни.  Прекарва по-  голяма част от времето си в хранене с ядки, семена, плодове, треви, листа, билки, малки насекоми – мравки и термити, рядко птички и грицачи,  като всички те съставляват основното и меню.
Азиатската черна мечка е известна и други свои популярни в Азия имена, като бялото петно на гърдите с формата на полумесец и дава името Лунна мечка. Тези мечки са активни основно през ноща, като през деня спят по дървета в груби гнезда от клони или в големи хралупи на кухи дървета, както и в скални процепи, излизайки навън през ноща. По последни изследвания в менюто им влизат повече от 160 видове плодове и ядки.
Има исторически данни , че човека е преследвал и убивал тези животни от повече от 3000 години насам, главно заради лапите и жлъчката, която изсушена се е използвала като лекарство в китайската медицина, като се е вярвало, че има редица лечебни качества. Отглеждани са  в специални ферми за жлъчки в Китай и Виетнам. Тази индустрия е довела до драстично намаляване на популациите и заедно със загуба на хабитата, вследствие на изсичането на горите водят до сегашното им състояние на застрашен от изчезване вид.  Макар и рядко тези мечки са нападали фатално хора и това също е водело до тяхното изтребване. В Пакистан са отглеждани като домашни любимци за борба с кучета, наричана мечо хапане. Преди да бъдат пускани в битка, на мечките са вадени зъбите и ноктите и така те не са можели дори да се защитят срещу нападението на бултериерите.
Според  Червената книга на IUCN , тази мечка е застрашена от изчезване. Само за последните 30 години, популациите са намалени с 49%. Според последни данни в природата съществуват не повече от 50 000 мечки. Въпреки наложените забрани, продължава тяхното избиване или разрушаване на хабитатите, мизерното им съществувание в мизерните ферми за жлъчка или за кучешкото мечо хапане.

 

Подвидове на Азиатската черна мечка

Subspecies име

Разпространение

Описание

Разпространено име

Ursus thibetanus formosanusSwinhoe, 1864
Formosan Black Bear01.jpg

Тайван

Липса на дебела козина около врата

Черна мечка формозан

Ursus thibetanus gedrosianusBlanford, 1877

Южен Балочистан /Авганистан/

Малък подвид с относително къса, груба козина, често червеникаво-кафява, а не черна

 

Ursus thibetanus japonicusSchlegel, 1857
Asiatic Black Bear.jpg

Япония – Хоншу , Шикоку. Изчезнала в Кюшу

Малък подвид, тежащ между 60 – 120 кг за възрастен мъжки и 40 – 100 кг за възрастна женска. Дължината на тялото варира от 110 – 140 см. Нямат плътната козина около врата, характерна за другите подвидове и има по-тъмен цвят на муцуната.

Японска черна мечка

Ursus thibetanus laniger Pocock, 1932

Хималаите - Кашмир и Сиким

Различава се от Тибетската мечка по своята дълга, плътна козина и по – малкото петно на гърдите

Хималайска черна мечка

Ursus thibetanus mupinensis Heude, 1901

Хималаите и Индокитай

Подобна на хималайската черна мечка, но с  по-бледа козина

Индокитайска черна мечка

Ursus thibetanus thibetanus Cuvier, 1823

Асам, Непал, Бурма, Мергуи, Тайланд, Анам

Различава се от Хималайската по своята къса, тънка козина

Тибетска черна мечка

Ursus thibetanus ussuricus Heude, 1901

Ursus thibetanus ussuricus Kaliningrad Zoo.JPG

Южен Сибир, североизточен Китай и Корея

Най- големия подвид

Черна мечка усури

Източници:
http://a-z-animals.com/animals/asian-black-bear/
http://animaldiversity.ummz.umich.edu/accounts/Ursus_thibetanus/
http://en.wikipedia.org/wiki/Asian_black_bear
http://www.iucnredlist.org/details/22824/0

ГАЛЕРИЯ:

 

 

 

 

 

 

 

 

 



АМЕРИКАНСКА ЧЕРНА МЕЧКАAmericanblackbearUrsus americanus

Американската черна мечка е най-малката от трите вида мечки, обитаващи територията на Северна Америка. Тази мечка се среща само в Северна Америка, обитаваща различни горски хабитати. Тя е не само най-широко разпространения вид за Северна Америка, но и най- многобройния. Американската черна мечка е един от двата вида които, за разлика от останалите видове мечки, не са описани като застрашени или изчезващи от червената книга на IUCN. Определени са 16 подвида на този вид, които основно варират по големина и цвета на козината.

Въпреки името си, цвета на козината на тези мечки варира от черен, тъмно червеникав или кафяв, с различни просветлени нюанси, в зависимост от района на местообитание.
Имат къса, гъста козина, в сравнение с кафявата мечка  по-малки очи, по-големи уши, нямат гърбица на рамената, по-къси крака и нокти, вследствие на което са по-добри катерачи и по-подвижни. Имат много добро развито обоняние, слаби слух и зрение.
Въпреки, че сега видът е широко разпространен в Северна Америка, в миналото ареала му е обхващал целия континент, на всеки подходящ горски хабитат. Сега видът е ограничен от северна Канада, през западен и части от източен САЩ, надолу през северно Мексико. Предпочитат топли и сухи обрасли с храсти гори в Мексико, влажни и блатисти гори юго източен САЩ, иглолистни гори в Канада, дори и нискорастителната тундра на север.
Черната мечка живее поединично, активна нощем. Прекарва по-голямата част от времето си в търсене на растителна храна, ядки, семена, които яде в голямо количество, с цел да натрупа подкожни мазнини за зимата. Когато застудее и настъпи зимния период те се отправят в своята бърлога, цепнатина в скалите, кухо дърво, където прекарват в полусънно състояние. Въпреки,че това не е същински зимен сън, и въпреки, че температурата на тялото им се понижава, са способни да прекъснат дрямката си и да потърсят нещо за похапване.
Мъжките и женските черни мечки се събират за кратко през пролетта, след което се разделят и започват активна подготовка за зимния период. След 7 месечна бременност, женската ражда 1 до 5 малки мечета. Това обикновенно става в края на зимата. Малките са слепи, голи и безпомощни и се закрепват  за майката, за  да се топлят. Мечетата остават близо до майките си до 2 годишна възраст, като се обучават в умения да преживяват сами.
Въпреки, че са класифицирани като хищници, черните мечки имат предимно вегетарианско меню. Адките, семената, коренищата, тревите, листа, клонки, съставляват над 80% от основното им меню, което слабо се разнообразява с малки животни – насекоми, гризачи. Рядко са известни случай да преследват сърни или да ловят риба, главно в тези региони , където няма мечки гризли. Поради голямото си тегло, мечките прекарват живота си основно в хранене, за да съберат достатъчно резерви за зимата.
Черните мечки като цяло нямат много врагове, поради големите си размери. Малките често стават жертва на лисици, хищни птици и дори други черни мечки. Въпреки ,че между човека и черните мечки са установени относително миролюбиви отношения, има случай на преследване от фермери, страхуващи се за животните , които отглеждат. Рядко има случай на намаляване на популации, вследствие унищожаване на хабитатите. Като цяло видът е свикнал да живее в близост до населени места и е дружелюбен. Известен е с това ,че може да влезе в дома или в колата, в търсене на храна. Чести са за националните паркове и не са малко случаите на вземане на храна от запасите на  къмпингуващите там.

Подвидове Американска черна мечка

Sub-species Име

Разпространено име

Разпространение

Описание

Ursus americanus altifrontalis

Олимпийска черна мечка

Северозападното крайбрежие на  Тихия океан от централна Британска Колумбия през северна Калифорния и прилежащата суша до върха на северно Айдахо, Британска Колумбия

 

Ursus americanus amblyceps

Новомексиканска черна мечка

Колорадо, Ню Мексико, западен Тексас, източната половина на Аризона и северно Мексико, югоизточна Юта

 

Ursus americanus americanus

Източна черна мечка

Източна Монтана до Атлантическия бряг, от Аляска на юг и изток през Канада до Атлантическия океан и южно до Тексас

За някой региони се смята, че популацията му се увеличава, един от най-големите подвидове, всички са с черна окраска на козината, Обикновен за Източна Канада и САЩ. Много рядко може да се видят индивиди с бяло петно на гърдите

Ursus americanus californiensis

Калифорнийска черна мечка

Планините на южна Калифорния, северно през Сентръл Вали до южнен Орегон

 

Ursus americanus carlottae

Хаида Гвайска черна мечка, Кралица Шарлота черна мечка

Острови Хаида Гвай / Кралица Шарлота и Аляска

Принципно по -  големи от своите континентални родственици, с голям череп и кътници, срещани само в черна окраска на козината

Ursus americanus cinnamomum

Канелена мечка

Айдахо, западна Монтана и Уайоминг, източен Вашингтон и Орегон, североизточна

Има кафява или червеникаво кафява козина, наподобяващ цвета на канелата

Ursus americanus emmonsii

Ледникова мечка

Североизточна Аляска

Отличава се по козината на хълбоците, която е сребристо сива със син блясък

Ursus americanus eremicus

Мексиканска черна мечка

Североизточно Мексико , застрашен вид

 

Ursus americanus floridanus

Флоридска черна мечка

Флорида, южна Джорджия и Алабама

Има светло кафява нос и блестяща черна кожа,на гърдите бяло петно е обичайно, мъжкия тежи около 136 кг

Ursus americanus hamiltoni

Нюфаунлендска черна мечка

Нюфаунленд

По-голяма от своите континентални сродници,с размери вариращи от 90 до 270 кг. Имат един от най-дългите периоди на зимен сън от всички северноамерикански мечки

Ursus americanus kermodei

Мечка Кермоде
Мечка дух

Централното крайбрежие на Британска Колумбия

Приблизително 10% от популацията на този подвид е с бяло или кремаво оцветена козина, дължащо се на рецесивни алели и затова се наричат мечки Дух или Кермоде. Останалите 90% са с нормална черна окраска

Ursus americanus luteolus

Луизианска черна мечка

Източен Тексас, Луизиана, южно Мисисипи

Има относително дълъг, слаб и плосък череп, пропорционално големи кътници

Ursus americanus machetes

Западномексиканска черна мечка

Северно – централно мексико

 

Ursus americanus perniger

Кенайска черна мечка

Полуостров Кенай, Аляска

 

Ursus americanus pugnax

Далска черна мечка

Остров Дал , Архипелаг Александър , Аляска

 

Ursus americanus vancouveri

Ванкувърска островна черна мечка

Остров Ванкувър , Британска Колумбия

 

Какво прави бялата мечка бяла?
При подвида мечка Кермоде или мечката дух Ursus americanus kermodei , приблизително 10% от популацията на този подвид е с бяло или кремаво оцветена козина. Учените са направили изследвания на ДНК от косми на бели и черни индивиди на този подвид, за да установят каква е причината. Установяват една точкова мутация на 1 нуклеотидна двойка  в гена на  меланокортин 1 рецептора, който всъщност обуславя какъв цвят козина да се произвежда от клетките. Тази мутация променя белтъчната структура на рецептора, което стопира производството на  пигмента и оставя мечките бели.

Източници:
http://a-z-animals.com/animals/black-bear/
http://en.wikipedia.org/wiki/American_black_bear
http://animals.nationalgeographic.com/animals/mammals/black-bear/
http://www.arkive.org/american-black-bear/ursus-americanus/
http://animaldiversity.ummz.umich.edu/accounts/Ursus_americanus/
http://www.iucnredlist.org/details/41687/0
http://news.sciencemag.org/2001/09/what-makes-white-bear-white

ГАЛЕРИЯ:

 

 

 

 

 


 

 

 

 

 

БЪРНЕСТА МЕЧКА , Мечка ленивец,  Slothbear Melursus ursinus

 

Тази неголяма мечка е уникална сред своите родственици, поради основното им меню насекоми – мравки, термити и др. Бърнестата мечка обитава горските и тревисти райони на Индийския полуостров. Има дълга, пухеста козина, с удължени около рамената участъци, оцветена в черно. Рядко се срещат в канелен, червеникав цвят на козината. Отпред на гърдите имат бяло или кремаво петно в U’ или Y’ форма. Характерна е източната муцуна в по-блед цвят. Формата на муцуната, голите бърни и липсата на горни резци са адаптация за хранене с насекоми. Предните лапи са извити навътре и имат дълги, леко закривени нокти, предназначени за ровене и копаене.
Живеят поединично, като маркират територията си, драскайки по дърветата. Активни са и през деня и през ноща, с изключение на майките с малките, които се придържат към дневна активност. Времето за чифтосване е от юни до юли. След бременност, продължаваща 6 – 7 месеца, се раждат обикновенно 2 малки. Майката стои до малките до третия им месец, когато те са малко по-големи и се движат навън с нея, захванати за гърба и. Малките остават при майка си често повече от 2,5 до 3 години, и затова женските раждат на интервали не по-малки от 3 години.
Бърнестите мечки са уникални със своето меню, в което влизат основно насекоми – най – вече термити и мравки. Разриват с предните си дълги нокти термитника или мравуняка и завират дългата си муцуна вътре, като първо издухват пръста и праха, преди да започнат да засмукват мравките. Хранят се също и с мед, изтърпявайки ужилванията на пчелите, докато вземат пчелните пити. Менюто си разнообразяват и с яйца, мърша, растителност и плодове.
Основните заплахи за този вид са загубата на местообитание и бракониерството. Местообитанията се разрушават при изсичането на горите, заради насаждането на монокултурни плантации, селища на бежанци, строежи на селища, увеличаване на земеделските земи, пътища. Бракониерството е главно от комерсиална гледна точка, мъжките репродуктивни органи се считат за афродизиак, костите, зъбите, ноктите се използват да пазят от зли духове, мечата мазнина се използва за лек от народната медицина. Малки мечки се пленяват за дресиране на „ танцуващи мечки” и това остава основна заплаха за някой популации. И звестни са отделни случаи на нападение на хора от мечки, довело до тяхна смърт. Единствения естествен враг е тигъра Panthera tigrisи леопарда P. Pardus.
Бърнестата мечка е регистрирана  в 174 защитени ареала в Индия, които включват 46 Национални паркове и 128 Защитени зони. В червената книга на IUCN е включена като уязвим вид.

Подвидове на бърнестата мечка

Име

Разпространение

Описание

Шри Ланска бърнеста мечка (Melursus ursinus inornatus) Pucheran, 1855
Sloth bear.jpg

Шри Ланка

Шри Ланските бърнести мечки имат по  - къса козина, което ги прави по-малко пухкави. Имат и по-малки размери на тялото и зъбите. Срещат се и видове без бялото петно на гърдите. Поради мащабното изсичане на горите и превръщането на им в плантации за кафе и чай, популацията на бърнестата мечка в Шри ланка значително намалява . Сега са ограничени в северните и източните низини.

Обикновенна бърнеста мечка (Melursus ursinus ursinus) (Shaw, 1791)Lippenbaer-24.jpg

Индия, Непал, Батан и Бангладеш

В Индия са разпространени на отселни популации, предпочитаемо в горски хабитати. Не се срещат по високите планини на Химачал Прадеш, Джаму и Кашмир, както и в северозападните пустини на Раджастан и простроните полета на юг. Тази мечка сега е най-разпространената в Индия,  срещайки се в Сивалиск / също в Пакистан/, ниските хълмове граничещи с  Хималаите, от Пинджаб до Арунчал. Изолирани са от популациите на Непал, заради обработваеми земи. Бърнестите мечки в Непал са ограничени главно в Терай, южна ивица гори и поляни, граничещи с Индия. Няколко изолирани популации се счита, че все още съществуват в Читагонг и Силхет, региони на източен Бангладеш.

 

Източници:

http://kalyanvarma.net/photo.php?id=1340&tag=all
http://www.arkive.org/sloth-bear/melursus-ursinus/image-G6342.html
http://www.iucnredlist.org/details/13143/0
http://en.wikipedia.org/wiki/Sloth_bear
http://www.bearsoftheworld.net/sloth_bears.asp
http://animals.nationalgeographic.com/animals/mammals/sloth-bear/#close-modal

ГАЛЕРИЯ:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 СЛЪНЧЕВА МЕЧКА  Хималайска мечка, Медeна мечка , Sunbear Helarctos malayanus

 Известна също като медeна мечка, заради любовта си към меда, слънчевата мечка е най-малката , най-малко позната и най-рядката мечка. 

Слънчевата мечка е малка мечка, обитаваща гъстите тропични гори на Югоизточна Азия. Тя е най-малката мечка в света и също така уникална с това, че  е адаптирана за живот в джунглата и прекарва живота си основно по дърветата. Известна е и като Малайска слънчева мечка, медена мечка, има редица отличителни белези, най – забележителния е оранжевото U образно петно на гърдите, откъдето и е името на тази мечка. Това са редки и почти неуловими животни и практически малко се знае за тях и начина им на живот, освен че драстично намаляват популацията си , заради лова и разрушаването на хабитатите.
Освен  най- малки, те са и с най-късата козина. Цвета и варира от черен, тъмно кафяв или сив, а петното на гърдите е бяло, жълто или оранжево, като формата му е различна – полумесец, кръг или неправилно по форма. Муцуната е по-светла, къса, с къса козина и малки уши. Имат дълги закривени нокти, които им помагат да се катерят по дърветата и да разриват термитници. Един от най-отличителните белези е техния дълъг повече от 25 см език, с който лесно загребват ларви или мед.
Слънчевите мечки се срещат в няколко азиатски страни, но поради човешката дейност, са ограничени в определени хабитати. Срещат се на островите Борнео и Суматра, в горите на Малайзия, Тайланд, Камбоджа, Лаос и Виетнам, като има и няколко откъснати популации в южен Китай. Предпочитат нискоразположени дъждовни гори, където намират разнообразна храна и успешно се прикриват от врагове. Поради обезлесяването тяхното разпространение е драстично намалено.
Основна част от живота си прекарват по дърветата, като дори спят в големи, груби гнезда, направени от пречупени обрасли клони. Катерят се сравнително бързо с помощта на закривените си нокти. За разлика от повечето си сродници, тези мечки са дневни животни и са активни през деня, който прекарват в търсене на храна, а си  почиват през нощта високо в техните гнезда на дърветата.. Изключение правят само тези мечки, които са силно афектирани от човешката дейност и са принудени да бъдат активни през нощта. Живеят поединично и се събират само за да се чифтосват.
Подобно на други животни, живеещи в тропиците и слънчевите мечки са способни да се чифтосват и раждат целогодишно.Бременноста продължава от 3 до 8 месеца, варираща индивидуално и от наличието на храна. Раждат се до 3 малки , обикновенно едно в гнездо, което женската прави високо на някое дърво или в голяма кухина. Женската се грижи за малките и ги защитава, учи ги на умения да оцеляват сами в джунглата, когато пораснат и станат самостоятелни. Малките остават при майка си до около 2 години, след което установяват самостоятелна територия. Женските сързяват на 3 години, а мъжките на 4 години. Продължителността на живота им е около 25 години.
Слънчевата мечка има много разпространени имена едно от които е мечка  - куче.
Поради това, че обитава тропиците тази мечка не изпада в зимен сън.
Менюто им включва основно плодове, семена, ядки, растения, насекоми – термити и мравки, яйца, мед, малки животни като птички и гризачи и то тогава, когато растителната храна е недостатъчна. Като другите видове мечки кътниците им са по – плоски, поради хранене не с месо, а  с растителна храна.
В природата основен техен враг е тигъра. Малките често биват нападани от змии, големи хищни птици.Най-големия техен враг остава човека с неговата дейност по обезлесяване, което води до загуба на хабитата им. Живеещите до земеделски насаждения с африкански маслени палми мечки  обичат да навлизат в плантациите и да ядат младите филизи, с което нанасят вреда на плантациите. Затова често мечките са преследвани от фермерите, които се страхуват за своите посеви.
Преди години тези мечки са били обект на лов от хората, главно заради части на тялото и най-вече жлъчката, използвани от местната медицина. Поради малкия им размер и хрисимия характер тези мечки са били улавяни и продаване като атрактивни домашни любимци в различни части на света.
Сега Слънчевата мечка е включена в Червената книга на IUCN като уязвим вид. Смята се , че популацията на тези мечки е намаляла с повече от 30% през последните няколко десетилетия. По последни данни, макар да се считат за не особено точни , в природата живеят не повече то 1000 индивида. С цел тяхното опазване, правителството е забранило нелегалната сеч, отстрела и бракониерството в районите където се знае , че съществуват.

Източници:
http://animals.nationalgeographic.com/animals/mammals/sun-bear/#close-modal
http://www.bearsoftheworld.net/sun_bears.asp
http://a-z-animals.com/animals/sun-bear/
http://www.arkive.org/malayan-sun-bear/helarctos-malayanus/
http://www.iucnredlist.org/details/9760/0
http://wwf.panda.org/about_our_earth/species/profiles/mammals/sun_bear/

ГАЛЕРИЯ:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 


ОЧИЛАТА МЕЧКА SpectacledbearTremarctosornatus / други имена – укуко, юкумари, укумари/

Очилатата мечка е позната и като Андска мечка, основно защото е характерна за Андите в Южна Америка. Територията и се простира от северозападна Аржентина, Перу, Венецуела, Колумбия, Еквадор, източна Боливия.
Храни се основно с плодове и  филизи, които събира от дърветата или от земята. Менюто включва допълнително мед, насекоми, малки бозайници, влечуги и рядко добитък. От културните растения предпочитат захарна тръстика, царевица.
Очилатата мечка е иднствения оцелял до днешно време вид от сем.Tremarctinae, като за една от причините за неговото оцеляване се счита възможността му да се катери по дърветата и приспособимостта му към разнообразни хабитати от сухи тревисти поляни до влажни високопланински гори. Към това семейство са спадали: видът  Plionarctos, който е живял в Северна Америка през късен миоцен и ранния плиоцен, видът Tremarctos floridanus описан за Северна Америка за периода на Плиоцена – Плейстоцена, късомуцунестите мечки от периода на Плиоцена – Плейстоцена, Arctodos simus Гигантската късомуцунеста мечка и  Arctodus pristinus Малката късомуцунеста мечка. Arctodos simus Гигантската късомуцунеста мечка се счита за най-голямата живяля някога мечка. Тя е била по-голяма от съвременната мечка гризли.. Ако се съди по намерените скелети днес, височината на арктодуса е от 1,5 до 1,8 m, а изправена достига 3,5 m. Тежала 600 kg, а най-големите екземпляри достигали 1136 kg. Имала е  силно изразен полов диформизъм
Живеят предпочитаемо в  дъждовните гори и джунглите на Андите, избирайки по  - влажни и по залесени ареали. Но при търсене на храна са срещани от слабо зелесени сухи низини до високопланински гори. Активна е денем, за разлика от повечето видове мечки, които са активни нощем. Счита се, че тази мечка няма своя територия, но пази дистанция от по – големи животни и особено от човека. Не е агресивна , обикновенно е хрисима и приятелски настроена при срещите с хора. Все пак женските са по-агресивни, когато защитават малките си и макар този вида да е със среден ръст, възрастните достигат 1, 5 м в изправено положение и използвайки мечата си сила биха могли да бъдат опасни, когато защитават своите малки. Козината е черна, рядко тъмно кафява или червеникаво кафява окраска с характерно светло бежово петно около очите , врата и гърдите, откъдето им идва и името. Мъжките са почти два пъти по-големи от женските . Тежат от 100 до 200 кг, докато женските от 35 до 82 кг. . Размножоват се целогодишно , но пика е от април до юни. Мъжките и женските се събират за седмица  - две, след период на бременност, продължаващ от 5,5 до 8,5 месеца се раждат от едно до три малки, най-често две. Малките се раждат слепи и безпомощни, тежащи до около 300г. Майката се грижи за тях до едногодишна възраст. Тези мечки не изпадат в зимен сън.

Популацията на  очилатата мечка е намаляла числеността си през последните деситилетия. Основните причини  от една страна са защото фермерите смятат, че тези мечки нападат добитъка им и от друга поради унищожаване на хабитатите. Жлъчката на тези мечки също се счита ,че има лечебно действие и често са убивани и по тази причина. Сега Очилатат мечка е включена в Червената книга на IUCN като уязвим вид

Източници:
http://www.arkive.org/spectacled-bear/tremarctos-ornatus/
http://en.wikipedia.org/wiki/Spectacled_bear
http://www.iucnredlist.org/details/full/22066/0
http://a-z-animals.com/animals/spectacled-bear/


ГАЛЕРИЯ:

 

ПОЛЯРНА МЕЧКА,  Бяла мечка, Морска мечка,  PolarbearUrsusmaritimus
 / други имена: нанук на инуит, юпук в Сибир, ошкуй в Коми, исбьорн – ледена мечка в Свалбард/

Полярната мечка е голяма мечка която обитава ледените полета в Арктическия океан. Тя е най-голямата съвременна мечка. /изключение прави Кодиак кафява мечка в Аляска, която достига подобни размери/, като мъжки достига тежина около 700 кг. Тази мечка е най-близкия родственик на кафявата мечка  е наречена морска мечка, понеже е срещана най-често по крайбрежията, в близост до водата, освен това тя е много добър плувец, виждана навътре в океана на повече от 100 мили от най-близката суша.
Константин Джон Фипс, втори барон Молгрейв, е първия описал този вид мечка през 1774 г, избирайки и името морска мечка поради условия на живот ,които е видял да води. Разпространението на този вид е най-много повлияно от глобалното затопляне и затова полярната мечка е станала символ на климатичните промени. Намаляването на популацията е способствано също от човешката дейност – лов, замърсяване, сондажна дейност за добив на нефт и др.
Полярната мечка достига 2 метра на дължина и тежина поне половин тон. Женските са по-малки дори до два пъти. Те са от малкото големи бозайници, адапитрани за живот при неблагоприятните арктически условия. Във връзка с живота на леда са развили редица приспособления – дебела козина с много пух и по дълги косми, които предават слънчевата топлина на черната кожа, която абсорбира топлината, дебел подкожен слой мазнина. Едро, здраво тяло с големи предни лапи, с които чудесно плува. Козината достига дори между пръстите, за да топли. При ходене върху леда ,лапите им имат чудесно сцепление  върху него. Шията им е по- дълга, за да остава над водата като плуват. Муцуните са издължени, а ушите малки. Въпреки, че са едри могат да  развиват до 40 км/ч скорост на леда и до 10 км/ч плувайки.

Белите мечки са срещат циркумполярно, като достигат на юг до Хъдсън Бей и Ню Фаунленд. Около 60% от тях се срещат в северна Канада, а останалата част обитават Гренландия, Аляска, Свалбард, Русия, кадето се срещат недалеч от брега, изминаващи дълги разстояния по леда. Живеят поединично  и са доста добри ловци както на сушата, така и във водата. Могат да се гмуркат, за да хванат плячката, като държат очите си отворени и задържат дъха си до 2 мин. На сушата или преследват плячката или стоят с часове до някой дупка в леда, дакато не хванат плячката, която се е подала да подиша над леда. Най- любимата и високоенергийна храна за тях са тюлените. По време на летния период мигрират далеч на север по леда, за да търсят тюлени. Белите мечки са едни от най-едрите хищници на земята ,които редовно трябва да си набавят храна , за да поддържат енергийния си баланс и дебелия подкожен слой мазнина. Кожата и маста на тюлените са една от любимата им храна, като оставят месото за други по-малки полярни животни като полярната лисица. В менюто на мечките още се включват птици, риба, плодове, през лятото понякога северни елени. Труповете на големи животни като моржове, китове, тюлени също могат да се окажат важен източник на храна. Миризмата на трупа се усеща от много далечни разстояния от белите мечки.
Размножителния период е април до май, след бременност, която варира по продължителност  в зависимост от здравето на женската и наличието на храна, след около 9 месеца се раждат от 1 до 4 малки, в бърлога, която тя изрива в снега или почвата. Малките са слепи, голи и безпомощни, тежат не повече от половин килограм. Женските влизат в бърлогите си късна есен и не се показват с малките докато не настъпи пролетта. Малките остават с майка си до 2 – 3 годишна възраст като се обучават да ловуват и да се борят, подготвят се за самостоятелния живот като възрастни. Продължителност на живот около 25 години, като е регистрирана в плен до 43 години
Поради големината си нямат естествени врагове, освен сблъсъка с други мечки от техния вид в защита на малките. Най-големия враг на полярните мечки е човека, който активно ги е ловувал по данни от 1600 до 1970 год, когато се приема международния закон за забрана на лова на този вид. Освен ловя, други негативни фактори са глобалното затопляне, замърсяването и нефтения сондаж. Някой експерти твърдят, че ако се задържат тези условия и поради ниската, по-скоро бавната  репродуктивност на белите мечки, те ще изчезнат напълно след около 30 години. По последни данни популацията на белите мечки наброява 20 000 – 25 000 индивида.
Включена е  в Червената книга на IUCN като уязвим вид
Тази година, 2013 , е обявена от природозащитници за година на полярната мечка.


Картата показва разпространението на 19 субпопулации полярна мечка.
За кореннота население на Арктика, белите мечки имат изключително културно значение. Открити са останки от лов отпреди 2500-3000 години, както и пещерни рисунки отпреди 1500 години в Чукотския п-в. Предполага се, че уменията на тези народи в улова на тюлени и строежа на иглута е заимстван от полярните мечки. Има много инуитски и ескимоски легенди и предания за тези мечки. За съзвездие полярна мечка заобиколена от кучета, които  слезли долу на земята. Многото общи подобия между мечките и хората са вероятната причини да се смята, че духовете на хората и мечките са взаимозаменяеми. Всички легенди показват дълбокото уважение към тези животни, неразривно свързани с живота на полярните хора.

Източници:
http://www.polarbearsinternational.org/
http://a-z-animals.com/animals/polar-bear/
http://www.iucnredlist.org/details/22823/0
http://animaldiversity.ummz.umich.edu/accounts/Ursus_maritimus/
http://wwf.panda.org/what_we_do/where_we_work/arctic/wildlife/polar_bear/
http://animals.nationalgeographic.com/animals/mammals/polar-bear/#close-modal
http://en.wikipedia.org/wiki/Polar_bear
http://www.bearlife.org/polar-bears.html


ГАЛЕРИЯ:

 

  

КАФЯВА МЕЧКА Brown bear Ursus arctos

JohnMorrow_WildlifeHH_lg.jpg (468×600)Наричана на староанглийски още бруун или бруин, което също означава кафява, в Дивия Запад, мечките гризли ги наричали Олд Ефрейм /"Old Ephraim" / или Мокасиновия Джо /"Moccasin Joe"/, латинското наименование идва от латинската дума мечка  - ursus и старогръцката дума мечка  - arctos. Кафявите мечки са широко разпространени в голяма част от Северна Америка и Евразия в гористи и планински региони. Този вид е национално животно на много щати в Северна Америка и страни в Европа и  Азия.
Кафявата мечка е адна от най – големия вид мечки.  Достигат 2 – 3 метра дължина и изглеждат огромни, когато се изправят на задните си лапи. На тежест достигат до 635 кг, като подвида мечката Кодиак, заедно с полярната мечка са най – големия вид мечки.
Имат гъста, платна, дълга козина, която варира в различните региони по оцветяване от тъмно до светло кафява, червеникаво кафява със сребристи краища. Ноктите са много дълги, закривени, предимно тъмно оцветени. Размерите на тези мечки силно варират спряма географскя регион, където живеят, пола, възраста, сезона, и дори имат и индивидуални различия. Този вид е най – вариабилния по окраска и размери от всички мечки. При всички подвидове, мъжкия е по – голям от женската.
Кафявата мечка е нощно животно, но понякога може да бъде наблюдавана  рано сутрин и късно вечер. Живее поединично, маркирайки голяма територия,  но понякога се събират по няколко индивида, ако е налично голямо количество храна, събират се също, за да се чифтосват. За разлика от други видове, кафявите мечки могат да живеят в една просторна територия по няколко индивида, които едниствено изпадат в кнофликт, за да се съревновават за женската.Мъжките често са агресивни спрямо малките мечета и често ги убиват. В своята среда, кафявата мечка е доминиращ хищник и единствено човека е заплаха за нея. Има големи рамена, със силни мускули, което я отличава от другите видове мечки. Силните раменни мускули обуславят силен удар на предните лапи и то такъв, че е способен да пречупи кост, което в добавка със силните, остри, дълги до 15 см, закривени нокти е причина за легендите на мечата сила и страшния мечи замах.
Менюто им е изключително разнообразно, в зависимост от обитаемия регион и наличието на храна. Естествено, че най – достижимата храна е най – предпочитана. Въпреки, че се считат за опасни хищници, кафявите мечки предпочитат вегетарианска храна, риба и малки животни, по – рядко преследват по – големи бозайници като елени. Предпочитаемо се хранят с плодове, семена, ядки, жълъди, шишарки, гъби, млади филизи, корени и други растителни части, мед. С дългите закривени нокти успешно разриват земята, за да достигнат до желаната храна. През есента се хранят усилено, за да се подготвят за дългия зимен сън, който продължава до пролетта.
Размножителния период от средата на май до юни. След оплождането яйцеклетката не се имплантира веднага, а едва по време на зимния сън. Това се нарича забавена имплантация. На пролет женската се появява извън бърлогата си с едно до четири мечета, най – често две. Мечетата се раждат голи, слепи и много малки в бърлогата, докато майката спи. Ако мечката не е натрупала достатъчно подкожна мазнина за зимата и е слаба е възможно яйцеклетката да не се имплантира в матката, а да се резорбира. Малките бозаят до пролетта когато напускат бърлогата и вече тежат от 6 – 9 кг и са достатъчно развити, за да могат да се хранят самостоятелно с твърда храна. Мечетата остават до майките си от 2 рядко до 4 години, през което време се учат да си намират храна и да се защитават. Често малките са прогонени или убивани от мъжкия , който е дошъл за чифтосване или е бил наблизо в тяхната територия. Продължителността на живота на тези мечки в природата е до 28 години. В плен са достигали 48 години.
Отношенията човек – мечка са хилядолетни. По принцип мечката не е голяма заплаха за човека, с изключение когато женската защитава малките мечета. Въпреки това мечките навлизат в селищата на хората в търсене на храна, нанасят вреди на културните посеви и на добитъка. Не са малки и случаите на нападения на хора от мечки по една или друга причина. Човека си остава най – сериозната заплаха за мечките. Вследствие на обезлесяването, замърсяването, лова и бракониерството, числеността на кафявата мечка е драстично намалена през последните няколко века. В момента се счита, че общо кафявите мечки наброяват около 200 000 индивида.Поради тази причина е приета забрана за лова на тези животни, с цел възстановяване на популациите им. В червената книга на IUCN видът е включен като слабо засегнат.

Подвидове кафява мечка
Редица са разногласията по отношение на класификацията на вида. Някои автори посочват около 90 подвида, докато съгласно ДНК анализ различията се свеждат до 5 клона. Скорошни ДНК изследвания показват, че Евразийската кафява мечка и Северно Американската генетично са хомогенни и тяхната филогеография не отговаря на традиционната таксономия. От 2005 са общоприети 16 подвида, дадени в таблицата по-долу. 

Subspecies Име

Снимка

Разпространение

Описание

Ursus arctos arctos –Eurasian brown bear
Евразийска кафява мечка

Ours des pyrenees aspe 2002.jpg

Европа, Кавказ, Сибир и Многолия

Предимно тъмно оцветена козина, рядко с по-светла, средна по размер, тъмни нокти, сибирската е по-голяма от тези живеещи в евразийската част, те се и ловуват по-малко. Среща се в Европа, предимно горски обитател

Ursus arctos alascensis– Alaska brown bear
Аляска кафява мечка

 

Аляска

 

Ursus arctos beringianus –Kamchatka brown bear (or Far Eastern brown bear)
Камчатска кафява мечка или Далекоизточна кафява мечка

Brown-bear-in-spring.jpg

Камчатски полуостров и остров Парамушир

Много голяма, тъмнооцветена, с тъмни нокти, счита се за предшественик на  of U. a. middendorffi.

Ursus arctos californicus – †California grizzly (изчезнала)
Калифорнийска гризли

Monarch the bear.jpg

Калифорния

Последно регистрирана такава мечка е отстрелян екзепляр в Калифорния 1922 г.

Ursus arctos collaris – East Siberian brown bear
Източносибирска кафява мечка

Ucollaris.jpg

Източен Сибир от река Енисей до Алтайските планини, също и в северна Монголия

Предимно тъмна форма, средна на ръст, между U. a. arctos и U. a. beringianus, с пропорционално по-голям

Ursus arctos crowtheri – †Atlas bear (изчезнала/
Атласка мечка

Atlasbear.jpg

Атласките планини и близките райони в Северна Африка, от Мароко до Либия

Последната видяна мечка се счита , че е убита от ловци през 1870 г.

Ursus arctos dalli

 

 

 

Ursus arctos gyas –Peninsular brown bear

Крайбрежна Аляска

 

 

Ursus arctos horribilis –Grizzly bear
Мечка гризли

Grizzly Bear Yellowstone.jpg

Западна Канада, Аляска, северозападни САЩ, исторически са съществували  и в прериите Грейт Плейнс 

Средно  до тъмно кафяво, с сиви връхчета на козината. Крайбрежните популации са по- едри - възрастен мъжки гризли тежи средно 364 кг, докато мечка ( женска) от Юкон може да тежи 80 кг. Крайбрежните мечки могат да  достигнат двойно теглото на планинските гризли. Високо адаптивни, могат да живеят в плaнинските иглолистни гори, умерени дъждовни гори, сухи тревисти поля и прерии

Ursus arctos isabellinus –Himalayan brown bear
Хималайска кафява мечка

Ursus arctos isabellinus (in Perm Zoo).jpg

Непал, Пакистан, Северна Индия

Има червеникаво кафява или пясъчна окраска, тази мечка е по- малка от много други кафяви мечки , които могат да се срещнат в Азиатския контитент.

Ursus arctos lasiotus – Ussuri brown bear (or Amur brown bear, black grizzly or horse bear)
Кафява мечка усури, Амурска кафява мечка, черна гризли или конска мечка

Ursus arctos lasiotus - Beijing Zoo 3.JPG

Русия – Южни Курилски острови, остров Сахалин, Приморски край, Усури / река Амур региона на юг от Становой хребетRussia: Китай – Хейлонджанг, Япония, Хокайдо

Тази мечка се счита за предшественик на  U. a. horribilis

Ursus arctos middendorffi –Kodiak bear
Мечка кодиак

Bear Square.JPG

Острови Кодиак, Афогнак, Шуяк в Аляска

Това е най – големия подвид кафява мечка

Ursus arctos nelsoni – †Mexican grizzly bear
Мексиканска гризли
изчезнала

Mexico grizzlies.png

Северно Мексико – Чихуахуа, Коахуила и Сонора, югозападни САЩ – южните части на Тексас, Аризона и Ню Мексико

Счита се за изчезнала, поради масовото отглеждане на добитък в ранчота в САЩ и Мексико. Понеже е доста адаптивен подвид при сухи условия, все още има надежда, че може да са оцелели индивиди, които да живеят или в иглолистнити гори на Мексико или в каньоните на пустинята Сонора

Ursus arctos pruinosus –Tibetan blue bear
Тибетска синя мечка

Tibetan Blue Bear - Ursus arctos pruinosus - Joseph Smit crop.jpg

Тибетското плато

Средна по размер с дълга пухкава козина, тъмна или по – светла, като преходните варианти са най-распространени Козината около врата е по – светла и формира яка. Черепа се отличава с относително плоски хоани, мъдреците са  набраздени, груби, големи зъби

Ursus arctos sitkensis

 

Остров Баранов

Счита се за най – близката до полярната мечка.

Ursus arctos stikeenensis

 

Британска Колумбия

 

Ursus arctos syriacus –Syrian brown bear
Сирийска кафява мечка

Ursus arctos syriacus.jpg

Кавказ, Сирия, Ирак, Турция / полуостров Мала Азия/, Иран, Афганистан, Пакистан, западни Хималаи, Памир- Алтай, планината Тиен Шан, преди и в Израел

Светло оцветена козина, светли нокти, средна на ръст.

Ursus arctos marsicanus –Marsican brown bear
Марсиканска кафява мечка

Orso marsicano.jpg

Марсика в централна Италия

Останали са около 30 – 40 такива индивида в района на Марсика.

Филогеография на кафявата мечка

Филогеографията е термин въведен през 1987 / Avise et al. ,1987/  и включва проследяването на географското разпространение на генеалогични линии, обикновенно на интреспецифично ниво , използвайки генетичен маркер, най – често последователности от митохондриална ДНК. Митохондриалната ДНК е особено подходяща за такива изследвания, поради относително високата степен на мутации и поради независимото предаване /нерекомбиниращо/ само по майчина линия. По тази причина маркери от мтДНК са широко използвани през последните години за изследване на разпространението на видовете по време на глациалните плейстоценски цикли. От друга страна кафявата мечка е чудесен модел за проследяване на разпространението на бозайниците по време след плейстоценските заледявания. По настоящем вида е широко разпространен в Холарктика и освен това има относително достатъчно намерени фосили отпреди 100  - 150 хил години, които могат да изяснят значително процесите на разпространение.Важен аспект на филогеографията е определянето на монофилетични групи индивиди, които имат общ предшественик помежду си, в сравнение с друга група индивиди – клонове. На основа на последователност от мт ДНК, кафявата мечка е разделяна на няколко генетично различни линии / клона/. Според едни от първите изследвания, съвременните  кафяви мечки се разделят на две основни линии – западен клон 1 и източен клон 3а. / Taberlet et Bouvet, 1994/. Западния клон 1 е разпространен в Европа от Испания на север до източна Скандинавия и на изток Италия и Балканския п-в, Източния клон 3а  - Русия, северна Скандинавия, източна Европа. Двете имат контактна зона в Скандинавия. Този досегашен модел се счита , че точно описва разпространението на мечките при затоплянето след последното заледяване от три рефугиума  - а именно Иберийски, Итало – Балкански и източен / неуточнен/ на север. Досегашния модел предполага, че първи са започнали това разпространение мечките от Иберия, докато тези от Балканите последни, поради по бавното освобождаване от ледниците на Алпите. По – нови изследвания, включващи още по – голяма извадка от проби и най – вече изолирани ДНК проби от фосили, детайлизира и уточнява процеса на постглациално разпространение. На основа на тези изследвания кафявите мечки се делят на 6 клона / номерирани от 1 до 6/ и две именувани по географския регион /Иран и Северна Африка/.

Фиг.1
а/ Филогеографско разпространение на кафявата мечка по клонове, съответно в сегашно време  - по-тъмно оцветената част и допълнително в историческо време  по – светло оцветената част.
б/ цветно представяне на хабитатите в Северното полукълбо по време на последния глациален максимум, съответно: вода; лед; тундра/ полярна пустиня; умерен/тропическа пустиня; гори; тревисти полета /прерии/
с/ Вероятни рефугиуми по време на последния глациален максимум и вероятни пост – глациални пътища на разпространение по време на последващото затопляне на климата. : IB - Иберия; IT  - Итало – Балкански полуострови; CM  - Карпатски планини; CA  - Кавказ; UR  - Урал; CS  - Централен Сибир; NAF   - Северна Африка; ME – Среден Изток; SA  - Южна Азия; JA  - Япония; BE  - Берингия; PC  - Тихоокеански крайбрежни острови; NA  - Северна Америка.

Три генетично различни клона са описани за Северна Америка – 2, 3 и 4. Клонове 2 и 3  се разделят на подклонове 2а, 2в, 3а и 3в. Клонове 2с и 3с са вече изчезнали. Подклоновете са разпространени географски съответно: 3а  - северозападна Аляска; 3в – източна Аляска и Канада. За разпространението на северноамериканските кафяви мечки изключително стратегическо значение има Беринговия проток, който сега отделя Северна Америка от Азия. По време на заледяванията обаче, този проток е представлявал връзка от лед, по която кафявите мечки са навлезли от Азия в Северна Америка и се разпространили там. Това е станало за първи път преди около 70 хил.г. Тази колонизация е съпътствана и с колонизиране и на Тихоокеанските крайбрежни острови. След навлизането си на континента, кафявите мечки се разпространяват на юг и постепенно дивергират генетично, давайки различните сегашни клонове. Втора колонизационна вълна се е осъществила след последния глациален максимум / преди 26-13 хил г/. По време на това заледяване Кордилерите и Лорентидите са били покрити с плътна ледникова покривка и мечките са се изтеглили на юг. Преди около 21 хил год. втора колонизация от мечки, включвайки такива от клон 3в навлизат от Евразия в  Берингия. Края на последния глациален максимум е бил преди около 13-9 хил год ,когато ледниците отстъпват постепенно и постепенно Беринговия проток се обособява отново, разделяйки континентите окончателно досега. Малко преди това да стане трета вълна колонизациа на мечки от клон 3а е вече била факт.
Друг интересен аспект на филогенетичното изследване за Северна Америка е положението на полярната мечка. Оказва се, че полярната и кафявата мечка имат парафилетични отношения. Клон 2а на кафявата мечка е изключително близък с клон 2в, който е на полярната мечка, спрямо другите клонове на кафявите мечки. Това показва непълно разделяне на клоновете, поради недостатъчно време за това /от еволюционна гледна точка е минало малко време от разделянето на двата вида мечки/, освен това други изследвания показват, че след разделянето на двата вида е имало хибридизация, която също се е отразила на генофонда. Подобни сложни взаимотношения бяха описани наскоро от учени, които откриват, че мечките от АВС (Admiralty, Baranof and Chichagof (ABC) Islands)  острови, които са на външен вид и като поведение кафяви мечки имат митохондриална ДНК, която съответства на тази при полярните мечки. Една от най – вероятните хипотези е, че след затоплянето и разтопяването на леда от последния глациален максимум, полярни мечки са останали изолирани на тези острови. Впоследствие до тези острови  преди около 150 хил год. досигт мъжки кафяви мечки, и след няколко поколения се получава сегашния генофонд на тази популация.
За Европа, клон 1 а е разпространен в южна Скандинавия и югозападна Европа – Испания и Франция; клон 1в на юг и изток в Европа -  Италия, Словения, Хърватия, Босна, Гърция, България, Румъния, Полша; клон 3а в североизток и изток на Европа – северна Скандинавия, Финландия, Русия , Естония, Словакия и Румъния. Контактна зона между 1 а и 3а има в Швеция, а между 1 в и 3а в Румъния.
Все още не са окончателни данните кога за първи път кафявата мечка се е появила в Европа. Има намерени фосили на смесен вида на кафява и пещерна мечка отпреди  около 900 хил год  - ранен плейстоцен. Най – вероятния предшественик на съвременната европейска кафява мечка датира от късен плейстоцен / 175-263 хил г/. По време на последния глациален максимум, когато Европа е била покрита с ледници, популациятана кафявите мечки се свива на юг и остава в рефугиуми , при подходящи по – меки условия. За клон 1а  - Иберийски полуостров, за клон 1 в – Италийски и Балкански полуострови, за клон 3а не е уточнено местоположението , но се предполага , че е бил в Кавказ и Карпатите. От тези рефугиуми при благоприятни вече условия, когато климата се затопля в началото на холоцена,  мечките реколонизират обратно Европа. Генетичното разнообразие е вече значително по-ниско, от гледна точка на ограниченото разпространение по време на заледяването, бързата реколонизация и последващо влияние на човека. Процесите на разпространение на кафявата мечка все още са в процес на изследвания, поради новите данни, които постъпват. Изясняват се следните вероятни събития: мечките са били малко по-разпространени на север по време на глациалния максимум или са имали още един рефугиум разположен в Централна Европа. При изследване на популациите в Скнадинавия като контактна зона се откриват и мечки от клон 1в, като предварително се е очаквали контактна зона между 1 а и 3а. Това води до извода ,че мечките от клон 1в, с рефугиум Итало – Балкански полуострови, са започнали по- ранна експанзия на север, отколкото предварително се е смятало.
Клон 3а е един от най  - широко разпространените клонове в цяла Холарктика от Евразия до Аляска, включително част от Япония. Най – вероятния предшественик на този клон е живял преди около 26 хил г. Клон 3в е разпространен в Япония и Аляска , Канада. Клон 4 – Япония, Канада, САЩ.
Клонове 5, 6 и Иранския са с неуточнена позиция. Клон 2в  е разпространен циркумполярно и е хаплотипа на полярната мечка.
За  клон 1а Иберийски и клон 1в Итало - Балкански е установен сигурен маркер за отличаване - единична мутация на място 16 762 в контролния регион на мтДНК. При клон 1а хаплотипове на това място има база А – аденин, а при хаплотип 1в база G – гуанин.

Природозащита на  кафявата  мечка в България

В България кафявата мечка се счита, че има две популации – Рило  - Родопска и Старопланинска. По последни данни популациите наброяват около 1000 мечки. В Екшън плана за кафявата мечка в Европа, публикуван през 2000 г за България се предписват редица препоръки за опазване, изследване и решаване на проблемните мечки. Една от препоръките е да се предвидят компенсации на пострадалите фермери и хора от населението в контактните зони, с цел да се намали основния проблем, взаимодействие човек – мечка. През 2008 в България се приема План за действие за опазване на кафявата мечка. Определят се работни групи по наблюдение и събиране на материали. Определят се работни региони. Видно е, че средства почти няма. Не се предвижда и решение на проблема  с отношението човек – мечка. През 2012 година е приета забрана за отстрела на кафявите мечки в България.

Насоки за опазване на вида кафява мечка в България

  • оценка на съществуващите Рило-Родопска и Старопланинска популации
  • преброяване, възраст, полово съотношение, малки, леговища, обитания
  • отчитане на миграциите им
  • неинвазивно събиране на материал за изолиране на ДНК от косми и екскременти.
  • ДНК изследвания в следните насоки
  • Типизиране на хаплотиповете – очакван хаплотип Итало-Балкански клон 1в, но е възможна миграция и установяване на източен хаплотип 3а, който може да е от интродукцията на Карпатски мечки и/или от миграция на запад на мечки от Евразия още от последния глациален максимум.
  • Оценка на генетичния полиморфизъм на съществуващите популации, което да бъде използвано за оценка на жизнеността на популацията – колкото е по-високо нивото на полиморфизъм, толкова по-жизнена е популацията, ниския генетичен полиморфизъм е показател за уязвимостта на популацията
  • ДНК секвениране  и депозиране на информацията в световната ГЕНБАНК
    • Развиване на гъвкава и бърза система от компенсации на пострадали от мечки фермери, хора от населението в контактните зони и/или други методи , с цел намаляване конфликта човек/мечка

Източници:

http://en.wikipedia.org/wiki/Brown_bear
http://animals.nationalgeographic.com/animals/mammals/brown-bear/#close-modal
http://www.bearsoftheworld.net/brown_bears.asp
http://worldwildlife.org/species/brown-bear
http://www.arkive.org/brown-bear/ursus-arctos/
http://a-z-animals.com/animals/brown-bear/

ГАЛЕРИЯ:

ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:

Нормалният сърдечен ритъм е около 40 удара в минута, при зимен сън ритъма пада до 8!
Ноктите на мечките се различават в зависимост от начина им на живот. Черните мечки, които често се катерят имат силни, извити нокти, а гризли, които често ровят земята имат дълги и прави нокти.
Един от най- любопитните факти около биологията на мечките е т. нар. закъсняла имплантация. След като мечката е оплодена зиготата започва развитие, като стига до етап бластоцист и влиза в състояние на латентност. Без да се имплантира бластоциста изчаква няколко месеца, през което време мечката трупа запаси и ако тя е в добро състояние с достатъчно маса, в добро здраве и не е под стрес следва имплантация и по- нантатъшно развитие. Иначе бластоциста се абсорбира в тялото на мечката. Закъснялата имплантация позволява на мечките да се адаптират по- добре към външните условия и раждането да се случи в най- благоприятния момент от годината.
Всъщност мечките са всеядни животни, като при повечето от тях месото е малък процент от менюто. Едиствения истински хищник сред мечките е полярната мечка. Нейния стомах може да побере до 68 кг месо!
Пандата може да изяде до 20 кг бамбук на ден.
Бърнестата мечка се храни най- вече с термити. При тези мечки липсват горните два резеца, което им позволява да изсмукват като с прахосмукачка насекомите от гнездата им.
Полярните мечки имат изключително обоняние- те могат да проследят миризма от 32 км и да надушат мъртав тюлен под 3 м дебел лед.
Бърнестата мечка е единствената, която е активна нощем.
Около 98% от популацията на гризли живее в Аляска.
Всички мечета се раждат без козина... с изключение на полярните и големите панди.

Литература:

  1. Action Plan for the conservation  of the Brown Bear (Ursus arctos) in Europe.  Jon E. Swenson, Norbert Gerstl,Bjørn Dahle, Andreas Zedrosser. Convention on the Conservation of European Wildlife and Natural Habitats (Bern Convention).Nature and environment, No. 114. © Council of Europe Publishing, 2000
  1. План за действие за кафявата мечка в България. Министерство на околната среда и водите. София 2008.
  1.  Петър Генов, Александър Дуцов*Диана Златанова, Даниело Пешев**ПРЕДВАРИТЕЛНО ПРОУЧВАНИЯ ЗАРАЗМНОЖАВАНЕТО НА МЕЧКАТА(URSUS ARCTOS L.) В РОДОПИТЕ. ГОДИШНИК НА ШУМЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ “ЕПИСКОП КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ”Т. ХVІІІ В 6 ПРИРОДНИ НАУКИ Факултет по природни науки. Том ХVІІІ В 6, 2008 г
  1. John Davison , Simon Y.W. Ho, Sarah C. Bray , Marju Korsten,  Egle Tammeleht,  Maris Hindrikson,Kjartan Østbye , Eivind Østbye , Stein-Erik Lauritzen , Jeremy Austin , Alan Cooper , Urmas Saarma.Late-Quaternary biogeographic scenarios for the brown bear (Ursus arctos) a wild mammal model species. Quaternary Science Reviews 30 (2011) 418-430
  1. Bray S.C.E. 2010. Mitochondrial DNA analysis of the evolution and genetic diversity of ancient and extinct bears. Thesis of PhD of University of Adelaide. 256p.
  1. A. COTOVELEA, N. ŞOFLETEA, G. IONESCU, O. IONESCU. GENETIC APPROACHES FOR ROMANIAN BROWN BEAR (Ursus arctos) CONSERVATION. Bulletin of the Transilvania University of Braşov.Series II: Forestry • Wood Industry • Agricultural Food Engineering • Vol. 6 (55) No.1 – 2013
  1. Ce´ line Bon, Nicolas Caudy, Maud de Dieuleveult, Philippe Fosse, Michel Philippe, Fre´de´ ric Maksudd,E´liane Beraud-Colomb, Eric Bouzaid, Rym Kefie, Christelle Laugier, Bernard Rousseau, Didier Casane, Johannes van der Plicht, and Jean-Marc Elalouf.Deciphering the complete mitochondrial genome and phylogeny of the extinct cave bear in the Paleolithic painted cave of Chauvet. PNAS _ November 11, 2008 _ vol. 105 _ no. 45 _ 17447–17452
  1. 7. James A. Cahill, Richard E. Green, Tara L. Fulton, Mathias Stiller, Flora Jay, Nikita Ovsyanikov,
  2. Rauf Salamzade, John St. John, Ian Stirling, Montgomery Slatkin, Beth Shapiro. Genomic Evidence for Island Population Conversion Resolves Conflicting Theories of Polar Bear Evolution. PLOS Genetics, March 2013 | Volume 9 | Issue 3 | e1003345
  1. 8. Marju Keis.2012. Brown bear /Ursus arctos/ phylogeography in northern Eurasia. Thesis of PHD. University of Tartu. Estonia. 65p.
  1. 9. Lisette P.Waits,* Jack Sullivan,† Stephen J. O’Brien,‡ and R. H.Ward. Rapid Radiation Events in the Family Ursidae Indicated by Likelihood Phylogenetic Estimation from  Multiple Fragments of mtDNA. Molecular Phylogenetics and Evolution Vol. 13, No. 1, October, pp. 82–92, 1999
  1. 10. Marie Page`s, Seґbastien Calvignac, Catherine Klein, Mathilde Paris,Sandrine Hughes, Catherine HaЁnni. Combined analysis of fourteen nuclear genes refines the Ursidae phylogeny. Molecular Phylogenetics and Evolution 47 (2008) 73–83

 


Филогеография – ретроспекция и перспектива

$
0
0

Филогеография – ретроспекция и перспектива

   Филогеографията е нова дисциплина, обединяваща няколко дисциплини като генетика, молекулярна билогия, еволюционна биология, зоология, биогеграфия, ботаника и др. В България липсва литература по въпроса, затова в списание „Българска Наука“ще публикуваме в няколко поредни броя информация за тази дисциплина. Стартираме с една преводна стария на човека дал името на тази дисциплина - Джон Авайз.

 Джон Чарлз Авайз, роден през 1948 година е амеркански еволюционен генетик, еколог, консервационист и природен историк. Професор по Екология и еволюционна биология в Калифорнийския университет в Ървин. Той пръв дава името на новата дисциплина филогеография през 1987 година, като първите изследвания които прави в неговата лаборатория са посветени на генетичното родство и размножителното поведение при рибите и други животни.

 Д-р. Чавдар Черников

  /John C. Avise*.Phylogeography: retrospect and prospect. Journal of Biogeography (J. Biogeogr.) (2009) 36, 3–15/

 Превел : Димитра Лефтерова

 

Въведение

 Филогеографията е относително нова дисциплина, която се занимава с пространствения аранжимент на генетичните линии, по – специално между близкородствени видове. Името филогеография е дадено през 1987 (Avise et al., 1987). Приблизително десетилетие по – рано учените използват митохондриална ДНК за да изяснят как  близкородствени видове са генеалогично свързани с вероятен общ предшественик/ митохондриалния геном е много подходящ за тази цел/. При генетични изследвания на различни видове са разкрити точни начини на пространствена подредба на  мт ДНК генетични линии. Така да се каже, генеалогия се свързва с географията. След 1987 г., филогеографията става удобен способ за решаване на генеалогични въпроси на пространствените и времевите параметри на  микроеволюцията. Във физиката Теорията на относителността на Алберт Анщайн ни дава концепцията, че времето и пространството са взаимосвързани и изкривяванията на времево – пространствения континуум могат  предсказуемо да повлияват пътя на свободните частици. При филогеографията, няма подходящи математични закони, определящи точно начина на пространствената конфигурация на генетичните линии/ еволюционните процеси са твърде вариабилни и индивидуално различни за това/. Въпреки това за немалко видове сравнително филогеографски изследвания разкриват демографската и историческата природа на вътревидовата еволюция. Започвам този преглед с някой вече стандартни описания за изследвания на цитоплазмения геном и генногенеалогичната теория (Hudson, 1990), които най – често се използват при филогенетичните изследвания. След това ще илюстрирам, чрез някои практически примери ключови открития и новопоявили се принципи на филогеографията, преди да завърша с някои мисли за бъдещите насоки на тази процъфтяваща дисциплина. Тази статия предлага въвеждащи основи в областа, за повече и по – подробни обяснения и по  - обширни цитати може да разгледате първата филогеографска литература Avise (2000).

 

Молекули и анализи

Митохондриалната ДНК еволюира бързо при животните

 Митихондриалната ДНК ни връща обратно към протобактерия, която се е сляла ендосимбиотично с пре - еукариотна клетка рано в историята на живота на земята. По време на еволюцията, този цитоплазмен геном е загубил голяма част от своята  ДНК и сега типично е представен в животинската клетка само с 37 гени всички свързани в една циклична молекула с приблизителна дължина от 17 000 нуклеотидни двойки. Два от тези гени кодират рибозомни РНК-и, 22 специфично различни транспортни РНК молекули и 13 кодират белтъчни субеденици които се колаборират с нуклеарно кодирани белтъци в биохимичните пътища на електронния транспорт и окислителното фосфорилиране, което помага за генериране на клетъчната енергия. Молекулата на мтДНК също така включва и контролен регион (CR) където се инциира репликацията на мт ДНК. Репликацията на мт ДНК е асинхронна с клетъчното делене и често в цитоплазмата на всяка соматична или клетки от гаметогенезата може да има стотици или хиляди копия.

Митохондриалния геном на животните е много компактен, не е обременен с интрони или дълги интрагенни участъци на некодиращи последователности, характерни за нуклеарния геном. Тези генетични облекчения трябва да са силно селектирани при конкурентните цитоплазмени условия, когато по – малките мт ДНК молекули вероятно се реплицират по – бързо, отколкото по – големите и следователно притежават значително предимство при предаването в поколенията.

 Предвид важната функционална роля на мт ДНК в животинската клетка и генералната структурна икономика на клетката, преди 1980 г. е имало спекулации с това, че този геном би трябвало да еволюира бавно в нуклеотидната си последователност. Изненадващо, това не  се доказва на практика: както първо показват Wes Brown et al. (1979), животинската мт ДНК акумулира нуклеотидни субституции неколкократно по – бързо отколкото едноверижна нуклеарна ДНК. Няколко фактора вероятно водят до бързата еволюция на мтДНК: относително недостатъчни механизми за поправка на ДНК в митохондриите;  оксигенните условия в митохондриите обусловени от наличието на среда богата на кислород; липсата на функционални ограничения поради факта, че мтДНК кодира само няколко типа белтъци и не продуцира протеини директно свързани с нейната репликация, транскрипция и транслация; факта, че мтДНК е „гола” не е свързана с хистонови белтъци, които сами по себе си са консервативни и могат да ограничават еволюционното ниво на нуклеарната ДНК. Бързата еволюция на мтДНК е също така отразена в сегашно време сред много от животинските видове, с висока вариабилност на нуклеотидната последователност,  основа на филогеографските анализи.

  

Популациите на мтДНК молекули присъстват в соматичните и пре - полови клетки

 Големи популации на мтДНК молекули /често хиляди и повече/ типично присъстват във всяка клетка, така потенциално усложняват генетичните анализи, нещо което не съществува за нуклеарните гени. /Всеки автозомен ген, присъства само в две копия на всяка диплоидна клетка и в едно копие на всяка полова/хаплоидна//. Въпреки това на практика повечето от индивидите са хомоплазмени по мтДНК, което означава че техните мтДНК молекули са принципно идентични по нуклеотидна последователност. Хетероплазмени животни /тези които показват вътреиндивидуално различие на мтДНК/ са регистрирани рядко, и в тези случаи молекулите се различават по една или няколко нововъзникнали мутации.

 Защо хомоплазмията предоминира е неясно, но е по – вероятна възможността мтДНК молекули при пре - половите клетки да преминават през относително популационно стеснение, такова че големия брой на молекули при всяка зигота да са получени от по – малко молекули в пре – мейотичните пре - полови клетки. Така всяка генетична транзиция от  хетероплазмия в хомоплазмия или от хомоплазмия в хетероплазмия може да се получи от генетичен дрифт в относително малко на брой генерации животни/ както и се оказва експериментално/. Друга теоретична възможност е тази, естествения отбор да е в полза на хомоплазмията, или механизма на генната конверсия периодично да хомогенизира мтДНК последователности в клетъчните линии. Независимо от тези случаи, хомоплазмията е важна за филогенетичните изследвания, понеже всяко индивидуално животно носи един, специфичен митохондриален генотип.

 

Майчиното унаследяване характеризира животинската мтДНК

 Друга отличителна характеристика на мтДНК е майчиното предаване на молекулата, тъй като цитоплазмата на зиготата основно произлиза от яйцеклетката. Всяко поколение получава мтДНК първоначално, освен ако не е изключение, от майка си, а не от бащата.

Женското предаване на мтДНК е подобно на мъжкото предаване на фамилните имена. В много човешки съобщества сина и дъщерята наследяват името на баща си, което само сина предава на поколенията. По същия начин синовете и дъщерите наследяват мтДНК от майките си, но само дъщерите ги предават на поколенията. Има няколко ключови различия: предаването на фамилните имена е условност приета от социума неотдавна /за пръв път се използва в Китай по време на Хан династията, приблизително в началото на новата ера/, докато предаването на мтДНК се случва от хиляди и милиони години; фамилните имена са характерни за хората, докато мтДНК „фамилни имена” присъстват природно при всички животински видове; освен това фамилните имена са съставени от няколко букви, докато мтДНК „фамилни имена” са съставени приблизително 17 000 нуклеотидни двойки /въпреки, че само част от тях се взема при типичните молекулярни изследвания/. Друга отличителна черта е, че всяко човешко фамилно име може да има няколко независими предшественици и така е полифилетично. Това се получава понеже източника на много фамилии е някаква професия /като Бейкър /пекар/ или Смит /ковач//, или видна историческа фигура / като Уилямс напр/, или превръщането на по – ранна система на патримония при която към името на даден човек се добява суфикс / Джонсон или Джаксон напр/. Обратно,  всеки отделен мтДНК генотип принципно, с голяма сигурност  е монофилетичен.

Понеже мтДНК се предава по единия родител, рядко, ако въобще някога рекомбинират. МтДНК се унаследява хаплоидно и безполово. Понеже при мтДНК няма пренареждането, което се случва по време на мейозата и сингамията, която се получава при сливането на половите клетки и засяга нуклеарната ДНК, мутациите които нармално определят генетичните вариации на мтДНК често се наблюдават в животинските популации. мтДНК генотипове се определят като хаплотипове, които варират помежду си с частични мутации натрупани и предадени от женския предшественик. Понеже мтДНК бързо еволюира, много и различни хаплотипове съществуват сред видовете.

Учените могат да използват тези хаплотипови последователности, за да определят майчината история на индивидите и популациите.

 

Генома на клетъчните органели има различни еволюционни правила при растенията.

 Растенията имат два вида цитоплазмен геном – митохондриална ДНК /в митохондриите/ и хлоропастидна ДНК /в хлоропластите/ . Хлоропластите подобна на митохондриите също имат ендосимбионтен произход и също хлоропластидния геном е загубил част от гените си по време на еволюцията. Днес тези растителни органелни геноми са  подобни на животинската мтДНК по своята структура /затворена циклична молекула/, начин на репликация /многобройни копия в клетката/, и не – Менделово унаследяване.  Но също така те се различават от животинската мтДНКи  помежду си по няколко важни молекулярни и еволюционни характеристики, както за пръв път е описал Palmer (1990).

Растителната мтДНК е много вариабилна по размер, варирайки от 20килобази до 2500 килобази при различните видове. Наследява се по майчин път, но не винаги така. Изненадващо растителната мтДНК еволюира бързо по отношение на генната подредба /генното реаранжиране е често срещано/, но по – бавно спрямо първичната нуклеотидна подредба. Така,  еволюционната динамика на растителната  и животниската мтДНК се различават диаметрално. Ниското ниво на еволюционна динамика на последователността на  растителната мтДНК /около 100 по – бавна, отколкото на животинската/ плюс други технически усложнения означават, че тази мтДНК е слабо подходяща за филогеографски изследвания между видовете.

Растителната хлоропластна ДНК има други еволюционни правила. Тя слабо варира по размер между видовете /от 120 кб до 217 кб при фотосинтезиращите сухоземни растения/, като промяната на размера се дължи на удължаване на региона на дълга последователност от повтори. Молекулата има около 120 гени, които кодират рибозомни и транспортни РНК – и плюс някой полипептиди участващи в белтъчния синтез и фотосинтезата. Хлр(Хлоропластите)ДНК се предава по майчин път при повечето видове, от двамата родители при някой видове и по бащин път при други видове /повечето голосеменни/. Молекулата еволюира бавно, главно с генен реаранжимент, но също и с промяна на нуклеотидната последователност / около 3 – 4 пъти по – бързо отколкото растителната мтДНК, но много по – бавно от животинската/. Поради тези причини хлрДНК е доказано удобна за използване при оценка на филогенетични отношения при немалко таксони растения. С усърдно секвениране, достатъчно генетични вариации могат да бъдат разкрити, за филогеографски оценки между отделни видове.

Растителната хлрДНК принципно има много копия в клетъчната цитоплазма. Въпреки това повечето индивиди показват една хлрДНК хаплотипна последователност /и така са хомоплазмени/, а различните индивиди, между видовете  често показват сериозни различия в последователността на хлрДНК. Така растителната хлр ДНК значително прилича на животинската мтДНК и учените могат по същия начин да  използват нейния хаплоидна , нерекомбинираща природа, за да оценят генеалогичната история на растителните популации. Това проследяване може да бъде по майчина линия, по бащина линия или неспицифично и на двамата родители, в зависимост от начина на генетично предаване на хлр ДНК при отделните видове.

 

Нуклеарните локуси също имат генеалогична история

 По принцип едно копие нуклеарни гени (scn) може също да осигури огромна последователност като основа за филогеографски изследвания на вътревидово ниво, но има три технически и биологически ограничения, които спират развитието на тези изследвания: относително ниското ниво на еволюция на последователностите  на много от нуклеарните локуси; трудността да се изолират нуклеарни хаплотипове, от диплоиден организъм; феномена на вътрегенна рекомбинация.

Първото усложнение може да се превъзмогне с идентифициране на мониторингови scn последователности които еволюират много по – бързо спрямо останалите. Например интронните последователности на протеин кодиращите гени често еволюират по – бързо отколкото прилежащите им екзони. Втората пречка може да бъде преодоляна с използването на природната или изкуствена система на хаплотипната изолация. Например, гени на Х или Y- хромозомите на бозайниците /или Z  и W – хромозоми на птиците/ са хаплоидни /хемизиготни в случая/ при всеки представител на хетерогаметен пол, както са всички scn локуси на мъжките от видове като пчелите или мравките с хаплодиплоидно полово определяне.. Когато гените в хаплоидно състояние не са осигурени природно /както са в случая на диплоидните организми/, е възможно да се пречисти нуклеарен хаплотип от всеки вид използвайки молекулярни методи /такива като изкуственото клониране в биологични вектори/. Независимо от използваните методи за генеалогични цели е важно да се изследват хаплотиповете индивидуално, защото иначе фазите на дадените хаплотипове /cis vs. Trans/ могат да останат неопределени при диплоидния индивид, което ще докаже хетерозиготността по много нуклеотидни позиции по продължение на гена.

Третата пречка заслужава уточнение защото недвусмислено е най –серозната. Във всяка популация на полово размножаващи се организми, мейозата и сливането на гаметите продължително пренарежда несвързани гени в нови мултилокусови комбинации. Тези рекомбинационни процеси могат да се случат и в рамките на даден локус, мокар че успешния мейотичен кросинговър  се извършва между различни алели. Всеки рекомбиниран алел който се получава е като част на ДНК, омесена като амалгама, частите на която може да са имали напълно различно еволюционно минало. Така, вътрегенните /или вътреалелни/ рекомбинации се усложняват или представят неточно, което иначе казано е почистващ генеалогичен подпис от нуклеарния геном. Това контрастира с историческата чистота, характеризираща „ благословенно безбрачния” хаплотип на нерекомбиниращите цитоплазмени геноми (Dawkins, 1995). Въпреки това scn нуклеарни ДНК хаплотипове са използвани успешно при различни филогеографски изследвания (Hare, 2001), с едни от най – информативните резултати дошли от интрон последователности на протеин кодиращи гени. Понататък, дори и когато  техническите и биологичните трудности на получаване на ясни генеалогични данни от scn нуклеарни ДНК последователности се окажат доказано непреодолими, не толкова директна информация за популационната история може все още да се добие от конвенционалните популационни генетични анализи, които се фокусират върху наблюдаването на честотата на филогенетични неподредени алели. Изследванията на алозими и микросателити, например, се използва рутинно за измерване на популационна алелна честота, което от своя страна може да бъде използвано при пространствено генетичните анализи на близкородствени популации. По специално когато такива данни са акумулирани на многобройни несвързани локуси, историческата информация често се случва да бъде сравнена с по – ясни генеалогични методи, които обикновенно се прилагат за цитоплазмените геноми.

 

Генеалогични концепции

 Всички членове на популацията са свързани генеалогично

 Въпреки многото различни генетични линии /аналогични на фамилните имена/, които  могат да присъстват в популацията, те всички носят част от един общ предшественик , съществувал в някаква историческа точка. За да хванем тази концепция, разглеждаме първо майчината история на съществуващи индивиди при който е да е вид. Ако истинското популационно родословие е известно, всеки генеалог ще може да проследи майчините линии обратно във времето, и евентуално ще достигне до пра- пра – пра – пра – пра... пра бабата, няколко генерации назад, които са общи за всички сега съществуващи индивиди.Така всички сега съществуващи индивиди ще водят обратно в родословието до един общ предшественик по майчина линия. След това разглеждаме историята на съществуващата популация по бащина линия. Проследявайки обратно във времето по бащина линия и  евентуално общия пра – пра – пра – пра...пра дядо ще бъде най – вероятно достигнат по подобен генеалогичен принцип. Важна особеност на майчината и бащина генеалогия, че те са като разклонено родословно дърво,/ не са мрежести/,въпреки че то е вградено в цялостното организмово родословие, което има твърде много разклонения вследствие от взаимното кръстосване. Всяка такава разклонена диаграма / събрани пътища, които са строго майчини или бащини/ , може да се счита като генно дърво или генетична генеалогия на организмовото родословие.

Трябва да се прави разлика между идеализираните генни генеалогии от една страна и не идеалните практически получени генни дървета от друга. Типична майчина генеалогия, например, е зададената по дефиниция действителна история на генетично предаване от майка на майка по генерациите, и типично бащино дърво е действителната история на генетично предаване от баща на баща на баща. Такива генеалогични истории не са познати директно от видовете в природата, но техните основни функции могат да бъдат оценени от подходяща ДНКпоследователност, сравнена между живи организми. Цитоплазмените геноми в частност могат да осигурят информация за майчината история, а Y хромозомата при бозайниците може да осигури информация за бащината история.

 

Клоните на генното дърво растат при всяка популация или видове

 На пръв поглед може да изглежда така, че сумата от бащината и майчина история изчерпва всяка картина на генетично родословие. На това е далеч от истината на всяка популация на полово размножаващи се организми, защото повечето от нуклеарните гени са предадени и от двата пола. Представете си например факта ,че един индивид от неблизкородствено родословие има осем пра – пра родители и от всеки наследява приблзително 1/8  от неговата автозомална ДНК,  така само два от тези пра – пра родители / 25%/ ще бъдат индивидуални майчини и бащини прародители.

Принципно всяко организмово родословие може да бъде декомпозирано на многобройни генни генеалогии / фиг.1/  които са аналогни на майчиното и бащино гореописано родословно дърво, но което ще включва предаването по бащин /М/ и майчин /F/ предшественик /както е за всеки нуклеарен автозомален локус/. Например един хипотетичен път може да включва редуващи се полове /  F, M,F,M,F,M,F,M…/

от предходните поколения, а друг може да бъде M, M, F, F, M, M, F, F. При всяко родословие което е G генерации дълго, теоретичния брой на отделни „ генни дървета” от този вид /както е определено от полово – специфични генеалогии/ е просто 2G. В реалния свят няма автозомен ген, който да е предаден само по майчина линия или само по бащина линия, вместо това и двата пола са включени /макар и не точно определен полово специфичен начин по няколко поколения/ .  При всяко събитие, на всяко поколение, броя на предаваните пътища възможни за алелите на отделен автозомален ген е увеличен четирикратно (M fi F, F fi M, M fi M и F fi F) спрямо мтДНК(F fi F само) или Y хромозомата(M fi M само). Това също предполага че времето на предаване по генерациите на автозомален ген е очаквано четирикратно по – назад в историята ,  всички други условия са еднакви, от тези на мтДНК и на Y хромозомата. Тази базова читрикратна разлика също може да също да се види като произтичаща от двукратния ефект получен от диплоидноста на автозомалните гени / за разлика от хаплоидната мтДНК/ съчетан с друг двукратен ефект, резултат от предаването от двата пола /за разлика от предаването по единия пол на мтДНК и Y – хромозомата/. По – общо казано ,  многочислени отделни нуклеарни генни генеалогии съществуват в родословието на всяка полово размножаваща се популация. С други думи несвързани сегменти на ДНК имат квази -  независимо историческо предаване,  така както техните  генеалогични структури се унаследяват различно, най – малко до известно родословие, от локус на локус.

 

 Фиг.1 Хипотетично генно дърво или хаплотипно дърво /по  - платните линии/ на 20 поколения организмово родословие. Квадратите са мъжките, кръгчетата – женските, а линиите свързват  родителите с техните деца. Концепцията на генните дървета и генеалогичните процеси са основни за появата на филогеографията като отделна дисциплина на биогеографията.

 

Генеалогията и историческата демография са преплетени.

 Родословното сортиране съпътства организмовата репродукция и прави този вид генни генеалогии,обсъждани по – горе. По отношение на майчината генеалогия, например, родословното сортиране няма да може да се осъществи само ако всяка женска във всяка генерация се унаследи само от  една дъщеря, при този случай няма да има йерахични майчини разклонения и предаване на наследствеността. Но в една реална популация, различни женски водят неравномерно до общия обем наследници, така че всяко майчино родословно дърво неизбежно се разклонява на няколко клони, наследниците се размножават или умират. Различните начини на размножаване поддържат неизбежния процес на предаване на поколенията.

За да илюстрираме това, да си представим че една женска роди дъщеря, съгласно статистически приетото разпределение на Поасон се означава /с отклоненията/ равно на  1.0. Поасон допуска че успешните дъщери, наследили майка си е независимо и случайно събитие. Съгласно този модел, очакванията майката да няма дъщери наследници в следващото поколение / или иначе казано очакването на майка без дъщери / е e=0.368 / където e е база на естествения логаритъм/ и нейната възможност за  1, 2, 3, 4 и 5 и повече дъщери е съответно 0.368, 0.184, 0.061, 0.015 и  0.004. Тези значения се добавят към едно поколение, но изчисленията / които са по – сложни/ се отнасят за много поколения. Те показват, например, че около 98% от всички основаващи майчини линии/матрилинии/ е вероятно да изчезнат след 100 поколения, дори и когато размера на популацията остава стабилен, а останалите 2% от матрилиниите оцеляват и продължават да се разможават.

Голям извод от такава статистическа теория е този, че исторически демографски фактори /такива като броя и вариациите на потомството на едно семейство/ може да се отрази на генната генеалогия по статистически придвидим начин. Например, точките на общите предшественици в генната генеалогия са по – стари в популациите с голям ефективен размер, при условие че всички други условия са равни. Така, практическите данни за дълбочината и разклоненията в структурата на генното дърво /като данни от мтДНК/ могат да се тълкуват съгласно генногенеалогичната теория , за да се изясни демографската история на популацията. Някой от прозренията на тази теория може да изглеждат нелогични. Например произхода от един предшественик в майчината генеалогия не предполага, че само една женска е живяла в това поколение, а просто показва че другите женски в това предшестващо поколение не са оцеляли до днешен ден с женски наследници. Друга важна точка е тази, че наследствието при майчината генеалогия не предполага, че другите женски в популацията са се провалили в предаването на генетичен материал на поколенията. Нуклеарните гени, от много от тези други индивиди могат добре да се представят в наследниците от алелите, които се предават не по майчин път в родословието. Аналогични твърдения и концепции могат да се направят и за бащините и всички други генеалогични пътища в рамките на разширяващото се животинско родословие.

 

Пространствено структурираните популации са генеалогично свързани

 Филогеографските изследвания нормално се отнасят за многобройни популации разпространени по земята. Поведенчески и физически пречки на разпространение често са присъствали или присъстват в тези популации. Специално при тези видове с ограничена подвижност /възможност за придвижване/, популациите могат да бъдат частично изолирани една от друга на разтояние. Физическите филтри или бариери /такива като реки за сухеземните видове, или планини за равнинните видове/ често усилват ефекта на ограничената подвижност в развитието на популационната структура. Някой такива филтри могат да бъда полупропускливи и да позволяват случаен обмен на генетични линии, но други могат да блокират генния обмен въобще за дълъг период от еволюционно време. В последния случай, точката на общия предшественик за всяка генна генеалогия ще бъде не по - малко стара от появата на тази бариера. Целите на филогеографските оценки е да се използва генното дърво, за да се покажат историческите и съвременни сили, които образуват сегашната генеалогична архиктектура на популациите и близкородствените видове.

За всеки вид който генетично се разделя от някаква преграда на разпространението му, генеалогичния начин зависи от продължителността на действие на тази бариера, както и от историческата демография на разделените популации. Да разгледаме например , случайно чифтосващи се видове от предшествена популация, които се разделят на две отделни популации (A и B) от някакво изолиращо събитие. Първоначално е най – вероятно популациа А и В да са полифилетични спрямо майчиния произход /или мтДНК отношения/, което означава, че някой индивиди от А са генеалогично по - близко до някой индивиди от В, отколкото с други индивиди от А /или обратно/. След няколко поколения, при сортирането на отделните линии, в крайна сметка може да се получи така, че популация А да стане парафилетична спрямо В /или обратно/, което означава, че някой индивиди от А ще са генеалогично по – близко до някой индивиди от В, спрямо други индивиди от А, но  всички индивиди от В са станали монофилетична единица по време на комбинирана генеалогия на популациите А и В. След още няколко поколения, А и В евентуално могат да станат реципрочно монофилетични по отношение на майчиния предшественик, което означава всички индивиди от съответната популация са едни на друг близки и  генеалогично родствени по този специфичен компонент от родословието. Тази генеалогична транзиция от полифилия през парафилия до реципрочна монофилия в генното дърво е очаквана от генногенеалогичната теория, всеки път когато  смесени предшествени популации се разделят на изолирани еденици /фазата на полифилия може да се пропусне, ако предшествената популация вече е била разделена преди това от някаква бариера/.  Времева продължителност на транцизионните генеалогични етапи също зависят от големината на дъщерната популация, защото целия генеалогичен процес се повлиява от сортировката на линиите или реорганизацията на линиите произтича от диференциалната репродукция. Важна концепция е тази, че даден генеалогичен начин сам по себе си може да бъде еволюционно динамичен /по – скоро от статичен/ последван от събитие на разделяне на популацията.

 

Генеалогичнитесъответствия  са доказателство за дълбочината на филогеографската структура

 Предвид очакваната хетерогенност но генеалогичните пътища между видовете и многообразието на поведенчески, екологични и еволюционни сили които оформят генното дърво, как може филогеографските истории на популациите да бъдат реконструирани посредством молекулярни данни с голяма достоверност? Специфично, как може исторически дълбоки /древни/  популационно генетични подразделения да бъдат емпирично отличени от тези които са еволюционно плитки /скорошни/? Отговорите на тези въпроси се намират в принципите на генеалогичното съответствие (Avise & Ball, 1990).

По принцип, най – малко четири различни аспекта на генеалогичното съответствие или съгласуването сред белезите може да се определят.

 Аспект I съответствие е в генния локус: ако много нуклеотидни субституции на последователността на ДНК твърдо отличават един хаплотип от друг, дълбоко /противоположен на плитък/ историческо разделяне може  сигурно да се добави в разклоненията на генното дърво при изследванията. Това е истина понеже акумулирането на нови мутации е бавен процес, затова значително време трябва да е минало преди даден нерекомбиниращ ДНК хаплотип да покаже големи разлики в последователностите. Ако генеалогичното разделяне е документирано само за едно генно дърво, разделянето в това отделно дърво е можело да стане и по други причини /такива като балансиращия отбор, който може да е в полза на продължително възпиране на крайно отличаващи се алели на даден локус/.

Аспект II съответствие е в мулти - локусов план: ако дълбоко разцепване на много генни дървета твърдо отличава същия набор от популации, еволюционните сили отговорни за това, трябва да са имали значително геномно влияние. Най – походящия кандидат за такъв широкобхватен ефект на локуси е продължителното спиране на генния поток, такъв който възниква от продължителни физически, поведенчески пречки на разпространение. Така всяко емпирично документиране на съответствие в Аспект II, твърдо предполага дългосрочно историческо разделяне на популационно ниво.

Аспект III съответствие е в мулти видов план: ако пространствено последователно генеалогично разцепване се показва сред няколко близко разпространени видове, отговорните за това еволюционни сили трябва да са били със широко разпространен ефект на ниво биотична система или екосистема. Накрая, аспект IV съответствие се отнася за всяко м съответствие между няколко линии на емпирични доказателства. Например, ако генното дърво се резцепва при отделни видове и географски е следвано от продължителни препятствия в разпространението , които се знаят или се предполагат от независимо доказателство / морфология, подвидова таксономия или физическа геология/ дълбоко филогеографско разцепване между видовете  твърдо може да се предположи. Някой от генногенеалогичните концепции, разглеждани в този раздел,  може да изглеждат езотерични. Въпреки това те всички са заимствани от живия свят с интерпретация на практическите филогеографски модели, както ще покажа в следващия раздел.

 

Практически филогеографски модели

 Здрава генеалогична стурктура характеризира слабо разпространените видове

 Първите основни филогеографски изследвания на мтДНК включват югоизточния джобен гофер, доста седентарен копаещ гризач (Avise et al., 1979). В генетично изследване на 87 животни, разпространени в Джорджия, Алабама и Флорида, са определени повече от 20 различни мтДНК хаплотипове. Някой от тях се различават само по един или два изследвани нуклиотидни позиции, докато други имат по – големи различия. Всички тези мтДНК хаплотипове  са доказано пространствено локализирани и близко свързаните хаплотипове  нормално са географски близки. В добавка, дълбоко генеалогично разцепване отличава всички гофери от източната от тези от  западната част на  видовия ареал. Плитките разцепвания на генното дърво са показателни за рутинна изолация на разстояние, докато дълбоките разцепвания /изчисления на 3% нуклеотидна разлика/ вероятно регистрират по – дълга история на генетично разделение   - може би повече от милион години от своя общ женски предшественик. Така ранни практически изследвания маркират раждането на филогеографията като отличаваща се дисциплина.

През последните 30 години, подобни филогеографски оценки, базирани на мтДНК последователности са проведени буквално стотици на слабо подвижни животински видове, различни малки бозайници, влечуги, земноводни до безгръбначни като сухоземни охлюви и щурци. За толкова разнородни организми, филогеографските резултати са типични като тези по- горе описани: за всеки вид, близки, подобни или идентични мтДНК хаплотипове са географски локализирани и малък брой /типично от 1 до 6/  дълбоки генеалогични разцепвания, обикновенно отделят регионалните популации, които вероятно се диференцират в отделни рефугии (Avise, 2000). По дълбоките разцепвания обикновенно се свързват с известно или вероятно препятствие за разпространение, такива като Панамския провлак, който се образува преди около 3 млн години и разделя много тропични морски видове /риби, бодлокожи и др/ на Атлантическа и Тихоокеанска популация, които сега са доста различаващи се помежду си.

Сходни филогеографски оценки, базирани на хлр ДНК са направени на няколко растителни вида. Например, между 85 популации на обикновенния бук генетично са изследвани в рамките на ареала на разпростаренение на вида в континетална Европа. 11 ралзични хлр ДНК хаплотипа са отличени (Demesure et al., 1996). Някой от тези хаплотипове са различаващи се по една или две позиции, докато  други са различаващи се по повече. Главните открития са, че един хлр ДНК хаплотип предоминира в по- голямата част от Европа, докато други близкородствени на него са близко географски локализирани и един крайно различаващ се набор от хаплотипове има в Крим. По – широко разпространения хаплотип е вероятно последователността на предшественика от западна Европа /от който другите билзкородствени хаплотипове са възникнали с по – скорошна мутация/, а отличаващите се хаплотипове от Крим вероятно показват наличието на втори плейстоценски рефугиум за този вид в източна Европа.

 

Подвижните създания също могат да бъдат генеалогично структурирани

 Много организми имат голям потенциал на разпространение,  като възрастни форми /например крилатите насекоми, или рибите на откритите води/, като ювенилни форми /например морските безгръбначни с дълго живееща пелагична ларва/, или като гамети /например растителните видове с полен, разпространяващ се от вятъра/ Дори и при тези подвижни видове, исторически бариери на разпространение могат понякога да бъдат непреодолими. Например Панамския провлак блокира вътреокеанския генен поток на почти всички морски видове след появата си преди 3 млн.г. Това е рефлектирало в съвремието при голям брой от морските риби, скариди, морски костенурки и други видове, на които популациите от Атлантика и от Тихия океан са различни от двете страни на провлака. Те показват доста дълбоко историческо разделение при молекулярни изследвания на мтДНК и други гени  (Knowlton et al., 1993; Bermingham et al., 1997).

Понякога дълбоко генетично разцепване разделя съществуващи популации, които сега не показват да са разделени от някакви пречки в разпространението. Типичен пример е

морската лещанка (Fundulus heteroclitus), която обитава амерканското атлантическо крайбрежие, където е регистрирано голямо генеалогично различие между северната и южната популация на основа на мтДНК и секвениране на  нуклеарни гени, кодиращи лактат дехидрогеназа (Bernardi et al., 1993). Този пример на аспект II съответствие може да е доказателство на присъствие на видовете в два отделни изолирани рефугиума по време на плейстоцена където генетичната диференциация се  натрупва, последвано от разширяване на ареала и вторичен контакт. Не може да не  се каже, че естествения отбор също не оказва влияние за получаване на този краен филогеографски резултат. Например, естествения отбор в миналото може да развие някой от генетичните различия, които да останат в алопатрията, и обратно естествения отбор /от факторите на околната среда  като температура на водата/ могат да инхибират хаплотипния обмен между северния и южния региони. Подобен пример включващ аспект II на съответствие, и за който подобни обяснения могат да се направят се отнася за ракообразното Tigriopus californicus, разпространено покрай американското тихоокеанско крайбрежие (Burton & Lee, 1994).

Някой организми с голям потенциал на разпространение могат да покажат очевидна популационна генетична структура, резултат по скоро от филопатрия /поведенческа вярност към определени места/ отколкото от физически бариери сами по себе си. Няколко китоподобни видове, например, матрифокални /социално организирани около женските/, и имат очакван генетичен почерк, който е матрилинеална популационна генетична структура. При мтДНК изследвания на гърбатите китове (Megaptera novaeangliae), популациите на всеки от трите океана  са доказано подразделени по майчини кланове, които вероятно възникват и се поддържат от женската привързаност към отделни миграционни пътища. (Baker et al., 1993). Тази привързаност вероятно се развива, още когато малкото следва майка си в пътя на миграциите и, от водите на високи към ниски географски ширини. Мигриращите птици са също така силно подвижни, но няколкото изследвани вида показват значителна филогеографска структура на основа на гнезденето /а също така понякога и по миграционните пътища и местата на зимуване /. При тъмногръдия брегобегач (Calidris alpina), например, пет мтДНК клона отговарят на регионалните популации  на гнездене в Европа, източен Сибир, централен Сибир, Аляска и Канада (Wenink et al., 1996). Този вид на популационна генетична архиктектура при мигрантите на дълги дистанции е очевиден резултат на верността на поколенията към отделните миграционни пътища.

 

Не всички видове са филогенетично подразделени

 Въпреки че доста видове показват значителна филогеогорафска структура, съществуват изключения, и те могат да бъдат доста информативни за ширината на филогеографските принципи. Един вид, който видимо няма очевидно филогеографско разделение е червенокрилия дрозд (Agelaius phoeniceus), един от най – популярните птици в Северна Америка. В генетични изследвания на 127 индивида от целия континент, са определени 34 различни мтДНК хаплотипа,един от тях е  най – срещащия се /практически повсеместен/ , доказано в сърцевината на „ звездоборазуването” на генеалогията, към който всички останали хаплотипове /всеки сам по себе си рядък/ са независимо свързани (Ball et al., 1988). Такъв „звездообразуващ” тип е очакван почерк за видове, които са се разпространили в последно време от един географски източник; най – често срещания и най – повсеместнен хаплотип е вероятно този на предшественика, от който по – редките хаплотипове са възникнали чрез отделни мутации. Така генеалогичните данни от мтДНК предполагат че, следвайки отеглянето на ледниците / започнало преди 18 000 г./, червенокрилия дрозд разширява широко неговия ареал и размера на популацията си, като колонизира континента от първоначален Плейстоценски рефугиум.

 Друг пример от този основен тип е показан от американската змиорка (Anguilla rostrata). Този вид е катадромен, което означава че индивидите прекарват по- голямата част от живота си в реки и езера, но евентуално мигрират към морето, за да хвърлят хайвера си  и умират /за разлика от анадромните видове като сьомгата, която живее в морето, но мигрира в реките, за да хвърли хайвера си/. Миграциите за хвърляне на хайвера от емериканските змиорки в Саргасово море, в западната тропична среда на Атлантическия океан, където мигрантите от източна Северна Америка се събират за случайни чифтосвания  - панмиктични. Получените ларви после евентуално поемат по своя път обратно в пресноводните хабитати. Дали този странен жизнен цикъл означава, че ювенилните змиорки от техния широкообхватен пресноводен ареал са част от един добре смесен генофонд? Филогеографските данни получени от мтДНК и нуклеарни гени са напълно в съответсвие с тази възможност. Хаплотиповете и алелите са повсеместно разпределени /и във близки честоти/ сред изследваната популация на змиорките от Мейн до Луизиана(Avise et al., 1986).

За всеки такъв вид, които има един, добре смесен генофонд, генногенеалогичната теория, може да се прилага към генеалогичните данни, за да се оцени дали вида има дълговременен ефективен популационен размер. Ефективния брой на индивидите (Ne) се отнася за размера на идеализирана популация, която има същите генетични свойства /същото време на общо развитие/ като това, наблюдавано в реалната популация.  Обикновенно, дългосрочно или еволюционно Ne е доста по – малко от N /размера на преброеното/ по една или няколко следни причини: броя на чифтосващи се мъжки може да варира от броя на чифтосващи се женски; популациите в природата обикновенно варират по размер във времето, и могат да преминат през известни стеснения; някои индивиди могат да оставят повече потомци от други, създавайки здравословно разнообразие в семействата; могат да се случат селективни помитания при които позитивно отбрани мутационни помитания се случват в популациите или видовете, като така свиват предшествениците до по – малко нидивиди, отколкото може да има;  или други фактори, такива като периодичните изчезвания или реколонизации, които могат да доведат видовете да покзват по – ниско Ne отколкото могат да се предвидят от наличното преброяване. Генногенеалогичния подход за изчисляване на еволюционното Ne, включва оценка по молекулярни данни, хистограма на еволюционното време за поделения предшественик на всички двойки изследвани индивиди, и последващо сравнение на  „несъотвестващото разпределение“ на наследствените очаквания /според неутралната теория/ за хипотетични популации с различни ефективни размери. За змиорките, чифтово изчислено по мтДНК последователности, разклоняване се превръща на времето за  развитие на всички поколения като се има предвид, че продължителност на всяко поколение е 10 години и че тяхната мт ДНК еволюира със стандартна стъпка /2% секвенционна разлика на млн години/. Резултантното несъчетаващо се разпределение доказва, че е близко по сила и вид на очакванията за общото развитие на поколенията за една популация с еволюционно ефективен размер Ne = 5,500 женски (Avise et al., 1988). Качествено подобни изводи са направени за няколко други вида, които показват генетично добро смесване. Типично /както при американските змиорки/, еволюционно ефективните популационни размери са в един порядък по – малки, отколкото реално преброените популационни размери, може би защото всеки вид е минал през популационни стеснявания, един или няколко пъти в своята еволюция и/или поради други демографски фактори /упоменати по – горе/,  които могат да намалят  дългосрочно ефективния популационен размер под нормалните нива на  преброяването.


 Историчните процеси също се отразяват на биотичните съобщества

 Няколко регионални, за дадена природа, генетични анализи сравняват филогенетичните изводи сред много близко разпространени видове (Bermingham & Moritz, 1998). Забележителни,  но последователни открития са тези, че видовете с подобни ареали или екологии, често са генеалогично структурирани по подобен начин.

Това предполага, че исторически биогеографски процеси са не само видово – идиосинкратни по техния ефект, а вместо това имат също така съгласувано оформяне на генетичните архиктектури на дадените регионални биоти.

Един пример на аспект III на генеалогично съответствие е осигурено от генетични изследвания на крайбрежна фауна на югоизточните САЩ, където популации от Мексиканския залив при всеки от няколко вида са силно генетично различаващи се от доста популации по Атлантическото крайбрежие (Avise, 1992). Дълбоки генетични разделения между Атлантическите и тези от Мексиканския залив популации не са универсални при всички изследвани видове /американската змиорка дава точен пример/, но по способ на подреждане предполагат, че значителна част от крайбрежната биота е била генетично повлияна по един общ съгласуван начин. Филогеографските фактори отговорни за този случай не са напълно изяснени, но работна хипотеза е тази, че предшествени популации в Мексиканския залив и в Атлантика са исторически разделени, може би по време на Плейстоцена, и са натрупали генетични различия, които днес се поддържат от екологични препятствия /такива като океанските течения или разлики в температурата на водата/ за междурегионален геннен поток. Съгласувани генеалогични способи, за които историческите обяснения са по-ясни, включват флората и фауната в Европа. Генетични изследвания осигуряват сигурни доказателства, че три Европейски региони не са били покрити от ледници по време на Плейстоцена – Иберийския, Апенинския и Балканския полуострови – и са били първоначални рефугиуми за много животински и растителни видове, които в към днешно време реколонизират континента (Hewitt, 2000; Weiss & Ferrand, 2006). Филогеографски отпечатъци са очевидни днес при пространствения аранжимент сред много видове от различни генеалогични клонове /често наричани вътревидови „филогрупи”/, които ни връщат обратно през различни колонизационни пътища към един или два от тези плейстоценски рефугиуми. В много случаи, пост плейстоценския район на разширяване също води до такива отличаващи се филогрупи във вторичен контакт по границите на групите, където може да има хибридизация. Тези гранични зони са концентрирани в специфични ареали /отбелязани в Алпите, централна Европа и Скандинавия/,  може би защото ледниковите рефугиуми са общи, историите на постглациална експанзия и на физически пречки на разпространение също.

 

Историята понякога се повтаря

 Друга илюстрация на всичките четири аспекта на генеалогичното съответствие включва рибите от югоизточните САЩ. За всеки от няколкото вида изследвани по мтДНК , а някои и по нуклеарните гени, популациите в западните реки /които се отвеждат в Мексиканския залив/ са генетично различни от популациите в повечето източни реки /отвеждащи се в Атлантическия океан/ и полуостров Флорида (Avise, 2000). Подобни гранични зони също съществуват там, където два форми се припокриват и хибридизират. Тези открития твърдо предполагат присъствието на два отделни рефугиума, в които генетичните различия са се натрупали и от които е настъпило  последващо разпространение. Въпреки, че тези филогеографски начини са генерално съгласувани сред много таксони, дълбочината на генеалогичното разцепления се различава значително от вид на вид. Една възможност е просто, че молекулярните еволюционни степени се различават при тези таксони, но е по интригуваща хипотезата че, тези различни съвременни видове може да са били исторически повлияни по различно време. През 2-те млн год на плейстоцена, контитенталните ледници са се образували и изчезвали циклично и така са ограничавали и освобождавали отделните рефугиуми. Може би някои от съвременните популации риби в източните и от западните водоеми водят обратно към един и същ рефугиум, но по различно време от глациалните цикли. За това ще е необходимо в един от рефугиумите по време на глациалните цикли предшествена популация да е изчезнала и да е заменена по-късно от колонизатори от друга. Мрежестия резултат би бил съгласуван в пространствен аранжимент на генното дърво, но с различна времева дълбочина на техните разцепвания. Тази вероятност, въпреки че е силно спекулативна, е също подкрепена от различни типове от биогеографични доказателства: структура на съобществата. Няколко видове риби в югоизточните/Атлантически/ или западните /Мексикански залив/ реки, предполагат че популациите някога обитавали една или друга от тези ареали са изчезнали /или може би са дивергирали толкова много, че им е даден нов таксономичен статус – вид/. Ако е така, това ще помогне да се обясни не само общите фаунистични модели, споменати по – горе, но също така защо тези две биогеографични провинции са принципно съгласувани с две главни молекулярни филогрупи, съществуващи сред отделните видове.

 

Дори и митохондриалното  генно дърво само по себе си може да даде ключови  биологични прозрения

 Въпреки, че филогеографските анализи най – добре се базират на нуклеарни и на митохондриални генни данни, мтДНК генеалогия сама по себе си може да е достатъчна за някой цели поради своята специална връзка с женската популационна демография (Avise, 1995). Да си представим, например, един вид при който женските са седентарни, а мъжките се придвижват на големи разстояния и се чифтосват на случаен принцип с женски от различни места. Матрилиниите при тези видове ще бъдат точно структурирани, а нуклеарната генеалогия ще бъде географски разпределена на случаен принцип. Въпреки това крещящо разногласие между мтДНК и нуклеарните гени дърво, матрилинеарната структура сама по себе си означава, че всяка географска локация е автономна от гледна точка на размножителния резултат и това от друга страна може да има сериозни последствия за управлението на популацията и нейната консервация. За да се аргументираме по – конкретно, да разгледаме зелената морска костенурка (Chelonia mydas). Тези костенурки се събират по различни места от световните тропични океани и излизат на брега, за да снасят яйца. Иначе прекарват по – голямата част от живота си в морето, хранейки се на места, които могат да бъдат отдалечени на стотици и хиляди километри от местата за полагане на яйцата и така извършват Херкулесови репродуктивни миграции. Генетичните изследвания показват, че групите за полагане на яйца се различават едни от други по мтДНК хаплотипове (Bowen & Avise, 1996), което означава, че женските имат привързаност към местата за полагане на яйца /защото ако нямат, мтДНК хаплотипове трябваше да са смесени в различните места за полагане на яйца/. Така, ако костенурките от всички места за полагане на яйца се чифтосват на случаен принцип и техните нуклеарни геноми са измесени като резултат от това случайно чифтосване /а практически те не са/, превързаността на женските към местата за полагане на яйца, документирано от мтДНК ще показва значителна степен на демографска автономност за всяко място. Този извод има консервационно значение: ако на някое от местата за полагане на яйца се унищожи от природата или от човешка дейност, установяването на ново място на това място за гнездене е малко вероятно и още повече за кратко време. /Естествено, изоставянето на някое от тези места също се случва, но затова видът има много места за полагане на яйца/. Възниква и друг интересен контекст на матрилинеарната история сама по себе си. Зелените костенурки ни дават такъв пример. Едно от главните места за полагане на яйца на този вид е остров Асенсион, един малък скалист вулканичен остров намиращ се посредата между Южна Америка и Африка. Всеки сезон, женските, които иначе се хранят край Бразилското крайбрежие се отправят в едно 4 400 километрова одисея за полагане на яйца до остров Асенсион и обратно. Защо предприемат такова пътешествие, което изисква невероятни физиологични усилия и навигационни умения, когато има близки места за полагане на яйца, намиращи се по крайбрежията на Южна Америка? Една интригуваща възможност   предположена преди години от Архи Кар /първия биолог, изучавал тези костенурки/ е че тези костенурки са започнали да полагат яйца на този остров още когато този остров е прото  - остров преди 80 млн год.. Тогава Южна Америка и Африка са били разделени от много тънка морска ивица. През изминаващите хилядолетия континентите бавно са се раздалечавали от тектоничните движения, местата за снасяне на яйца на женските постепенно са се отдалечавали при всеки миграционен цикъл със сантиметри на поколение. Тази хипотеза, ако е истина, трябва да бъде потвръдена от ненарушена матрилиния от поколения предшественици прези окло 80 млн год до сега, които са гнездяли всички на остров Асенсион, и също така предполага голямо различие на мтДНК последователности акумулирани между тези костенурки, снасящи яйца на Асенсион и другите, снасящи айца в Южна Америка или другаде. Хипотезата на Кар е подложена на практическо тестуване и резултатите са фалшифицирани (Bowen et al., 1989). мтДНК хаплотипове на женските костенурки от Асенсион се различават от тези полагащи яйца в Южна Америка, но степента на различие на последователностите е много малка, показваща че матрилиниите на костенурките, полагащи яйца сега на Асенсион ни връщат към предшественик колонизатор много по – ранен, преди около 100 000 години най – много.

 

Преспективи на филогеографията

 През последните три десетилетия филогеографските преспективи /митохондриалната и на други гени дървовидна система от които тези преспективи възникват/ добавят много неортодоксални прозрения за еволюционните генетични процеси (Avise,2007). Таблица 1 кратко сумира 21 такива концептуални и емпирични приноса. Филогеографията като дисциплина се развива фантастично през последните 30 години и не показва признаци на забавяне. Напротив, аз виждам възможности за разширение по най – малко три припокриващи се фронта.

 Таблица 1. Много неортодоксални преспективи на еволюцията са възникнали от молекулярни открития на мтДНК и чрез филогеографски преспективи, мотивирани от тези открития. За пояснение, вижте долния текст и също така Avise (2000, 2007).

 

    1. Популационна йерархия.Всички популации на мтДНК молекули присъстват в соматичните и полови клетъчни линии и така добавят едно изцяло ново ниво на популационно генетичната йерархия.
    2. Стеснения при половите клетъчни линии.Хомоплазмията типична за животинската мтДНК, предполага че при популационни стеснения в половоклетъчните линии вероятно ще се предадат митохондриално наследствено.
    3. Консервативна функция и бърза еволюция.Бързата еволюция на животинската мтДНК е предизвикателство за идеята, че функционалните ограничения задължително налагат ниска скорот и ограничават промените в последователностите на ДНК.
    4. Асексуално предаване.Цитоплазмените геноми при видовете с полово размножаване нормално показват клонално / еднородителско, нерекомбиниращо/ генетично унаследяване.
    5. Матрилинеарни истории.Бързото ниво на мтДНК еволюция, съчетано с майчино унаследяване на молекулата, означава че могат да се възстановят вътревидовите майчини истории.
    6. Индивидите като оперативни таксономични единици.Понеже всяко животно има специфичен мтДНК хаплотип, всеки индивид може да се разглежда като една „оперативна таксономична единица” за генеалогични оценки.
    7. Концепция за генното дърво. При организмите с полово размножаване, мтДНК осигурява прототип пример за неанастомозираща или не – ретикуларна, немрежеста генна генеалогия, или” генно дърво”.
    8. Разширена концепция за генното дърво. По принцип, мултигенерационно родословие на всеки вид, размножаващ се по полов път съдържа в нуклеарния геном, многобройни неизоморфни генни дървета.
    9. Генни дървета срещу видови дървета. Генните дървета за несвързани нуклеарни локуси могат и често се различават топологично от съставна видова филогения; несъответствията между видовите и генните дървета, дължащи се на идиосинкратично сортиране на линиите, могат също да характеризират съществуващите таксони които са се отделили в миналото.
    10. Генеалогични топологии.Във връзка с дадени генни дървета, филогенетичния статус на всяка двойка родствени видове е само по себе си еволюционно динамично, с общ времеви ход на събитията, следващо за популацията или вида разделение, което да е полифилия, парафилия или реципрочна монофилия.
    11. Генеалогично съответствие.Поради идиосинкратичната природа  на индивидуалните генни дървета, дълбоки разцепвания на популационно  или видово ниво могат да се разпознаят само във връзка с някой от различните аспекти на „генеалогичното съответствие” /наличие на един и същ белег при двата алела , сред локуса, сред вида, или по различни линии на доказателства/
    12. Генеалогия и демография.Сред някои видове, процесите на развитие описват връзките между генеалогия и популационна демография и показват , че генеалогия и демография за са внимателно преплетени концепции.
    13. Генеалогия и пол.Ключови демографски и поведенчески параметри често се различават между женските  и мъжките по начина на отразяване на полово - специфичните генеалогични структури.
    14. Ефективен популационен размер. Емпирични генно – дървесни изследвания, обяснени чрез теорията за съвместното развитие, показват че повечето видове имат изненадващо малки еволюционно ефективни популационни размери.
    15. Вътревидови популации.Емпирични данни показват, че отделнити видове често са подразделени на ясно разграничени генеалогични единици /вътревидови филогрупи/.
    16. Брой филогрупи.Емпирично, общия брой на ясно разграничените вътревидови филогрупи на вид обикновенно са малко (c. 1–6).
    17. Пространствена ориентация.Вътревидовите филогрупи най –често алопатрични и обикновенно са пространствено ориентирани по начин, които видимо е с добър биогеографски замисъл.
    18.  История на природата.Генеалогичните данни показват това, че допълнително към историческите биогеографски събития, поведение и историята на природата на видовете също се отразява на филогеографските модели.
    19. Таксономия и консервация.Филогеографските данни и концепции са много уместни за таксономични решения и също така за консервационната биология.
    20.  Филогенетични доводи. По принцип, и противно на конвенционалния разум, езика и концепциите на филогенията /генеалогията/ са силно свързани на вътревидово ниво.
  • Микроеволюцията, подобно на макроеволюцията има история.По принцип, вътревидовата еволюция рядко образува вид равновесни резултати /такива като тези получени при островния модел на популационна структура/ които да са математично обяснени, обект на традиционната популационна генетична теория; вместо това вътревидовите генетични архиктектури са наследени исторически /генеалогично/ и идиосинкратично по биографичен контекст. Полезрението  на филогеографията ясно разпознава и побира тази фундаментална реалност.

 

Разширяване на емпиричните анализи на многобройни нуклеарни локуси

 Много филогеографски анализи досега са били фокусирани първоначално на цитоплазмените геноми /поради няколко логически защитени причини, дискутирани по – рано/. Получената информация от тези относително лесно получени резултати бе голяма, но в търсенето на  нови средства, един значителен напредък в тази област носят генеалогичните резултати от изследването на потенциално интересния, но трудно достижим нуклеарен геном. Преодоляването на техническите трудности /такива като бързо изолиране на нуклеарни хаплотипове от диплоидни индивиди/ и естествените пречки /по – специално как да се справим с вътрегенната рекомбинация/ може да е обезсърчително, но всеки изследовател, успешен в тези начинания, веднага би станал научен пионер. Целите са, да се възстанови генната генеалогия от многобройни несвързани нуклеарни локуси с идеята да се търси модел на вътре - локусово генеалогично съответсвие / или липсата му/, което ще носи сериозни интрепретации на историчните записи на всеки вид.

 

Разширяване на генногенеалогичната теория

 Генно генеологичната теория е възникнала първоначално с ориентация към един локус, така съществува една голяма стая за адресиране на вътрелокусови вариации в генногенеалогичните резултати като функция на различни генетични фактори /такива като степента на свързаност между локусите/ и за миналото и бъдещето на популационно демографските параметри. Значителна мултилокусова генногенеалогична теория също ще трябва да се съгласува към много варианти на пространствени популационни архиктектури, които природата може потенциално да сътвори. Свързана с тези усилия ще е необходимостта към по нататъшно интегриране /свързване/на очакванията от генногенеалогичната теория и други аналитични методи (Excoffier, 2004) с емпиричните данни в по тясно свързани, интелигентни комплекси. Целта на комплексите трябва да бъде твърда „статистическа филогеография (Knowles & Maddison, 2002; Templeton,2004; Knowles, 2008), която да отразява реалистична интеграция на популационната генетика и филогенетичните методи.

 

Разширяване на филогеографските анализи към други таксони

 Въпреки, че  стотици от практическите изследвания във филогеографията са публикувани, само една малка част от биологичния свят е изследвана по отношение на филогеографски преспекиви. Така че бъдещите усилия трябва да разширят филогеографските оценки към много други таксони. Доста от тази работа би била мотивирана от желанието да се разберат идиосинкратичните генеалогични истории на отделните видове, което може да е от специален интерес поради таксономичните неточности, консервационни отношения, очарователни природни истории или от други биологични мотивации, които да са видово специфични. Главния изследователски фокус също така може да е поставен върху сравнителни филогеографски оценки на мулти видови регионални биоти. Основани на минал опит /такъв като с различни таксони в югоизточните САЩ и в Европа/, поделени филогеографски модели /съгласуваности/ рефлектиращи на видимите исторически събития може би ще бъдат доказани в  характеризирането на много видове от много регионални фауни и флори. Наистина, колаборативни усилия са вече напът да разкрият филогеографски модели на няколко континента и при различни субконтинентални региони, като целите им са да реконструират главните насоки на скорошновремевите  истории на изолиране и разпространение във всеки един ъгъл на света.

 

Мястото на филогеографията сред науките за биоразнообразие

 Преди началото на „филогеографската революция” в края на 1970г и на 1980г, относително малко връзки са правени между биолозите изучаващи вътревидовите /микроеволюционни/ генетични процеси и тези анализиращи надвидовите /макроеволюционни/ генетични модели. Досега тази област беше на  популационните генетици., които се занимават с промените в популационните алелни честоти, произлели чрез мутации, генетичен дрифт, генен поток, естествен отбор и полов отбор. В последно време с това се  занимават филогенетиците и систематиците, които работят най – вече с еволюционните отношения на видове и надвидови таксони. Основни дисциплини с които работи популационния генетик са статистиката, математиката, екологията и популационната демография, и вероятно с малко от филогегорафските принципи. Работата на систематика е свързана с отделни таксономични групи в музея или на полето, но вероятно с малко от принципите на популационата генетика. Това положение на отношения е и жалко и иронично, защото популационната генетика  и филогенетичната биология трябва да са част от времевия еволюционен континуум. Понеже филогеографията се отнася до изследвания на близкородствени организми и свързани видове, тя би трябвало да се подразбира като клон от популационната генетика по своя специален фокус върху генеалогията /не само върху алелните честоти/ както и се вижда от историческите генетични записи в отделни части на ДНК. Най – точно казано, вътревидовата генеалогия може да се интрепретира като филогения, разглеждана по отблизо. Понеже филогеографията си взаимодейства с генеалогията / микрофилогения/ тя също може да се разглежда като клон и на филогенетичната биология. Но се отличава от традиционната филогенетика по своя специален фокус върху популационната история и демография. Традиционно настроение сред систематиците е,  че филогенията няма значение на вътревидово ниво, понеже генетичните линии са гъсто преплетени и анастомозиращи при едни размножаващи се по между си  популации. Както видяхме, региони от свързани нуклеотиди/ мтДНК или хлрДНК са само два примера/ имат дървовидна история сред видовете и разклонените структури на тези генни генеалогии носят значителна аналогия / макар и често в различен времеви мащаб/  на филогенетичните дървета сумирайки историческите взаимоотношения сред репродуктивно изолирани видове и таксони. Освен това, систематиците рядко разглеждат и имат предвид историческата популационна демография  при реконструирането на видовите филогении, а наистина историческите демографии на родствени организми имат важно и продължително влияние на начина на наследствените вериги, свързващи популациите и видовете по време на еволюционния процес. Филогеографията и генногенеалогичната теория  биха били изяснителни отколкото генеалогията и историческата популационна демография са, взаимно свързани. Накрая, филогеографията работи с пространствените и времеви параметри на генеалогията и така може да бъде разглеждана като клон на биогеографията /може би нейния най  - естествен дом/. Тя отново се различава от традиционната биогеография по своя специален фокус на родствените популации и на подрабната генеалогична информация. Тя също се различава от екогеографията/ важен поддял на биогеографията; Gaston et al., 2008/ по своя специален фокус на историчните причини, като допълнителни към селектиращите сили и другите екологични процеси, опериращи през повечето съвременни времеви рамки. Посредством своите иновативни генеалогични преспективи и своите значителни връзки с няколко различни области, филогеографията ще продължи да осигурява  здрав емпиричен и концептуален мост между няколкото главни еволюционни дисциплини които имат ограничена комуникация помежду си. (Fig. 2).

 Фигура 2. Генералното място на филогеографията и някой от нейните емпирични и концептуални свързващи функции, сред науките за биоразнообразието (modified from Avise, 2000).

 

 

 

История на българския конституционализъм

$
0
0
Автор: 
Николай Драгостинов

Основният закон, наречен още конституционен или учредителен, съдържащ правни норми от най-общ характер и поставил си за цел формиране на придържащо се към идеите на хуманизма общество, възниква в писмена форма през втората половина на XVIII и XIX век. Неговото предназначение тогава е било да отмени юридическата власт на монархическия абсолютизъм и образуването на нов източник на правото, който да бъде прилаган върху обществените отношения в духа на идеите за естествените права на човека, обществения договор и принципа за разделение на властите. За първи път бива конституиран основният закон на САЩ в 1787год., следван от създадената през 1791год. първа конституция на Франция. През този период, както е отбелязал доц. Росен Ташев в своята книга „Обща теория на правото”, конституциите изпълняват единствено политическа роля. Те придобиват качеството „източник на правото” по-късно, в резултат на еволюция на политическите и правните идеи. Минава повече от век, преди европейските юристи да поставят въпроса за принципно различната роля на конституцията като върховен закон и за механизмите, чрез които тя да бъде включена в системата на позитивното право. Главен проблем тогава е била нуждата да бъде установена система, в която нормите на конституцията като основен закон ще имат върховенство над останалите източници на правото. Приема се, че принципът за подчинение на правораздавателните съдилища на останалите закони не трябва да бъде нарушаван; това е причината да бъде създаден конституционен съд като специализиран юрисдикционен орган. След Втората световна война конституциите в Западна Европа, а от началото на 90-те години – и тези в Централна и Източна Европа, се превръщат в източник на правото. В рамките на съответната система на правото, той притежава две основни характеристики: върховенство и основополагащ характер. Върховенството на конституцията като източник на правото е юридически израз на нейния политически характер – израз на учредителната роля на суверения народ. То означава приоритет спрямо всички останали източници на правото (както и останалите юридически актове) в рамките на съответната правна система. Основополагащият характер на конституцията означава съобразяване с нейните норми и принципи при изграждането и развитието на правната система, при обосноваване на юридическите решения и актове.

По своята същност, конституцията не може да служи непосредствено за уреждане на естественоправния живот. По-скоро тя служи за основа, върху която се поставя и развива този живот. Правните принципи, които се съдържат в нормите на основните закони, отбелязват неотменните изисквания, на които трябва да отговаря всяко позитивно законодателство и всеки правноуреден правен и обществен живот. Те се отнасят до организацията на държавата, т.е. до върховните държавни органи и техните функции, до органите на държавното управление и държавната власт, до отношенията им с гражданите, до основните права и задължения на гражданите и т.н. Някои по-нови конституции съдържат и основни норми, които уреждат общественото и стопанското устройство на държавата, и др.

Конституцията трябва да бъде приета по начин, съответен на ролята, която изпълнява в обществото и държавата. Основен принцип на съвременните демократични държави е, че властта произтича от народа. Тя се осъществява от народа или непосредствено, или чрез избрани от него органи. Тъй като консъитуцията действа за дълаг период от време, а промени в нея се извършват рядко, налага се изводът, че би следвало да се предпочете тя да бъде създадена непосредствено от народа по пътя на пряката демокрация. Най-ясният и значим начин за осъществяване на пряката демокрация е непосредственото участие на народа в създаването и изменението на Конституцията. Вторият възможен начин на демократично упражняване на властта от наода е чрез избрани от народа органи. Това означава Конституцията да бъде създадена от специално избран орган, който има качеството на орган на учредителната власт. Неговата компетентност е единствено създаване и промяна на конституцията; той не се включва в системата от държавни органи за текущо упражняване на държавната власт.
Конституцията регулира основните въпроси на обществото и държавата. Съдържанието на модерните конституции обхваща три основни групи принципи и норми.
Първата група обхваща основните принципи и начала на организация на обществото и държавата – собственост, икономическа активност, околна среда, регионално развитие. Това са основните параметри, които публичните институции са длъжни да поддържат и в рамките на които трябва да ограничават своята активност.

Втората основна група регулира основните права и задължения на гражданите. Тук център на внимание са юридическите аспекти на отношенията на отделния човек като гражданин – като член на обществото и държавата. Още първите модерни конституции включват този кръг въпроси като съществена част от своето съдържание: френската Конституция от 1791год. включва Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789год.; американската Конституция от 1787год. бива допълнена през 1791год. с десет така наречени поправки, регламентиращи правата на американските граждани (към момента тези поправки са 26, последната е от 1971год.). през последните педесет години материята, свързана с правата на човека и гражданина непрекъснато увеличава своя обхват, нормите, регламентиращи тези права, се увеличават, а тяхната защита се засилва.

Третата, най-голяма по обем група въпроси е свързана с изграждането, структурата на функционирането на органите на държавната власт. Конституцията регулира изчерпателно компетентността на централните държавни органи – законодателната власт (Народното събрание), президента, изпълнителната васт, съдебната власт, както и органите на местно самоуправление и местна администрация. Специална глава е посветена на Конституционния съд.

Принципите и нормите на Конституцията действат по два начина: непосредствено – като регулират поведението на правните субекти; опосредствено – чрез тях Конституционният съд, ако има такъв в съответната държава, прави преценка на нормите на законите и на международните договори.

Принципът за непосредствено действие на разпоредбите на Конституцията се реализира по нееднакъв начин в зависимост от естеството на текста на конституционната разпоредба. Ако текстът съдържа правна норма, определящо е нейното ествество. Ако нормата е самоизпълнима (self-executing) – предписва спазването на определено фактическо поведение, тя може да бъде непосредствено приложена, като съдята единствено трябва, поради абстрактността на конституционните норми, да конкретизира правилото за поведение. Ако нормата е несамоизпълнима (non self-executing) – предписва достигането до определен резултат, но не и фактическо поведение, чрез което той може да бъде достигнат, нейното непосредствено действие не е възможно. Освен правни норми, текстът на Конституцията съдържа и правни принципи. Начинът на действие на правните принципи е по-различен в сравнение с нормите. Те пряко не съдържат правило за поведение, а насочват към една или друга норма. Непосредственото действие на конституционните принципи се състои в това да насочват съдята към прилагане на една или друга конституционна норма. Преамбюлът на Конституцията представлява нейна неразделна част, а неговите разпоредби които формулират конституционни принципи и ценности, също имат непосредствено действие.

(*Снежана Начева*) Невинаги конституционните принципи са изрично формулирани и текстуално възпроизведени. Достстъно е конституционният законодател да е изхождал от тях като конституционна идея при конкретна правна уредба на дадени основни отношения. Това, разбира се, не отрича юридическата целесъобразност на изричното формулиране на конституционните принципи или поне на най-съществените от тях. Чрез високата степен на правна абстракция при това формулиране се постига по най-икономичен начин най-голям обхват на висша правна закрила на преценените като основни обществени отношения, чието утвърждаване и развитие принципът, като основна насока, гарантира. До голяма степен подходът и изборът на конституционния законодател са предопределени от времето, в което се създава една конституция, от традициите, които има конституционализма на съответната държава, от материалните условия, от политическото статукво в дадено общество, от народнопсихологията, от политическата грамотност на гражданите, макар и в известен смисъл подходът да може да бъде разглеждан и като въпрос на законодателна техника.

Много подходящ принцип, потвърждаващ истинността на твърдението за неписаните и неформулирани, но действени и действащи конституционни принципи са т.нар. „Основни принципи, припознати (или установени) от законите на републиката” на съвременния френски конституционализъм. Тази формула, използвана от доктрината във Франция, и от Конституционния съвет на Петата република, се налага във връзка с обособяването на един широк „блок за конституционност” (bloc de constitutionnalite), който надхвърля конституционната рамка на писаната Конституция.
Принципите, в това число и конституционните, могат да бъдат степенувани. Те отразяват различна степен на общност, имат по-голям или по-малък обхват на приложение, по-голямо или по-малко влияние върху самата Конституция и извън нея върху действащото право като цяло, върху отделните негови отрасли или дори само върху отделни институции. Според класификацията на принципите на Конституцията, те могат да бъдат изградени на основата на различни критерии и подходи в зависимост от целите на съответното представяне. В нашия случай, ако вземем за измерител съдържащата се в Конституцията на отношението човек-държавна власт и свързаната с това вътрешно изискуема демократичност на конституциите, степента в която конституцията отразява, закрепва и гарантира народовластието като своя вътрешна същност, безспорно ще изведем като карайъгълен камък в конституцията не толкова конкретни институции, колкото принципите, върху които тя се изхгражда и действа. Към тях аргументирано можем да отнесем:

- принципа на хуманизма;

- принципа на демократизма, разбиран като народовластие;

- принципа за разделение на властите;

-принципа за законността.

Сигурно ще се намерят достатъчно основания тук да бъдат отнесени и други принципи. Но в никакъв случай не може да се отрече първостепеното значение на посочените четири, за оформената в продължаващата трети век свое съществуване най-обща представа за конституцията.

По исторически замисъл и предназначение, конституцията е най-хуманният исторически акт, който определя глобалния модел на взаимоотношенията между човека и гражданина в едно общество и държавата по начин, поставящ непристъпни юридически граници на вмешателството на държавата, на държавната власт в гражданското общество и в автономията – физическа и духовна – на човека. Затова основните права на човека, както и основните права и свободи на гражданина, заедно с основните му задължения, основите на правния статус на човека и гражданина, са конституционно закрепени на едно от първите, нерядко и на първо място в системата на конституционния акт. Обхватът и характеристиката на тези права, свободи и задължения тук могат да бъдат един от безспорните измерители на демократичната същност на дадена конституция.

Конституцията също така, може да действа опосредствено – чрез решенията на Конституционния съд. В този случай тя служи като мащаб за преценка на конституционността на нормите на действащите закони и на нормите на сключваните международни договори. Във втората хипотеза възможно е Конституционния съд да бъде сезиран с искане да бъде обявена противоконституционността на международен договор преди неговата ратификация. Ако Конституционния съд установи несъответствие с Конституцията, по силата на решението нормите от международния договор не могат да бъдат ратифицирани и да влязат в юридическа сила.
Юридическата сила на Конституцията се определя от това, че тя е част от системата на действащото право. Като изтчник на правото, Конституцията представлява „върховен закон” и в случай на конфликт „другите закони не може да й противоречат” (чл. 4, ал.1 от българската Конституция). Изразът „другите закони” трябва да се приемат в неговия най-широк смисъл – не само законите или нормативните актове на държавните органи, а всички действащи източници на правото.

За първи път основният закон е конституиран в България от Учредителното събрание в Търново на 10 февруари – 16 април 1879год. В дейността на му вземат участие 231 депутати. От тях 89 били избрани пряко от народа, 118 заседавали по право, в качеството на служители от правораздавателните служби, а 24 били назначени от руският императорски комисар княз А. Дондуков-Корсиков. За председател на събранието бил избран видинският митрополит и бивш екзарх Антим I, а за подпредседатели: П. Каравелов, Т. Икономов и Варненско-Преславският митрополит Симеон. Тъй като в проведените избори се оказва, че мюсулманските представители са много малко на брой, императорският комисар назначава 11 от „най-почтенните и благонадеждни мюсулмани”, които заедно с избраните да съответстват приблизително на съотношението 1 депутат на 10 000 души от мюсулманското население. Вземат участие и по един представител на Рилския манастир, Одеското българско настоятелство и Виенското благотворитено дружество „Напредък”. На депутатите бил предложен проект за Органически устав, изработен от С. И. Лукиянов и преработен от руското правителство, което те могли свободно да приемат или отхвърлят. След приемането на Устава, издигнат още по време на неговото изготвяне до ранг на Конституция, Учредителното събрание се саморазпуска.

Създаването на първата българска конституция следва от постановленията на международните договори, а проектът се изработва от руската администрация, но като краен резултат тя е дело на търновските учредители. В нея сполучливо се съчетават националната ни самобитност и позитивната европейска конституционна доктрина. По един своеобразен начин, тя отразява свободния и демократичен дух на българския народ и принципите за народовластие, свобода, равенство и неприкосновеност на собствеността, които се поставят в основите на нашето държавно-политическо и обществено устройство. Нейното непреходно значение се изразява в това, че тя усвоява господстващите през XIX век идеи за политически либерализъм и демокрация, както и принципите за икономически либерализъм.

Като първоизточници за проектоустава се използват сръбският Органически устав от 1869год. и Румънската конституция от 1866год., които са преведени на български език.

Органическият устав на Сърбия от 1869год., известен като „Наместнички устав”, способства за по-нататъшното развитие на процеса на създаване на независима сръбска държава. От него са заимствани постановленията, които се отнасят до Беликото и Обикновеното народно събрание, Държавният съвет, Държавният съд за търсене на отговорност от министрите, колективното изборно регентство. С известни, сравнително добре обмислени изменения, се възпроизвеждат и постановленията, които дават законодателна инициатива на княза, установяват реда за обсъждането и приемането на законите и нормират издаването на наредби от Минирстерския съвет, имащи силата на закони, правото на княза да свиква и разпуска Народно събрание, неприкосновенмостта на народните представители, правомощията на парламента да обсъжда и приема бюджета на държавата, да разрешава заеми, извършването на разходи и др.
Значително по-малко са заемките от Румънската конституция. Те се отнасят до невъзможността на княза да бъде управител на друга държава без съгласието на Великото народно събрание; определянето на източноправославната вяра за официална и за независимостта на българската църква; правомощията на Минирстерския съвет да управлява страната, в случай че князът почине, до времето, когато новия монарх положи определената от конституцията клетва; въвеждането на задължително първоначално образование за всички граждани и др.

Върху първоначалния проект за Органически устав оказва влияние и руското законодателство, от което са взети изцяло найменованията на първите четири глави на проектоустава, както и някои други текстове.

„Органически устав” като държавноустройствен акт е с по-нисък ранг от „Конституция”. Органически устав имат страни, които нямат пълен суверенитет, защото са подчинени на друга държава. Наименованието на българския държавноустройствен акт е „Органически устав”. Това е следствие от обстоятелството, че както по Санстефанския, така и по Берлинския договор княжеството е васално на Високата порта. Установеното международно положение на България е неприемливо за търновските учредители. Затова се предлага и събранието приема единодушно наименованието „Органически устав за държавно устройство в Българското княжество” да се замени с „Конституция на Българското княжество”. Като се ръководят от същите съображения, депутатите гласуват да се отхвърли фрагментът от чл.3 на проекта „във васални отношения на Блистателната порта”. Тези текстуално промени обаче не променят международните договорености по отношение на статута на страната.
Първото сериозно предложение за допълване на конституционния текст е направено при обсъждането на глава I „За земята (територията) на Княжеството”. Приобсъждането на чл.3 сопред който „територията административно се дели на окръжия, околии и общини”, се развиват дебати, от които проличава, че депутатите приемат административно-териториалните единици за основа на местнатадецентрализация и самоуправление. Приема се нова алинея към текста, според който „Особен закон ще се изработиза наредбата на това административно деление върху началата на самоуправление на общините”.

При обсъждането на размера на цивилната листа на държавния глава се проявява пестеливостта на първите народни представители към изразходването на средствата на данъкоплатците. По този повод Симеон Радев пише: „Идейните различия на партиите се заличаваха съвсем като се касаеше до въпроси, които дълбоко засягаха демократичния инстинкт на нацията”. Събранието приема княжеската цивилна листа да бъде в размер на 600 хил. лева, която сума според някои депутати е „нито малка, нито голяма”. По подобни съображения депутатите отхвърлят възможността князът да бъде даряван с държавни имоти (чл.35 от проекта).

Като се следва съответния текст от сръбския устав, но със значителни промени, се приема чл.47, по силата на който князът може да издава наредби със силата на закони.
По предложение на депутати се приема нов чл.58, според който „Титли за благородство и други отличия, също и ордени, не могат да съществуват в Българското княжество”. Предложението да не се раздават ордени предизвиква допълнителни разисквания, които прикючват с компромисния чл.59 – „На Княза се предоставя да отреди един знак за действително отличие във време на война само на военни лица”.
По предложение на М. Балабанов, Учредителното събрание приема нов чл.61, който ще прави чест на Българската конституция”, заимстван от Гръцката конституция със следното съдържание: „Никой в Българското княжество не може да купува, ни да продава човешки същества. Всякой роб, от какъвто пол, вяра и народност да бъде, свободен става щом стъпи на българска територия”.

Бурни спорове се развиват при обсъждането на глава VIII „За свободата на печата” и глава IX „За свободата на събранията”. В тях се проявяват политическите пристрастия на консерваторите и либералите, относно характера на Българската конституция. В защита на свободата на печата се изказва д-р. Г. Странски, Др. Цанков и д-р. К. Помянов. Събранието приема чл.79, който прогласява: „Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуска, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите” православното духовенство чрез митрополит Милетий предлага да се даде право на Светия синод на Българската православна църква да упражнява цензура върху каноническата литература и догматическите съчинения, което се отхвърля от мнозинството.

За търновските депутати нормираното в проекта право на гражданите „да се събират мирно и без оръжие, за да обсъждат всякакви въпроси, без да искат по-напред за товадозволение” е недостатъчно. Народният представител Д. Моллов предлага събранието да приеме текст, който да позволява на българските граждани да се обединяват в дружества. Срещу това възразяват консерваторите, но мнозинството утвърждава направеното изменение.

Както следват учението за разделението на властите и конституционната доктрина, участниците в Учредителното събрание приемат чл.13, който прогласява: „Съдебната власт във всичката нейна ширина принадлежи на съдебните места и лица, които действат от името на Княза. Отношението на тия места и лица се определя чрез особени наредби”.

Приемането на тази разпоредба от Учредителното събрание става безпроблемно, по нея няма разисквания. Единствено депутатът Димитър Маринов предлага нова редакция със следното съдържание: „съдебната власт във всичката нейна ширина принадлежи на съдебните места и лица, които издават своите сентенции по закона и сетне изпълнителната власт ги туря в действие в името на княза”. Направеното предложение се отхвърля от събранието.

Впоследствие Търновската конституция е изменяна през 1893год. и 1911год., но при това не се включват текстовете, свързани със съдебната власт. Затова не е възможно да се анализират възгледите на народните представители за третата власт.
Лаконичното постановление на чл. 13 от Конституцията е основополагащо за устройството на съдебната власт в България. Този конституционен текст предписва съдебната власт да бъде самостоятелна и независима както от изпълнителната, така и от законодателната власт. По законодателен път се определя начинът на конституиране на съдебните учреждения, редът за назначаване на съдебните органи, кръгът на правомощията им, начинът, по който се извършва работата в тях.

Търновската Конституция съдържа норми, които имат непосредствено отношение към правата на човека и осъществяването на правосъдието.

Преди всичко тя утвърждава принципа за законност и прогласява като източник на правото само „законите, които се издават и обнародват по начина, който е показан” в нея (чл.43). Равенството на гражданите пред нея законите и забраната за разделение на населението на съсловия (чл. 57) са принципи, осигуряващи достъп до еднакви съдебни органи, които прилагат точно и еднообразно законите.

Пряко отношение към съдебната власт има и чл. 73, според който „никой не може да бъде наказан без присъда от надлежний съд, която вече е добила законна сила”. Тази конституционна разпоредба е гаранция за правото на гражданина да бъде съден от законоустановен съд, който има предоставени правомощия за това. В тази връзка е и принципът за законоустановеност на наказанието (nulla poenta sine lege), закрепен в чл. 75, ал.1, по силата на който „Никому не може да се наложи наказание, което не е установено от законите”. Той гарантира статута на гражданина и се разбира като преграда срещу произвола на държавата.

От съществено значение за гражданските права и функционирането на новото демократично правосъдие е конституционната норма, постановяваща че „мъчения при каквото и да е обвинение, също и конфискация на имот се запрещават” (чл. 75, ал.2). в тази връзка следва да се посочи и разпоредбата на чл.74, според която: „Затвори и претърсвания по къщята могат да стават само според правилата, които са изложени в законите”. Конституцията охранява не само неприкосновеността на жилището, но и кореспонденцията – „Частните писма и частните телеграфически депеши съставляват тайна и се броят за неприкосновени” (чл. 77).

Търновската конституция не определя визираните в чл. 13 „съдебни места и лица” като общи граждански съдилища, както е направено в други страни, но тя регламентира създаването на специалми, военни съдилища. Според чл. 72 в редакцията от 1879год. „По работи криминални военни лица се намерват на действителна служба.” В резултат на неразбиране на нистинския смисъл на конституционната разпоредба с действащото законодателство – Военносъдебният закон и Законът за углавното съдопроизводство, се налага безусловната подсъдност на военните лица на военен съд, дори за престъпления, „които нямат нищо общо с дисциплината и званието на войника”. Вследствие от такова тълкуване военните съдилища са се утвърдили като съсловни правораздавателни органи, а това не се приема от обществото. Затова се налага коренно реформиране на военното правосъдие и изменение в тяхната подсъдност. Според министър-председателя Александър Малинов затрудненията идват от използването на прилагателното „криминални”. За да се премахне неяснотата, се предлага да се постанови, че „съставът, подсъдността и устройството на военните съдилища, правата и задълженията на съдиите ще се урежда с особен закон”.
Петото Велико народно събрание (ВНС) през 1911год. променя текста на чл. 72, който придобива следното съдържание: „Един особен закон ще определи кои криминални работи, извършени от военни лица на цействителна служба, се съдят от военни съдилища и кои – от общите съдилища.” Той става конституционна основа за последваща уредба на подсъдността на военните съдилища в съответствие с разбирането на общите и особените задължения на военните лица и необходимостта от строга дисциплина в армията.

Изключително важно значение има създадената през 1911год. алинея 2 на чл. 73 от Конституцията, по силата на която на територията на Царство България „Не могат да се създават изключителни съдилища или следствени комисии под никакакъв предлог и под каквото и да е найменование.” Според Александър Малинов, който е вносител на тези изменения на Конституцията, това допълнение е необходимо „за да се изтъкне ясно и категорично ... че никой не може да бъде съден, освен от ествествения си и законоустановен съдя, и че изключителни съдилища и комисии се забраняват”.
Независимо че според чл. 73, ал. 1 никой не може да бъде наказан, освен с присъда от „надлежния„ съд, конституционния принцип се нарушава през различно време в периода от 1879-1911год. Особено драстично е нарушено при режима на пълномощията. Тогава по доклад на Минирстерския съвет в указ на Александър Батенберг се създават специални военни съдилища, които с помощта на назначените „чрезвичайни комисари” са компетентни да съдят чиновниците на изпълнителната и полицейско-административната власт, които извършват действия, „имеющи характер на възбуждане към мятеж(размирица) и неподчинение на законно установените власти”. Тези извънредни трибунали се състоят от председател – командир на дружина, и двама капитани или поручици, командващи роти. Съдилищата могат да налагат само два вида наказания: „1. смъртна казън и 2. на затвор не повече от един месец.”. Присъдите се постановяват по действащия военен устав за наказания. Смъртните присъди се утвърждават от военния министър и се изпълняват 24 ч. след произнасянето им.

С третата алинея на чл.73 се допуска създаването само на военн-полеви съдилища. Като специални съдебни органи те правораздават „във военно време или когато при належаща опасност произходяща от външно нахлуване или въоръжено въстание, страната или част от нея се обяви във военно положение...”
Конституцията от 1879год. дава определени правомощия в съдебната власт на държавния глава. Преди всичко следва да се отбележи конституционната възможност на княза да субспендира положението на чл. 73 и 74 на основния закон. Тази недемократична норма през 1911год. от V ВНС. Според Сн. Начева отмяната на чл.76 и изменеието на чл.72 са „допълнителни гаранции за зачитане правата и свободите на гражданите”.

Със специален закон се определя отношението на княза (царя) към независимите от него „съдебни места и лица”, които правораздават от негово име. Той има право:
- да смекчава и да отменя наложени наказания, по начин, определен в наказателното съдопроизводство (чл.14);

- да помилва по наказателни дела(чл.15);

- на амнистия, която се осъществява съвместно с Народното събрание.

Наред с общите и специалните съдилища, Конституцията предвижда създаването на особен Държавен съд, който да съди министрите, когато народното събрание ги обвинява „за измяна на Отечеството или княза; за нарушение на Конституцията; за предателство или някаква вреда, причинена на Княжеството за лична облага.”

Въпреки че изпълнява функцията на основен закон, Търновската конституция по време на своето съществуване не оказва особено влияние върху общрествено-политическте процеси в България заради нежеланието на политическите сили да се съобразаяват с нейните принципи и норми. Тя окончателно губи своята юридическа сила през 1947год. с приемането на републиканската Конституция на Народна република България от VI Велико народно събрание, която отделя значително място на съда и прокуратурата. В това отношение, тя следва системата на съветската конституция от 1936год., възприета и от конституциите на другите социалистически страни. Нормирането на двете институции в глава VI „Народни съдилища и прокурорски надзор” подчертава съществуващи общи характеристики и дейности, защото „както съдилищата, така и прокуратурата имат за главно предназначение, за основен предмет на своята работа защитата на правото.” Тя установява основните положения за организация и дейност на съдилищата, които ще се доразвият впоследствие в приетите закони. От конституционните разпоредби се извличат принципите, върху които се изгражда новата съдебна система:

- правосъдияето се осъществява само от законоустановените съдилища (чл. 82, ал.5);

 

- стздаването на особени съдилиша се извършва със закон (чл. 59). Към момента на приемането на Конституцията като особени правораздават само военните съдилища;

- право на защита пред съдилищата (чл. 82, ал. 6);

- съдиите са независими (чл. 56);

- участие на обществеността в праворазвдаването чрез съдебни заседатели (чл. 57);

- изборност на съдийския състав (чл.58). Всички съдии и съдебни заседатели се избират, освен в посочените от закона случаи.

- върховен съдебен надзор над всички съдилища в страната се упражнява от Върховния съд.

Конституцията от 1947год. не отрича някои от съдоустройствените принципи, които са отменени при действието на отменената Търновска конституция и законодателството, свързано с организацията на съдилищата. Запазените принципи и норми обаче получават ново „класово партийно” съдържание.
Според М. Геновски, републиканската конституция по коренно нов начин урежда структурата и дейността на прокуратурата, в съответствие със с ленинските принципи за прокурорски надзор. Тя е изведена от съдебната система и се поставя на подчинение на Народното събрание, което избира главен прокурор на народната република (чл.63). той извършва върховен надзор за точното изпълнение на законите от държавните органи, длъжностните лица и гражданите. Основният закон му вменява като особено задължение „да бди за преследване и наказване на престъпленията, засягащи общодържавните, националните и стопанскитеинтереси на Народната република, както и на престъпленията и действията, увреждащи независимостта и държавния суверенитет на страната.”

С Конституцията се полагат основните принципи на социалистическата прокуратура:

- централизация;

- единство и единоначалие;

- независимост;

Посочените принципи обаче са само базата, върху която се изгражда бъдещата съдебна система. Конституцията предписва да се приемат съответни закони, уреждащи организацията и дейността на съда и прокуратурата. В съответствие с разпоредбата на чл. 45, ал. 3 от основния закон се приема Закон за стдене на членовете на правителството, според предписанието на чл.60 – Закон за устройството на народните съдилища. Духът и съдържанието на конституционните текстове на чл. 62, 63 и 64 налагат приемането на Закон за прокуратурата.

Юридическата сила на конституцията приключва през с референдума от 1971год., който утвърждава новата конституция на Народна република България. Тя съдържа редица важни постановления, свързани с правата на гражданите и правосъдието. Тези постановления изразяват приемствеността с предходната конституция, като ги развиват и обогатяват.

В главата, посветена на основните права и задължения на гражданите, се регламентират важни граждански и политически права и свободи на личността:

- равенство на гражданите пред законите (чл.35, ал.1);

- забрана за привилегии или ограничаване на правата на гражданите, основани на народност, произход, религия, пол, раса, образование, обществено и материално положение (чл.35, ал2);

- гарантиране на свободата и неприкосновеността на личността (чл.48, ал.1);

- забрана да се задържат гражданите за повече от 24 часа без разрешение на съда или прокурора (чл.48, ал.2);

- отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или незаконни действия на нейните органи или държавни лица (чл. 56, ал.1);

- неприкосновеност на жилището (чл.49);

- неприкосновеност на кореспонденцията, на телефонните разговори и далекосъобщенията, освен при мобилизация, военно положение или при разрешение на съда или прокуратурата (чл.51).

- законоустановеност на престъпленията и наказанията (чл.136, ал.1);

- забрана за обратна сила на наказателните закони (чл.136, ал.4);

- наказанията да се наллагат само от установените съдилища (чл.138, ал.4);

- право на гражданина (обвиняемия) на защита в съда (чл.138, ал.1 и 2).

Конституцията запазва съда и прокуратурата като самостоятелни структури.
Правосъдието в Народна република България се осъществява от съдилищата, които с обща юрисдикция биват: Върховен съд, окръжни съдилища, районни съдилища и военни съдилища. Извън тях, Конституцията допуска създаването със закон на специални съдилища, които да разглеждат определени видове дела. Не се допуска учреяването на извънредни съдилища.

Върховният съд е най-висш съдебен орган и осъществява съдебен надзор върху дейността на всички съдилища и особени юрисдикции в страната. Като върховна съдебна инстанция той осигурява точното и еднаквото приложение на законите от съдилищата и особените юрисдикции.

Надзорът за точното и еднаквото изпълнение на законите се осъществява от главен прокурор. Той се избира за срок от пет години, но може да бъде отзован преди изтичането на срока. Главният прокурор носи отговорност пред Народното събрание, а е периода между сесиите – пред Държавния съвет. Той назначава и уволнява всички прокурори. Прокурорите са независими и се подчиняват само на закона (чл.135, ал.1).
Прокурорската институция защитава правата и законовите интереси на гражданите, като организира и води борба против престъпленията и други правонарушения, взема мерки за предотвратяването им и привлича извършителите на престъпления към отговорност. В нейните правомощия е отмяната на противозаконните актове и възстановяването на нарушените права. Като особено задължение Конституцията й вменява да „бди особено за предаване на съд н наказване извършителите на престъпления, които увреждат независимостта и суверенитета на Народна република България и нейните политически и стопански интереси” (чл.133, ал.4).

Премахването на основния закон от 1971год. с приемането на действащата конституция на Република България не става моментално след възникването на предпоставките му. Това е процес, който възниква още по време на промените от края на 1989год., довели до разпадане на еднопартийния модел за управление и изграждане на обществено-политическа система по образец на западните демократични държави. Пъровначално бъдещият характер на основният закон става обект на разискване във връзка с искането да се отмени чл.1 от тогава действащата конституция и самата отмяна, станала на 15 януари 1995год. На 12 март за първи път се уточняват и основните параметри на Закона за изменение на Конституцията, който бива разработен на съвместно заседание, проведено от представители на правителството и новосформираните опозиционни партии, известно като Кръглата маса. За изменението на действащата конституция договореностите са постигнати в рамките на премахването на всички идеологизирани текстове. Основният елемент от решенията е и формоирането на институцията на държавен глава. С пространното споразумение от 29/30 март 1990год. са определени параметрите на изменението. Остава на действащото Народно събрание да приеме текста. На трети април законът бива приет.
Законът е и единственият случай на цялостно изменение на Конституцията от 1971год. След като идеологическият преамбюл е отменен в чл.1, България е обявена за парламентарна държава. Възстановява се конституционната реалност на българския парламентаризъм. В чл.5 са описани основните принципи на политическата система, които са посочени като договореност на Кръглата маса. Възстановява се, макар и малко срамежливо, правото на частна собственост (чл.14, ал.1). Остава комунистическата трактовка на собствеността на частна и лична.

Особено внимание заслужава глава V. След като отменя Държавния съвет и въвежда институцията на държавен глава – дълго оспорваното име председател/президент, без това да е дискутирано на Кръглата маса, в изменението се прокарва полупрезидентски тип управление. Така с чл.92 на президента се дават правомощия да сменя министрите, когато не заседава Народното събрание, да назначава и освобождава по предложение на министър-председателя ръководителите на централните държавни институции.

Запазен е текста на чл.3, ал.1, който предвижда държавата да „развива и укрепва дружбата, сътрудничеството и взаимопомощтта със Съюза на съветските социалистически републики и другите социалистически и съюзнически страни”.
Другото значимо решение на Кръглата маса засяга изработването на новата Конституция. Предвижда се това да бъде осъществено от Велико народно събрание в рамките на една година и половина, считано от март 1990год., след което да се проведе референдум за нейното приемане.

На 10 и 17 юни 1990год. се провеждарт избори за ВНС. Чак на 3 януари 1991год. политическите партии, получили мандат за участие, постигат трайно споразумение за съставяне на коалиционно правителство, което се връща към основния въпрос на парламента – изработването на Конституция. Поставен е нов срок – до края на март 1991год. да бъде готов новият основен закон на страната. За сравнително кратко време в парламента постъпват 18 проекта за конституция.

След драматични дебати между участниците в парламентарните формации, на 9 юли е приета сега действащата Конституция на Република България. На 12 юли тя е подписана тържествено. Конституцията има преамбюл, една нова глава за българската конституционна практика, наречена „основни начала”, глава посветена на основните права и задължения на гражданите, и глави, регламентиращи висшите институции на държавните власти. Повявата на глава „Основни начала” е резултат от дефинираната нова стратегическа цел, стояща пред българското общество. Новата конституция трябва да се изгради върху нови и ясно дефинирани принципи, които да гарантират свободно и демократично управлявано обществото. Закономерно в тази глава се реламентират формата и принципите на управление на државата (чл.1, 2, 4, 7 и 8), очертани са приложното поле на Конституцията (чл.5), личните, гражданските, политическите и религиозните свободи (чл.6, 11, 12, 13, 14 и 16), собствеността (чл.17), ролята на държавата в икономическите отношения (чл.18-20), както и принципите на външната политика (чл.24).

Така формулираните в Конституцията принципи несъмнено отразяват едни от най-високите постижения на модерния конституционализъм. Най-дискутираните предписания на този основен закон, са ограниченията като забрана да се създават партии на етническа, расова и верска основа (чл.11, ал.4), забрана религиозните общности и верските ужеждения да се използват за политически цели (чл.13, ал.2), както и сдруженията на гражданите, включително синдикалните, да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност (чл.12, ал .2), както и изричната забрана на чужденци и чуждестранни юридически лица да придонбиват право на собственост върху земя (чл.22, ал.1).

Освен обширните и детайлно записани права, свързани с естественото право, са регламентирани и граждански политически свободи, възникнали в резултат на обществената и технологичната революция след Втората световна война. Така са регламентирани формите и пътищата за разпространение и получаване на информация, чрез слово, изображение и звук (чл.39), въведеният конституционен принцип, че „всеки има право да търси, разспространява и получава информация” (чл.41, ал1), както и правото на гражданите „на информация от държавния орган или учреждения по въпроси, които представляват за тях законен интерес” (чл.41, ал.2).
Конституцията детайлно описва правомощията и институциите на трите отделни една от друга власти. Запазва се еднокамарния парламент. Подробно са описани правомощията, начинът на свикване, основните принципи на вътрешна организация и функциониране на Народното събрание. Регламентирани са и взаимоотношенията с другите висши държавни институции, така че се осигурява политическият приоритет, а с това – и парламентарният характер на управлението.

Държавният глава според Конституцията е президентът. Той е изведен извън системата на разделените държавни власти и олицетворява единството на нацията. Конституцията предвижда и институцията на вицепрезидент, който, както и президентът, се избира пряко от народа. Макар избран пряко от народа, основният закон очертава доста ограничени функции на президента – няма право на законодателна инициатива, а единствено на отлагателно вето. Също не му е дадена възможност при каквито и да е обстоятелства да разпуска Народното събрание.
Изспълнителната власт се ръководи и осъщствява от Минирстерския съвет. Ясно е очертана, за пътви път в българския конституционен текст, ролята на министър-председателя.

Особено значима е главата, посветена на ъдебната власт и нейните институции. Това е първата демократична конституция, която подробно регламентира същина та и конституционалната организация и функциониране на съдебната власт. Тя е организирана в няколко съдебни системи – Върховен какационен съд, Върховен административен съд, апелативни, окръжни, военни и районни съдилища. Прокуратурата се оглавава от главен прокурор и тя е част от съдебната власт. Адвокатурата е регламентирана като свободна, независима и самоупраляваща се. Работата на съдебната система се управлява от Висш съдебен съвет в състав от 25 човека. Съдебната власт се осъществява от несменяеми съдии.
За първи път в българската история се появява един нов орган за съдебен контрол над законодателната дейност – Конституционен съд. Това е една от най-важните крачки към модернизиране и спазване на върховенството на конституцията и законите, като при това той запълева със своите решения и „белите петна” в конституционните текстове. Така се преодолява една от най-сериозните слабости в конституционната практика.

Конституцията, естествено, регламентира начина на изграждане и функциониране на органите на местната власт.

Действащата Конституция връща в системата на държавното управление още един орган – Великото народно събрание. Неговата функция и състав са описани в Глава „Изменение и приемане на Конституцията. Приемане на нова конституция”. Това е очевиден отглас от структурата, наложена от политическите решения на Кръглата маса.

През последните 120 години държавен живот, българското държавно устройство и обществени отношения са изграждали и са имали своята конституционна регламентация. Конституционният и правовият характер на властта и управлението, колкото и на моменти да имат изкривен и условен характер, все пак се основават на конституционния и правов ред. Това е и основанието да смятаме днешните демократични промени, като връщане към свои конституционни и държавни принципи. А чрез това – към правовия и цивилизования свят, към който ние, българите, сме принадлежали в модерно време.

За съжаление, българската конституционна практика през последните 125 години е белязана не само с възходи и градивност, а също и с посегателства върху принципи. Съществуват един кръг въпроси, които многократно са поставяни и разисквани, но така и не са намерили решение в българския конституционализъм.Може би най-важният е започналият още от Учредителното събрание през 1879год. дебат за принципите на народното представителство. Нашите конституции не дават ясно решение на цялото съдържание на понятието народен и държавен суверенитет, които се изразяват в суверенитета на населението и на управляваната от него територия. Така и до днес българския парламент остава еднокамартан с амбицията, че представлява едновременно и народа, и териториалната цялост, чиято долна камара да представлява суверенитета на народа, а горната – равнопоставеността на всяка част от територията на страната. Отхвърлянето на няколко пъти на тази двукамарна система поради нерешените национални проблеми или политическата обремененост на издигналите я сили, ни е лишило и от една друга възможност – текущия конституционен контрол върху дейността на законодателството. Това е основното задължение на втората камара – да следи за допустимостта, от конституционна гледна точка, да се приеме даден закон. Конституционният контрол, изразен за първи път като идея в българската конституционна практикав проект от средата на 30-те години на XX век, все пак намира своето решение след 1991год. в създаването на Конституционния съд. Остава открит въпроса за възможността за сезиране на тази висша институция. По сегашната конституционна практика това е достъпно само за един кръг висши институции на властта и абсолютно недостъпно за гражданското общество, за което е предназначена всяка демократична конституция.

През тези 120 години остава открит въпросът за мястото, ролята и пълномощията на българския държавен глава. Тема, дискутирана и в контекста на Търновската конституция, през комунистическите варианти, до днешния ни основен закон.
Българските конституции и конституционни проекти, въпреки всичко, ни определят като принадлежащи към един цивилизационен кръг.

И все пак, въпреки затрудненията при намиране на ефективни начини за подобряване на обществената организация, безспорен е възходящия път в прилагането и развитието на конституционната практика както в България, така и в останалия свят. Поредната глобална вълна на демократизация в края на ХХ век изведе конституционното право на преден план в политическия живот. Конституционната практика все по-често застава в центъра на политическия дебат. Това е така, защото развитието на цивилизационния процес предполага въвеждането на засилени гаранции за гражданската свобода и осъществяване на публичната власт в съответствие с предварително установени правила. В развитите си форми демокрацията се утвърждава не само като власт на мнозинството, но и като управление, при чието функциониране се зачитат правата и интересите на малцинството.

В съвременния свят, политическия живот постепенно се освобождава от своите „силови” елементи, като същевременно в обществото се повишава степента на съгласие върху основните демократични ценности. Възникващите обществени конфликти приемат конституционна форма, а решението им се осъществява чрез нормални институционни канали. Конституциите, които отдавна вече са всеобщо явление с глобален характер, се превръщат в ключов фактор за оценка на демократичния политически режим.

В разнообразието от идеи, принципи и институции се очертават основните етапи и общественхи тенденции в еволюцията на конституционализма. Съвременните конституции едновременно освобождават и обвързват индивидите и обществото, и по този начин се утвърждават като неизменни кодекси на „организираната свобода”. Опознаването на автентични нормативни източници на развитата конституционна демокрация е необходимо условие за повишаване на националната политическа култура.

Добре известно е, че преходът към демокрация изисква продължителни усилия. Твърде често вълните на демократизация предизвикват не само приливи, но и отливи. Но все пак, благодарение на възникването и развитието на българския конституционализъм, на които са чужди всякакви претенции за съвършенство, се прави значителен принос към процесите на установяване и стабилизация на демокрацията в България.

 

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

ЛИТЕРАТУРА:

Методиев В., Л. Стоянов „Българските конституции и конституционни проекти”,  2003г.


Начева С. „Конституционна цивилизация и българарският конституционализъм”, 2004г.


Неновски Н., Танчев Е., Близнашки Г., Киров П. „Конституциите по света”, 1994г.

Ташев Р. „Обща теория на правото”, 2004г.

Токушев Д. „История на българската държава и право 1878-1944”, 2001г.

Токушeв Д. „Съдебната власт в България”, 2003г.

Силуетлифт – минимално инвазивна методика за подържане и подмладяване на лицето

$
0
0

Д-р Христо Лозанов д.м.  Катедра Ортопедична травматология и реконструктивна хирургия

др. Владимир Василев

  

Summary

Traditionally, facial lift has been confined to a choice of skin removal. In the past decade new techniques have emerged. One of them is Silhouette lift. A 3/0 polypropylene thread with bioabsorbable cones with multiple point fixations  are used in this technique, without use of skin removal. The patient has aesthetic improvement of the face. The technique has the potential to be efective clinical to for minimaly invasive facial rejuvenation.

 

Въведение

Силуетлифт е най-новата технология за подмладяване на лицето с монтиране на перманентни полипропиленови конци. За пръв път у нас се прилага методът Силуетлифт, като наблюдавахме добри естетични резултати. По-младитепациенти са в търсене на по-малко инвазивни методи за подмладяване на лицето. Поради това се появяват алтернативни методи, като методите са задържащи конци.  По време на остаряването на лицето една от основните промени е така наречената хипотрофия, което освен, че се наблюдава в областта на кожата а също така в мастните, мускулните и др. структури. Ето затова конфигурацията на т.нар. Silhouette Sutures позволява ново позициониране на фасциалните тъкани чрез тракция на меките тъкани и с последващо образуване на колаген около същите.

Описание на конеца:

            - Права игла с фабрично закрепен на нея конец 3-0 полипропилен, дълъг около 25 см.

Описание на конусите:

-       

Върху всеки конец има закрепен върху фабрично направен възел по един конус в диаметър 1,1 мм диаметър и база 2,5 мм. Изработени от кополимери на glycolic acid and lactic acid. По фабрични данни конусите са резурбируеми за около 12 месеца.

-       

Извита игла, която се намира в проксималният край на конеца и осигурява закрепването за дълбоката темполарис фасция (deep temporal fascia).

 

Метод

Представяме един случай с направен Силуетлифтинг на лице на 43 годишна пациентка с мелоптоза първа към втора степен и анамнестични данни за атрофиращо лице. Операцията включва 4-ри етапа:

Първо: Чрез разрез около 1 см. В областта на слепоочието се прониква чрез иглата, която въвежда конеца.

Второ: Окачване на конеца в позиция, когато се придърпа назад след като вече е въведен чрез конусчетата подредени върху него се анхорира тъканта околовръс.

Трето: Фиксиране за мястото на проникване чрез прошиване на фасциа темпоралис.

Четвърто: Натягане под  шевната линия, като конците се захващат за дълбоката темпоралис фасция и при натягането  (като ефекта от натягането се изследва чрез изглаждането на назолабиалните гънки) се изглаждат назолабиалните гънки.

 Silhouette lift.jpg (652×824)

Техника

Хирургичната процедурата може да бъде направена с обща с локална анестезия. Пациентът се поставя в легнало положение и след предоперативна маркировка с хирургичен маркер се прави инцизия с големина 1-2 см. В окосмената част успоредно на зигоматичната арка. Навлиза се в дълбочина по остър и тъп начин, като се достига до темпоралис фасцията. Същата се надрязва след което се маниполира по горе описания метод.

 

Резултати

Пациентката бе добре проследена през 1 година за период от 4 години. Не се наблюдава асиметрия нито пареза. Методът осигурява добра проекция на бузите, повдигане на горния ъгъл на устата и подобрява ъгъла на мандибулата.

Техниката е лесна за изпълнение при пациенти, които желаят местна упойка се изпълнява за около 30 – 40 минути и може да бъде комбинирана с други естетични и реконструктивни операции на лицето.  В нашият случай след четири годишно проследяване методът даде отлични естетични резултати, тъй като се спира развитието на мелоптозата.

 Silhouette_lift.jpg (523×349)

Книгопис

 

  1. Nicanor Isse, MD. Silhouette Sutures for Treatment of Facial Aging: Facial Rejuvenation, Remodeling, and Facial Tissue Support. 2008 published by Elsevier Inc.
  2. Gloria Mabel Gamboa, MD, FACS*, and Luis O. Vasconez, MD, FACS. Sutures Suspension Technique for Midface and Neck Rejuvenation. Annals of Plastic Surgery. Volume 62, Nuumber 5, May 2009.
  3. Vazquez GD. Facial percutaneous suspension. Plast Reconstr Surg. 2005; 116:656 – 660
  4. Sulamanidze MA, Fournier PF, Paikidze TG, et al. Removal of facial soft tissue ptosis with special threads. Dermatol Surg. 2002;110:1541 – 1553.

Географският макроскоп

$
0
0
Автор: 
Йордан Цветков
През 1975 г. френският молекулярен биолог, футурист и популяризатор на науката Ж. дьо Росней публикува своята книга наречена „Макроскопът” (De Rosnаy, 1979). Тя е замислена като популярно въведение в системния подход и системното мислене. В нея той обосновава нуждата от прилагането на нов инструмент в изследването на безкрайно сложните системи – съставени от огромно разнообразие от елементи, взаимовръзки, взаимодействия и непрекъсната динамика, която ги трансформира. Инструмент аналогичен на микроскопа предназначен да изследва безкрайно малките системи и телескопа предназначен да изследва безкрайно големите системи. Този инструмент той нарича макроскоп. Според него макроскопа не е конкретен инструмент, а следва да се възприема като символичен инструмент съставен от множество методи и техники взети от различни дисциплини. Така той определя макроскопа като нов начин на виждане, разбиране и действие, като „виждане на цялото” и „опит за синтез”.
Развитието на технологиите през последните десетилетия доведе до внедряването на много от тях в науката и ежедневния живот. Най-съществената е свързана с развитието на изчислителната техника, персоналните компютри и интернет, които доведоха до редица промени в модерното общество и до революция в информационната сфера и комуникациите. Наред с тях в сферата на науките за Земята и в частност в географията се внедриха редица нови специфични технологии, които дадоха възможност на някои учени да видят в идеята за макроскопа, не просто символичен инструмент, а съвсем конкретен изследователски инструмент. Според професора по география от Канзаския университет Дж. Добсън (Dobson, 2011), като съставни части на макроскопа от географска гледна точка могат да бъдат разглеждани технологиите на географските информационни системи (ГИС), глобалните системи за позициониране (GPS) и системите за дистанционно сондиране на Земята. Към тях той добавя и географското образование и изтъква, че всички те взети заедно позволяват на учените и обществото да видят Земята както никога досега. От своя страна Х. Шелнхубер (Schellnhuber, 1999) определя макроскопа в по-широк смисъл, като „диагностичен” инструмент, който предоставя данни необходими за „лечение”, а неговите възможности сравнява с „Втора коперникова революция”.
 
 J_Tzvetkov_Figura1.jpg (491×731)
Фиг. 1. Основни технологии и източници на информация изграждащи географския макроскоп
 
 
Този нов инструмент позволява получаването на нова емпирична информация за структурата и процесите в околната среда, но също така позволява изграждането нови модели на тези структури, които от своя страна дават възможности за качествено нов анализ и синтез. Всичко това разширява значително хоризонтите в изследването на природно-социалните системи в пространствен и времеви аспект, в установяване на тяхната гъвкавост и устойчивост под влияние, както на природни фактори така и на всe по-засилващото се човешко въздействие. Това е от особено значение именно сега на съвременния етап в контекста на демографски взрив в условията на глобални екологични промени и на все по-нарастващите нужди в практиката при търсенето на стратегии за устойчиво развитие в глобален, регионален и локален мащаб.
Този географски инструмент не само е най-мощния подобен до сега, но от не малко значение е и това, че макроскопът днес е достъпен не само за специалистите по геонауки, но на практика до всички интернет потребители. Елементи на макроскопа са достъпни чрез уеб-базирани приложения като Google Earth, ArcGIS Explorer и др. Тези най-лесно достъпни приложения се допълват и от все по-бързото развитие на безплатния ГИС-софтуер с отворен код (напр. QGIS, GRASS GIS, gvSIG, MapWindow GIS, SAGA и др.). Част от функционалните възможности на ГИС постепенно се интегрират и в мобилните устройства (смартфони, таблети, PDA). Всичко това значително улеснява неговото популяризиране и бързото му навлизане и използване както за чисто професионални, така и за любителски цели.
Едно от предизвикателствата пред съвременното общество в използването на този инструмент е свързано със системата на образованието, а именно необходимостта от пълноценно обучение на бъдещите специалисти, които да владеят този инструмент, както да го прилагат, така и да интерпретират адекватно неговите резултати. Принос в това отношение могат да имат всички науки за Земята. От особено значение в този процес е ролята на географията, тъй като тя има дълги традиции в изследването на пространствените аспекти и закономерности във взаимоотношенията между природата и обществото, с което се явява своеобразен интегратор между естествените и обществените науки. Наличието на такива традиции, обаче не е достатъчно условие на географията за да изпълни тази си роля. Необходимо е географската наука и образование да бъдат по-гъвкави и адаптивни към новите тенденции в съвременната наука и към промените в обществото. На първо място географията следва в много по-голяма степен да се отвори към взаимодействие с други науки, като в географското образование от една страна се засили обучението по информатика, статистика и математика, а от друга обучението по фундаментални природни науки (физика, химия, биология) и обществени дисциплини (икономика, право). На следващо място в географското образование следва да се осъществи много по-пълноценно допълване между теория и практика, като се акцентира върху приложните аспекти на географията. Необходимо е също така да се засили комуникацията и интеграцията между различните национални географски школи, като това следва да намери своето отражение и в географското образование. Не на последно място не бива да се забравя, че ролята на географията има своя конкретен израз в поведението и отговорността на самите географи.
 
Литература:
 
De Rosney J. 1979. The Macroscope: A New World Scientific System (Translated from French by R. Edwards). N. Y.: Harper & Row.
Dobson J. 2011. Through the macroscope: geography’s view of the world. – ArcNews, vol. 33, no. 4, winter 2011/2012. http://www.esri.com/news/arcnews/winter1112articles/through-the-macrosco...
Schellnhuber H. J. 1999. “Earth system” analysis and the second Copernican revolution. – Nature, vol. 402, supplement, pp. C19-C23.
  

Как социалните мрежи промениха изцяло общуването?

$
0
0

През последните 13 години социалните мрежи набраха популярност и се превърнаха от он-лайн сайт за споделяне на информация с приятели до начин на живот и основен канал за комуникация между хората. Според проучване на Ipsos Open Thinking Exchange (OTX) от началото на 2013 година близо 60% от хората, които имат достъп до интернет в света, имат профил в поне една социална мрежа и прекарват повече от 3 часа на ден в мрежите. Това са близо 13% от денонощието ни.

Прехвърлянето на живота във виртуалното пространство логично води след себе си до цялостна промяна на начина ни на общуване, насочено към улесняване на комуникацията и увеличаване на изпращания поток информация и разширяване на неговата аудитория.

Какво се промени?

eef44191714e68a4_social_network_logos.jpg (416×426)Като начало промяната стартира с промяна на езика и начина на изразяване. Тази промяна започна още с появата на първите програми за чат комуникация и навлизането на емотиконите (личицата, изписани с помощта на препинателни знаци, а вече и под формата на картинки и анимации) и съкращенията.  Социалните сайтове като Туитър, които налагат лимит на броя символи в една публикация, допълнително стимулират въвеждането на специфична система за комуникация чрез съкращения. Някои популярни термини като LOL (идващо от „Laughing Out Loud” – „Смеене на глас”) водят до нови думи, които имат по-широко значение от първоначалното им. Сега LOL се използва за добавяне на шеговит или забавен тон на някое съобщение, почти като вид пунктуация. Не винаги означава буквално смях. Не малко от подрастващите, особено в англоговорящите държави, комуникират основно чрез съкращения. Вече е нормално да чуеш „Omg brb asap“ (чете се буква по буква), произтичащо от начина на писане в чата и означаващо „Oh, my god I will be right back as soon as possible“, в превод „О, господи! Ще се върна възможно най-скоро“. И това е само малък пример как интернет лексиката се превръща в самостоятелен международен език. Но прекалената употреба на абревиатури или разговорни думи не винаги е подходяща. Потребителите в социалните мрежи трябва да се научат кога е подходящото време и място за различните типове писане. Дори и Туитър да прощава за съкращенията, то по-големия брой символи във Фейсбук окуражава правилното писане. Макар че съкращенията се намъкват във Фейсбук, имейлите, блоговете и дори в печатните издания, то повечето автори знаят как да пишат правилно и често го правят.

Друг страничен ефект на ограниченията при публикуване в Туитър е способността да стигнеш по-бързо до това, което искаш да кажеш. Салонните разговори вече ги няма. Кажете довиждане и на дългите въвеждания. Обширният изказ на ранните поколения отстъпва, за да даде път на нов начин на писане, който е по-сбит и пристъпва направо към темата. Писането в блогове също е помогнало за това, тъй като най-успешните блогъри знаят, че имат само няколко секунди да привлекат вниманието на читателя, преди той/тя да затвори страницата. Кратките въздействащи изречения и ясното мнение са на път да станат най-популярния начин за комуникация чрез писане.

С навлизането на социалните мрежи в обществената комуникация се размиват и границите между писменото и устно общуване. Докато преди писането бе самотна дейност, то сега се превръща в приоритетно социален начин на комуникация и доста често измества устното такова. Преди съществуването на интернет, повечето хора са пишели, за да комуникират с конкретен друг човек. Това напълно се променя с налагането на социалните мрежи като ключов комуникационен канал. До голяма степен в социалните мрежи е рядкост да предаваме съобщение до само един краен получател. Самата логика на организация на мрежите определя, че нашето съобщение е предварително без дефиниран адресат и дори да има такъв упоменат в съобщението то цели да привлече вниманието на повече хора. Тоест комуникационният канал има вече неясна структура и информационният поток се разпръска между потребителите, превръщайки всеки монолог в многостранен разговор.

И разбира се, с навлизането на социалните мрежи стремежът за бързо разпространение на получена информация се засили значително. Ораторите забелязват реална промяна в начина, по който трябва да комуникират със своята публика. Докато преди те виждаха погледа на своите слушатели, то сега виждат само лаптопи и темета. Това е защото много от присъстващите се опитват да записват или да публикуват в Туитър новости около презентацията. Говорейки пред такъв тип публика е обезпокоително преживяване за някои, но е само една от промените, с които трябва да свикнем.

Новият тип общуване доведе и до пълна промяна на избора на изразни средства. Думите за предаване на важни съобщения често са заместени от невербален израз – снимка, рисунка, видео, мелодия и т.н. Това е най-ясно забележимо в случаите за съобщаване на новини за ключови житейски събития или промяна на статуса, напр. дипломиране, сватба, раждане на дете и т.н.

 

Как се наложи промяната?

Социалните мрежи, в съвременния си вид използват безброй маркетингови и психологически похвати да окуражат потребителите си да споделят максимално за случващото се в личния им живот. Малки трикове определят цялостната визия и стратегия на мрежите.

Да вземем за пример Фейсбук. Замисляли ли сте се защо Фейсбук никога не променя базовия дизайн на страницата си за вход? Още при своето създаване за структуриране на страницата е използвана класическа схема, поставяща акцент върху изчистените геометрични фигури и цветовото въздействие. От една страна началната страница не съдържа много информация. Тя разчита на любопитството на потребители, което ги подтиква да искат да научат повече за страницата, което обаче е възможно единствено след регистрация. За да е сигурно, че потребителят ще се досети какво трябва да направи полетата за вход и съответно формата за регистрация заемат близо 70% от цялата видима част на сайта. А полето за вход изпъква в голямо набиващо се синьо поле. Веднъж регистрирал се, потребителят вече е в хватката на социалната мрежа. От друга страна, своята роля играе и цветовото внушение. Синьото (основният цвят на страницата) е често използван цвят в рекламните кампания. Той ни въздейства на под съзнателно ниво като успокоява нервното напрежение и забавя пулса, така ние се чувстване спокойни и съответно в безопасност. Именно поради тази причина синьото е често използвано за създаването на лога и дизайни за новостартиращи марки и обекти, които се нуждаят от доверие „на сляпо“ от потребителя.  За социална мрежа това доверие е още по-необходимо, тъй като успехът на този тип медия зависи изцяло от степенна на откритост в общуването на потребителите. Помислете отново – колко от логата на най-успешните социални мрежи са сини? Точно така – логата на най-популярните такива, а именно Фейсбук, Туитър и ЛинкдИн.

Веднъж регистриран, потребителят вече е под влиянието на най-силния психологически механизъм за внушение, а именно натискът на групата. Любопитството да види какво са публикували всички негови приятели, които мрежата веднага му е отворила на екран е трудно преодолимо. Самата новина за присъединяването на потребителя веднага автоматично се появява на челно място на стените на познатите, които имат електронната поща на човека. Естествено харесванията на новината бързо започват да се множат...групата одобрява решението за присъединяване към мрежата. Поласкан потребителят решава да публикува снимка и процесът се повтаря – групата одобрява чрез харесвания и коментари и стимулира активното поведение. И така масовото одобрение подтиква потребителят да мултиплицира действието си безброй пъти получавайки усещането за удовлетворение и интегрираност в групата.       

Допълнителен стимул се явява и липсата на социалните бариери,  съществуващи в комуникацията на живо. Тъй като детайлите около личния ни живот могат да бъдат публикувани толкова лесно, то потребителите са склонни да заобиколят бариерите, които биха поставили, когато говорят на тази тема. Още повече, нещата, които публикуват остават онлайн за неопределено време. Макар и в момента снимка на приятел, който надига шотове, да изглежда безобидна, то тя може да не изглежда толкова забавна на бъдещ работодател, който търси повече информация за него в мрежата. Въпреки че повечето сайтове позволяват на потребителите си да определят кой може да вижда публикациите им, тези ограничения често се забравят, затова може да бъде трудно да се контролира публикуването и да не се отразява така, както се предполага. Социалните мрежи бързо преминават бариерите на личното пространство. Хората публикуват във Фейсбук неща, които вероятно никога не биха казали на толкова много хора по телефона. Тези малки пикантни новини ни дават цял един нов свят за комуникационни възможности, когато се виждаме с приятелите си лично. Преди социалните мрежи, започването на разговор между колеги относно кърменето може би е било неловко. Но след като видят снимки и публикации онлайн, става много по-лесно да се захване темата.

Макар и да има много предимства и недостатъци на прекаленото споделяне, това само доказва, че социалните мрежи не са толкова изолиращи, както смятат някои.

 

Източници на информация:

 http://www.marketingcharts.com/wp/interactive/social-networking-eats-up-3-hours-per-day-for-the-average-american-user-26049/attachment/ipsos-us-average-socnet-time-spend-per-day-jan2013-2/

Tsvetta е консултиращ стратег по социалните мрежи за корпорацията db5в Ню Йорк. Родена е във Велико Търново и през 2008 се премества в САЩ за да получи висшо образование. През 2012, Tsvetta завършва колежа “Св. Франциск” с дипломи по Маркетинг Мениджмънт, Международен Бизнес и Икономика. По настояще е студентка в Градския Университет на Ню Йорк в кампуса Барух, където учи магистратура. През 2010 е коронясана за Мис България Диаспора САЩ и започва кариерата си на модел, въпреки 165 сантиметровия си ръст. Пред камерите или зад кулисите на големи социално мрежови кампани, Tsvetta е доказана сензация зад океана. Българското гуру в онлайн индустрията в Америка има опит с големи компании като филмовото студио Парамаунт, Тойота, НАСКАР и Сони. Свободното си време моделката е посветила на обучаването на жени лидери и стимулиране образоването на младите хора в България. Владее свободно 5 езика.

 

 

Петиция за възстановяване на Мемориала на I и VI Пехотен полк

$
0
0

“Българска наука” се присъединява към подписката и категорично я подкрепя. При така сложилата се ситуация, друго разрешение освен възстановяване на паметните плочи би било насочено против българската историческа памет. Основания за нови решения няма – нито исторически, нито обществени, нито юридически. Алтернативата е или възстановяване на военният паметник, или на паметникът „13 века България“. В друга ситуация възстановяване на паметника от 1981 г. би било приемливо, заради съхраняването на историческите символи.
Но в настоящата, той е изместил военния паметник, и то твърде брутално и в обстановка на погазване на българската историческа памет. Военният паметник е с несравнимо по-висока историческа и естетическа стойност, и има правото на първи по време.Обществеността категорично не приема и не прие паметникът „13 века България“.
Българската историческа памет за изключителния подвиг на българските воини, особено днес, в навечерието на 100 годишните на войните за национално обединение и на Първата световна война, трябва да се възстанови!

 

http://www.peticiq.c...ti_pehoten_polk

 

Магията на пластичната хирургия: скъсяване на белега след ексцизия

$
0
0

 Д-р Йордан П. Йорданов, дм

 Отделение по пластична хирургия и изгаряния, Военномедицинска академия - София

Magic of plastic surgery: shortening the scar after excision

 Yordan P. Yordanov MD, PhD

 Unit of Plastic Surgery and Burns- Military Medical Academy, Sofia
 

Резюме

 Най-често срещаният постексцизионен дефект в сферата на пластичната хирургия и дерматохирургия, който подлежи на реконструкция е циркулярният. Конвенционалното директно затваряне на този тип кожни дефекти причинява дисторзия на тъканите и деформитети (стоящи конуси). Превръщането на дефекта в елипсовиден с ъгли от 30 или по-малко градуса намалява степента на деформация, но налага допълнително изрязване на здрава кожа и подкожна тъкан, което често е нежелателно.

 Материали и методи:Проучени са всички случаи на пластично възстановяване на постексцизионни дефекти посредством едностранна М-пластика в периода между февруари 2011г. и май 2013г.

 Резултати:Пет пациенти на средна възраст 50,4 години са включени в изследването. При трима от тях е извършена ексцизия на доброкачествена кожна лезия и при двама- ексцизия на базоцелуларен карцином. С приложението на М-пластиката е избегнато засягането на анатомични структури и удължаване на цикатрикса. Не са наблюдавани постоперативни усложнения от функционален и естетичен характер. 100% от пациентите са доволни от крайния резултат.

 Заключение: M-пластиката е ефективен метод за пластично възстановяване, чрез който се постига скъсяване дължината на постоперативния цикатрикс и предпазване на важни анатомчини структури.Тя преодолява необходимостта от редукция на интактна кожа, като същевременно запазва предимствата на 30-градусовите ъгли на елипсовидната ексцизия.

 Ключови думи:М-пластика, елипсовидна ексцизия, местна пластика, стоящи конуси.
 

Abstract

 The most common post-excisional defect to be reconstructed in the field of plastic surgery and dermatosurgery is the circular one. Conventional direct closure of this type of skin defects causes unsightly protrusions and standing deformities (dog ears). Conversion of the defect into fusiform with angles of 30 degrees or less reduce protrusion but may require excision of larger volumes and lengths of healthy skin and subcutaneous tissue than is often undesirable.

 Material and method: All cases of plastic repair of post-excisional defects by using unilateral M-plasty technique between  February 2011 and May 2013 were reviewed.

 Results: Five patients with mean age 50.4 y were included in the study. In three of then a benign surgical excision was performed and in two patients a basal cell carcinoma was excised. An affection of certain anatomical structures and scar lengthening was avoided by applying the M-plasty technique. No functional and aesthetic postoperative complications were observed. A 100% of the patients were satisfied with the final outcome. 

 Conclusion: M-plasty technique is an effective reconstructive method which shortens the scar and protects vital anatomic structures. It preserves the intact tissue (skin) reduce while still allowing use of 30 degrees angles at maximum.

 Key words: M-plasty, elliptical excision, local plasty, dog ears.

 Въведение

 Най-често срещаният постексцизионен дефект в пластичната хирургия, който подлежи на възстановяване, е циркулярният. Директното затваряне на този тип кожни дефекти причинява деформация на тъканите, която освен естетични, може да е причина и за функционални нарушения. Елипсовидната ексцизия с остри ъгли ( < 30° ) намалява степента на деформация (т.нар. стоящи конуси в края на цикатрикса), но налага допълнително изрязване на здрава кожа и подкожна тъкан. Това води до линеарен белег, но с дължина около три-четири пъти диаметъра на оригиналния циркулярен дефекта (Фиг.1) [1,2]. Макар това да е лесен начин за затваряне на циркулярни постексцизионни дефекти, в определени анатомични зони нанасянето на големи белези е контраиндицирано, особено с оглед избягване засягането на жизнено важни структури и постигането на добър естетичен резултат.


ö¿úpaá 1..jpg

(Фиг.1)

 Целта на настоящата статия е да се демонстрира и дискутира възможността на т.нар. едностранна M-пластика за скъсяване на белега в линейно направление и респ. щадене и съхраняване на здрава околна тъкан.

 Материали и методи

 Направен е ретроспективен анализ на клиничните случаи от практиката на автора, при които е използвана едностранна M-пластика при пластичното възстановяване на постексцизионни дефекти след оперативно премахване на доброкачествени и злокачествени лезии в областта на лицето. Пациентите са оперирани в периода между февруари 2011г. и май 2013г.Изследвани са следните параметри: възраст, пол, патоморфологична диагноза, локализация, настъпили усложнения.

 Хирургическите интервенции са извършени под локална анестезия с 1% лидокаин в комбинация с адренали 1:100 000. Използвани са главно нерезорбируеми конци, които са свалени впоследствие. Пациентите са проследени до шестия следоперативен месец от оператора, като по-нататъшното проследяване при случаите със злокачествено заболяване е извършвано от дерматолог.

 Резултати

 За периода на проучването са извършени пет М-пластики, при 4 жени и 1 мъж със средна възраст от 50,4 години (диапазон: 32-65 години). От изследваните случаи три са на доброкачествени кожни лезии и два са на злокачествени - базоцелуларни карциноми в начален стадии (pT1) (Табл.1).  При всичките 5 пациенти е използван следния хирургичен подход:
 
 

Възраст

Пол

Диагноза

Локализация

Усложнения

1

32

 

Жена

Интрадермален меланоцитен невус

Ментум/мандибуларен ръб

не

2

57

Жена

Базоцелуларен карцином

Периорална зона

не

3

65

Жена

Базоцелуларен карцином

Темпорална зона

не

4

46

Мъж

Дермо-епидермален меланоцитен невус

Периорбитална зон/медиален кант

не

5

52

Жена

Blue-невус

Глабела

не

 

 Таблица 1.Пациенти, включени в проучването.

 

 ö¿úpaá 2 B..jpg

(Фиг.2Б)

 

ö¿úpaá 3..jpg

(Фиг.3)

ö¿úpaá 4..jpg

(Фиг.4)

 

По предварително разчертан план на принципа на М-пластиката (фиг. 2), под локална инфилтрационна анестезия, е извършена ексцизия на лезиите в макроскопски интактни граници. Ексцизията е направена под формата на буквата М с цел  максималното съхраняване на здрава кожа и не-навлизането в друга естетична субзона (фиг.3). Оперативните рана са затваряни с естетичен шев с Prolene 6-0 (фиг.4). Постоперативния период преминава без усложнения, оперативните рани при всичките пациенти зарастват първично и конците за свалени между 4-и и 6-и следоперативен ден при отделните случаи.  Дерматохистопатологичното изследване доказва радикалността на ексцизиите при двата случая на базалиоми, както и тоталното отстраняване на доброкачествените лезии.

 100% от пациентите са удовлетворени от крайния естетичен резултат, като функционално и анатомично увреждане на съседни структури не е наблюдавано.

 Обсъждане

 M-пластиката е описана за първи път от Webster и екип през 1976г. Целта на нововъведението - модификация на елипсовидното затваряне на оперативна рана за скъсяване на финалния белег, била да се избегне засягането от ексцизията на съседни жизненоважни структури [3]. Впоследствие са измислени и въведени в практиката многобройни вариации на М-пластиката, като показанията за прилагането ѝ варират от корекция на деформитети в краищата на цикатрикса до ориентиране на анатомичния препарат с цел правилното му хистопатологично изследване [3-8].

 Основният принцип на M-пластиката се състои в промяна на стандартната вретеновидна ексцизия в M-форма, което става по описания пó долу начин. При пластичното възстановяване на циркулярен дефект с цел елиминирането на стоящите конуси ексцизията се разширява до елипсовидна фрма, така че страните на елипсата да сключват ъгъл от 30°.  Това позволява оперативната рана да се затвори с минимална дисторзия на тъканите в краищата ѝ (фиг.1). При дизайна на М-пластиката се рисуват две линии с еднаква дължина от средата на ръба на дефекта до ръбовете на начертаната елипса, така че да образуват два ъгъла от по 30° всеки (фиг.2А) [4]. По този начин М-пластиката съкращава дължината на ексцизията, като в същото време съхранява интактна кожа и предпазва от евентуално засягане околните важни структури. При този класически дизайн максимално скъсяване на дължината на цикатрикса се постига, когато върхът на M достигне и бъде фиксиран към кореспондиращата му точка от кривината на постексцизионния дефект [2-4].



ö¿úpaá 2A.jpg

(Фиг.2А)

 

Един от малкото описани недостатъци на М-пластиката е, че макар да съхранява здрава тъкан и структури, в оригиналния си дизайн тя не променя основните вектори на дърпане и напрежение в оперативната рана в сравнение с фузиформената ексцизия [2]. Кожното напрежение се концентрира в рамената на M-фигурата, създавайки сили на компресия от двете страни на ламбото на M-пластиката. Тези противоположни вектори, притискащи кожното ламбо (върха на М-формата), водят до изпъкване на последното (bulging) над нивото на околната кожа. В настоящата серия е наблюдаван един подобен случай- при пациентка с Blue-невус в глабеларната зона. В останалите случаи, тъй като рамената и централното ламбо на М-пластиката попадат в естетсвена бразда (напр. менто-лабиална бразда при пациентката от фиг.2Б) или в линията на бръчките по кожата (напр. при пациентката от фиг.3), подобна дисторзия на тъканите не е наблюдавана. Това авторско наблюдение потвърждава предходно такова [9] и кореспондира с констатацията  на Krishnan и Donnelly [4], която правят при описанието на тяхната модификация на М-пластиката.

 Когато се работи върху конвексна зона, т.е. когато използваният прийом за камуфлаж е неприложим, bulging-деформитетът може да се коригира чрез манипулиране на върха на М-ламбото и/или допълнително отстраняване на тъкан около върха му и рамената на М. Друг подход за корекция на изпъкването (bulging) е описаната от Wisco и Wentzell [2] модификация, при която М-пластиката се свежда до дизайн, подобен на VY-пластиката. Същността на този метод се състои в раздалечаване на рамената, при което напрежението от двете страни на ламбото на М-пластиката отслабва и респективно намалява и изпъкването му (bulging). Недостатък на този прийом е, че разширява общата площ на цикатрициалния обхват, което често е нежелателно.  

 

Заключение

 M-пластиката дава възможност за съхраняване на интактна тъкан (кожа), скъсяване дължината на постоперативния цикатрикс и предпазване на важни анатомчини структури. Тя е сравнително лесно изпълнима техника за затваряне на циркулярни постексцизионни дефекти, с която се постига добър анатомичен, функционален и естетически резултат.

 Библиография:

 

1.      Gormeley DE. Management of excess tissue: dog-ears, cones, and protrusions. In: Lask GP, Moy RL, eds: Principles and techniques of cutaneous surgery. USA; McGraw-Hill 1996: 187-99.

 2.      Wisco OJ, Wentzell JM. When an M is a V: vector analysis calls for redesign of the M-plasty. Dermatol Surg 2009; 35(8): 1271-6. doi: 10.1111/j.1524-4725.2009.01223.x. Epub 2009 May 15.

 3.      Webster RC, Davidson TM, Smith RC, et al. M-plasty techniques. J Dermatol Surg 1976; 2(5): 393-6.

4.      Krishnan RS, Donnelly HB.  The nested M-plasty for scar length shortening. Dermatol Surg 2008; 34(9): 1236-8. doi: 10.1111/j.1524-4725.2008.34265.x. Epub 2008 Jun 12.

5.      Camacho FM, Garcia-Hernandez MJ, Perez-Bernal AM. M-plasty in the treatment of carcinomas located on the interglabellar region. Euro J Dermatol 1998; 8(8): 548-50.

6.      Asken S. A modified M-plasty. J Dermatol Surg Oncol 1986;12(4): 369-73.

7.      Salasche SJ, Roberts LC. Dog-ear correction by M-plasty. J Dermatol Surg Oncol 1984; 10(6): 478-82.

8.      Swanson NA, Tromovitch TA, Stegman SJ, Glogau RG. The M-plasty as a means of orienting a surgical specimen for the pathologist. J Dermatol Surg Oncol 1980;6(9):706-7.

9.      Yordanov Y.P., A. Shef. Reconstruction of post-excisional facial defect using M-plasty technique. Military Medicine 2011 (LXIII suppl 1): 29-31.

 

Адрес за кореспонденция:

 д-р Йордан П. Йорданов, дм

 Военномедицинска академия- София,

 Клиника по Пластична хирургия и изгаряния

 1606 София, бул „Георги Софийски“ № 3

 е-mail: yordanov_vma@abv.bg


 

Легенда към фигурите:

 

Фигура 1.Елипсовидна ексцизия. С цел предотвратяване образуването на стоящи конуси, големият диагонал, т.е. крайната дължината на цикатрикса (b) трябва да е поне 3 пъти дължината на късия диагонал, т.е. диаметъра на съответния циркулярен постескцизионен дефек (а).

 Фигура 2.Дизайна на М-пластиката: (А)Схематично представяне; (Б)Предоперативно планиране при 32-годишна пациентка с вроден интрадермален невус в областта на брадичката и мандибуларния ръб.

 Фигура 3.Постескцизионен циркулярен дефект при 65-годишна пациентка с баоцелуларен карцином д лява темпоралма област. При обикновена елипсовидна ексцизия с цел директно затваряне, дефектът би ангажирал горния клепач.

 Фигура 4.Краен резултат при пациентката от фигура 2Б (близък кадър).

 

 

 

 


Съвременни схващания и лазерно лечение на детските хемангиоми

$
0
0

 

Съвременни схващания и лазерно лечение на детските хемангиоми

Д-р Айлин Шеф; Проф. д-р Мирослава Кадурина, дмн

Катедра по Дерматовенерология и алергология, Военномедицинска академия- София

Contemporary concepts and laser treatment of infantile haemangiomas

 Aylin Shef, MD; Prof. Miroslava Kadurina, MD, DSc

Department of Dermatovenereology and Allergology, Military Medical Academy, Sofia

 

Резюме:Детските хемангиоми (ДХ) са най-честите тумори в кърмаческа възраст и детството. Повечето ДХ нямат съществено клинично значение. Една част от тях обаче се нуждаят от лечение, поради взаимовръзката им с жизненоважни структури, рискът от обезобразяване, разязвяване или кървене. В настоящата статия е направен кратък преглед на съвременните концепции, дефиниции и класификации на ДХ. Засегнати са спорни въпроси, свързани с целите и показанията за лечение. Специален акцент е поставен върху най-съвременния метод за лечение на тези лезии - лазерите. В българската наука и практика лазерното лечение на ДХ остава все още не добре изяснено.

Ключови думи: съдови аномалии, детски хемангиоми, лечение, лазери

Abstract: Infantile haemangiomas (IH) are the most common tumors of infancy and childhood. Most IH are medically insignificant; however, a proportion will require treatment because of interference with vital structures, threat of significant disfigurement, ulceration, or bleeding. This article reviews briefly current concepts, definitions and classifications of IH. The most controversial issues regarding the purposes and indications for treatment are discussed. Special emphasis is put on the most contemporary treatment of these lesions with laser systems. In Bulgarian science and practice laser treatment of IH still remains unclear. 

Key words: vascular anomalies, infantile haemangiomas, treatment, lasers.     

Терминът "съдови аномалии" включва множество състояния, които са резултат от нарушения в съдовата морфогенеза.Кожните съдови аномалии се характеризира с клетъчна хиперплазия и/или дилатация  на диспластични съдове.  Различните съдовите аномалии на кожата много често и неправилно се описват от клиницистите с общият термин "хемангиоми" [1]. Според класификацията, предложена от Mulliken и Glowacki [2]  през 1982г, съдовите аномалии се разделят на хемангиоми и съдови малформации въз основа на биологичното им поведение и патогенеза. При последващото модифициране на тази класификация през 1996г. съдовите аномалии биват разделени на две големи групи: съдови тумори и съдови малформации [3]. Актуализираната класификация е одобрена от Международната асоциация за изследване на съдови аномалии (ISSVA) и така се установява общ терминологичен език между различните специалисти, участващи в лечението на тези състояния (Табл. 1). Особен интерес за клиничната практика представляват детските хемангиоми.

Детските хемангиоми (ДХ) са най-честите доброкачествени тумори в кърмаческа и детска възраст, които се срещат при 10-12% от децата до една година [4]. По малко от 20% от хемангиомите се проявяват още при раждането, а приблизително 80-90 % от тях се проявяват през първите 4 седмици от живота от прекурсорна лезия като групирани телеангиектазии, еритемни или синкави макули и плаки. ДХ се локализират предимно в областта на главата и шията и по рядко по тялото. Момичетата са засегнати 2 до 4 пъти по-често от момчетата, както и недоносените кърмачета с тегло при раждането под 1кг [5,6].

 

 

medicina.jpg

 

Таблица 1. Класификация на съдовите аномалии, приета от Международната
асоциация за изследване на съдови аномалии (ISSVA)


Класификация

Съществуват множество класификации на ДХ въз основа на различни критерии. Според засегнатият кожен участък ДХ могат да се разделят на:

·        Фокални (локализирани)- произхождат от централен фокус (Фиг.1)

ö¿úpaá 1..JPG

 

  ·        Сегментни (дифузни)- произхождат от голям анатомичен сегмент (Фиг.2).

 

ö¿úpaá 2..JPG

 

При този подтип по-често се наблюдават усложнения, както и връзка със синдроми като PHACES, гастроинтестинални и генитоуретрални аномалии [8].

·        Неопределени- те не мога да се отнесат към предходните групи [7,8].

Друга често използвана в практика класификация на ДХ [9]ги разделя на:

·        Повърхностни- в 50-60% от случаите; най-често са ярко червени плаки с лобулирана повърхност (Фиг.3).

ö¿úpaá 3..JPG

 

 ·        Дълбоки- в 15% от случаите; меки, синьо-лилави, дълбоко разположени в дермата и подкожието нодули или плаки (Фиг.4).

 

ö¿úpaá 4..JPG

 

·        Смесени- в 25-35% от случаите; притежават характеристики както на повърхностните, така и на дълбоките хемангиоми (Фиг.5).

ö¿úpaá 5..JPG

 

Клинична картина и развитие на ДХ

ДХ преминават през три еволютивни фази (Фиг.6) [10,11]:

·        Пролиферативна фаза- започва през 1-3 месец и продължава най-често до 12-18 месец, като ДХ увеличават размерите си в рамките на засегнатият анатомичен сегмент (Фиг.6А).

ö¿úpaá 6A..JPG

Дълбоките хемангиоми се появяват по-късно и нарастват по-дълго време


·        Фаза на обратно развитие- започва през 2-рата година и продължава няколко години (Фиг.6Б). Повече от 90% от хемангиомите регресират до края на деветата година. Цветът на ДХ се променя към сиво-лилаво и в центъра се появяват бели участъци, които постепенно се разширяват към периферията на лезията.


ö¿úpaá 6B..JPG


·        Фаза на завършено обратно развитие- когато ДХ е достигнал максимална регресия (Фиг.6В). При 30 % от случаите след приключване на тази фаза остават постинволутивни промени, включващи цикатризация, хипопигментация, телеангиектазии, мастна тъкан и др.

ö¿úpaá 6V..JPG

 

Усложнения при ДХ

ДХ с бавен растеж, тези, които не обхващат големи площи от кожата, особенно тези по тялото и крайниците, обичайно не водят до  усложнения в хода на своето развитие. Лицевите хемангиоми обаче, в зависимост от големината си, може да завършат фазата си на обратно развитие с неестетични остатъчни промени и поради това навременното им и адекватно лечение е изключително важно. Пери- и интраорбиталните хемангиоми, нарушаващи визуса и/или притискащи очната ябълка, биха могли да доведат до анизометропия, астигматизъм и в редки случаи до загуба на зрение. В тези случаи е необходимо незабавно лечение в сътрудничество с детски офталмолог [12,13]. ДХ, подобно на други доброкачествени тумори около устните [14], могат да доведат до трайна деформация на устните и, а по тежки случаи и до затруднения в приема на храна, до деформации в челюстите или зъбите и пр. Назалните хемангиоми по подобен начин може да доведат до аномалии на носният скелет и нарушения във вентилацията. Силно васкуларизираните хемангиоми на ушната мида често водят до деформации на хрущяла и хипертрофия [15]. ДХ в аногениталната област имат изразена тенденция към разязвяване, което може да бъде причина за кървене, инфекция, болка и дерматит. Големите и обширни хемангиоми, с или без язви могат да причинят нарушения в кръвообращението, да предизвикат кървене и коагулационни смущения. Така, хемангиомите на лицето (най-вече периорбитален, периорален или на ухото, на устните или носа) и тези в аногениталната област могат да имат проблемно развитие и да дадат усложнения, поради което изискват адекватна намеса, включваща различни консервативни методи или оперативни такива-  основно местни пластики с максимално щадене на съседните структури [15,16].

Лечение на ДХ

Един от особено проблемните и противоречиви въпроси в цялата история на дерматологията и пластичната хирургия [18] е именно това как да бъдат третирани ДХ. Понастоящем подходът при лечението им остава изключително спорен въпрос, поради невъзможността да се предвиди хода на развитие на всяка конкретна лезия. Съществуват ДХ, които претърпяват пълно обратно развитие без каквато и да било терапия, както и ДХ, които започват да нарастват екстремно и да водят до животозастрашаващи усложнения. Това прави изключително трудна преценката кога да се започне лечението и какво да бъде то [19].

Консенсусът от 1997г. за лечение на ДХ, приет от комитета на Американската академия по дерматология [20], посочва основните цели при лечението на ДХ:

1.     Предотвратяване на усложнения, застрашаващи живота на пациента или функцията на различни органи;

2.     Предотвратяване формирането на обезобразяващи цикатрикси след приключване на фазата на обратно развитие;

3.     Намаляване на психосоциалния стрес за пациента и семейството му;

4.     Избягване на агресивни процедури с висок риск от образуване на белези при лезии, които биха претърпели обратно развитие и без терапия;

5.     Предотвратяване или лечение на разязвени хемагиоми с цел понижаване на риска от инфекции, поява на белези и болка.

Основните индикации за лечение на ДХ включват:

1.     Животозастрашаващи и нарушаващи функцията ДХ (напр. хемангиоми на черния дроб, дихателните пътища и пр.);

2.     ДХ на места с висок риск от образуване на белези;

3.     Обширни лицеви хемангиоми с голяма дермална компонента;

4.     Малки хемангиоми в области с висок риск от нараняване (лице и ръце);

5.     Улцерирали хемангиоми.

Съвременните възможности за терапевтично поведение спрямо ДХ включват: активно проследяване, кортикостероиди, интралезионална апликация на интерферон-α, imiquimod, vincristine, хирургия, както и прилагенто на лазерно третиране.

Лазерите за първи път са използвани за лечението на кожни заболявания през 1963г. от Leon Goldman [21]. Действието на лазерните и некохерентните интензивни пулсиращи източници на светлина (IPLs) се основава на принципа на селективната фототермолиза, описана през 1983г. от Aderson и Parrish [22]. Тази теория гласи, че чрез селективно въздействие върху всеки специфичен хромофор е възможно той да се унищожи без засягане на околните тъкани. Таргетният хроматофор при съдовите лезии е оксихемоглобинът в еритроцитите. След абсорбцията на светлинната енергия, тя се превръща в топлинна, предизвикваща селективна фотокоагулация, като крайният резултат е тромбоза на кръвоносните съдове. Ако продължителността на лазерния импулс е по-дълга от топлинното време на релаксация, настъпва неселективно термично увреждане на съединителната тъкан около кръвоносните съдове, което води до цикатрикси. Понасточщем най-често използваните лазерни системи за третиране на съдови лезии са 532-nm potassium titanyl phosphate (KTP) лазер, 755-nm alexandrite лазер и long-pulse 1064-nm neodymium-doped yttrium aluminium garnet (Nd:YAG) лазер. Използват се също и източници на пулсираща светлина (IPLs).  

Batta и колектив [23] провеждат първото проспективно рандомизирано проучване върху третирането с PDL, обхващащо 121 деца с неулцерирали хемангиоми. Те достигат до извода, че липсва статистически значима полза от започването на ранна терапия с този вид лазер (която освен това крие риска от атрофия и хипопигментация). През 1993г. Ashinoff и Geronemus [24] изследват дали третирането с PDL може да предотврати растежа на ДХ в дълбочина и установяват, че въпреки доброто повливане на повърхностните участъци, дълбоките компоненти на лезиите продължават да нарастват. Лечението с PDL не е особено ефективно при дълбоки и комбинирани хемангиоми [19], поради невъзможността на лазерните лъчи да проникнат на дълбочина над 1,2 mm в кожата. Нашият опит показва, че дълбоко разположените участъци на ДХ биха могли да се третират успешно с long-pulse 1064-nm Nd:YAG лазер (Фиг.7) [25].

ö¿úpaá 7A..jpg  ö¿úpaá 7B..jpg

 

Този лазер е в състояние да предизвика коагулация на дълбочина 5-6  mm, поради което може да се използва за лечение на дълбоко разположени съдове с голям диаметър. Nd:YAG лазерът има тесен спектър на безопасност и крие високи рискове от изгаряне, пигментни нарушения и образуване на цикатрикси [26].

KTP лазерите с дължина на вълната 532 mn са друга възможност за третиране на дълбоките съдови лезии. Те всъщност са вид Nd:YAG лазер, при който лъчът с дължина на вълната 1064 nm преминава през КТР кристал и се модифицира, което прави лазера изключително ефективен при лечението на ДХ. Последното се потвърждава от няколко проучвания, сред които изпъкват тези на Achauer и сътрудници [27] и Burstein и екип [28]. Нашият екип няма клиничен опит в лечението на ДХ с КТР лазер.

Следва да се отбележи, че третирането ДХ освен чисто медицински въпроси, повдига и някои етични такива, отнасящи се до това, че се касае до пациенти-деца. В тази насока особена роля има професионалната етика и етичните комисии [29], особено що се отнася до клиничните изследвания, целящи стандартизация на протоколи и технически параметри. По отношение отговорността при вземането на решение за третирането на деца, информирането и инструктирането е насочено към родителите, като информираното съгласие тук е от особена важност и със специфични медицински и медико-легални фунции [30].   

Заключение

На базата на достъпната литература и професионален опит на нашия екип можем да се заключим, че лазерната терапия е ефективен и сравнително безопасен начин за третиране на ДХ, когато е прилагана от квалифицирани медицински специалисти. Прави впечатление липсата на единни и унифицирани стандарти и параметри за работа с лазерните системи. Това прави трудно съпоставянето на постигнатите резултати от проведените до момента клинични проучвания. С оглед на гореизложеното е нужно да се проведат мултицентрични изследвания, имащи за цел изготвянето на единен консенсус за лечението на съдовите аномалии.

Книгопис:

1.     Masatoshi J, Tsuyoshi I, Eileen B, et al. Recent progress in studies of infantile hemangioma. Journal of Dermatology 2010; 37: 939-55.

2.     Mulliken JB, Glowacki J. Hemangiomas and vascular malformations in infants and children: a classification based on endothelial characteristics. Plast Reconstr Surg 1982; 69: 412-23.

3.     Enjolras O, Mulliken JB. Vascular tumors and vascular  malformations (new issues). Adv Dermatol 1997; 13: 375-423.

4.     Frieden IJ, Haggstrom AN, Drolet BA, et al. Infantile hemangiomas: Current knowledge, future directions. Proceedings of a research workshop on infantile hemangiomas, April 7–9, 2005, Bethesda, Maryland, USA. Pediatr Dermatol 2005; 22(5): 383-406.

5.     Bruckner AL, Frieden IJ. Infantile hemangiomas. J Am Acad Dermatol 2006 55(4): 671-82.

6.     Metry D. Update on hemangiomas of infancy. Curr Opin Pediatr 2004; 16(4): 373-7.

7.     Chiller KG, Passaro D, Frieden IJ. Hemangiomas of infancy: clinical characteristics, morphologic subtypes and their relationship to race, ethnicity and sex. Arch Dermatol 2002; 138(12): 1567-76.

8.     Waner M, North PE, Scherer KA, et al. The nonrandom distribution of facial hemangiomas. Arch Dermatol 2003; 139(7): 869-75.

9.     Esterly NB. Cutaneous hemangiomas, vascular stains and malformations, and associated syndromes. Curr Probl Dermatol 1996; 26(1): 3-39.

10.            Chang LC, Haggstrom AN, Drolet BA, et al. Growth characteristics of infantile hemangiomas: implications for management. Pediatrics 2008; 122(2): 360-7. doi: 10.1542/peds.2007-2767.

11.            North PE, Mihm MCJr.Histopathological diagnosis of infantile hemangiomas and vascular malformations. Facial Plast Surg Clin North Am 2001; 9(4): 505-24.

12.            Landthaler M, Hohenleutner U, Vogt T (2002) Benigne Gefäßfehl- und Neubildungen der Haut. Blackwell, Berlin Wien.

13.            Lieb W, von Scheven A. Hämangiome im Lidbereich. Ophthalmologe 2001; 98(12): 1209-23; quiz 1224-5.

14.            Йорданов Й, А. Шеф, М. Кадурина. Кожен лейомиом при дете: клиничен случай. Дерматол. и венерол., 51, 2013, № 2: 41-44.

15.            Waner M, Suen JY. Hemangiomas and vascular malformations of the head and neck. Wiley-Liss 1999, New York.

16.            Yordanov Y.P., A. Shef. Reconstruction of post-excisional facial defect using M-plasty technique. Military Medicine 2011 (LXIII suppl 1): 29-31.

17.            Йорданов Й.П., А. Шеф, Х.М. Лассо.  Реконструкция на скалпа с тройна ромб-пластика. Военна медицина 2013, бр. 1-2:  53-58.

18.            Yordanov YP, Shef A, Lasso JM, Pérez Cano R. History of plastic surgery. Asklepios vol. VII (XXVII), 2013, № 2: 19-28.

19.            Bruckner AL, Frieden IJ. Haemangiomas of infancy. J Am Acad Dermatol 2003; 48(4): 477-93; quiz 494-6.

20.            Frieden IJ, Eichenfield LF, Esterly NB, et al. Guidelines of care for haemangiomas of infancy. American Academy of Dermatology Guidelines/Outcomes Committee. J Am Acad Dermatol 1997; 37(4): 631-7.

21.            Tanzi EL, Lupton JR, Alster TS. Lasers in dermatology: four decades of progress. J Am Acad Dermatol 2003; 49(1): 1-31; quiz 31-4.

22.            Anderson RR, Parrish JA. Selective photothermolysis: precise microsurgery by selective absorption of pulsed radiation. Science 1983; 29: 524-7.

23.            Batta K, Goodyear HM, Moss C, et al. Randomised controlled study of early pulsed dye laser treatment of uncomplicated childhood haemangiomas: results of a 1-year analysis.  Lancet 2002; 17;360(9332): 521-7.

24.            Ashinoff R, Geronemus RG. Failure of the flashlamp-pumped pulsed dye laser to prevent progression to deep haemangioma. Pediatr Dermatol 1993; 10(1): 77-80.

25.            Шеф А, Кадурина М. Съдови аномалии: port wine stains и детски хемангиоми. Светлинни и лазерни въздействия като ефективен терапевтичен подход в тяхното лечение. Дерматология и венерология 2012; бр. 1: 25-35.

26.            Stratigos AJ, Dover JS, Arndt KA. Laser therapy. In: Bolognia JL, Jorizzo JL, Rapini RP (eds). Dermatology. London: Mosby 2003: 2153-75.

27.            Achauer BM, Celikoz B, VanderKam VM. Intralesional bare fiber laser treatment of haemangioma of infancy. Plast Reconstr Surg 1998; 101(5): 1212-7.

28.            Burstein FD, Williams JK, Schwentker AR, et al. Intralesional laser therapy treatment for haemangiomas: technical evolution. J Craniofac Surg 2006; 17(4): 756-60.

29.            Йорданов Й, A. Шеф. Етичните комисии в здравеопазването- принципи и перспективи. Медицински меридиани, 5, 2014, № 2: 23-28

30.            Йорданов Й., А. Шеф, Х.М. Ласо. Микрохирургична реконструкция при напреднал кожен рак на главата със засягане на латералната база на черепа- клиничен случай на млада пациентка. Дерматол. и венерол., 52, 2014, №2: 64-68.

 

Адрес за кореспонденция:

д-р Айлин Шеф

Клиника по Дерматовенерология и алергология,

Военномедицинска академия- София,

1606 София, бул „Георги Софийски“ № 3

е-mail: ailinshef@abv.bg

 

 

Легенда към фигурите:

Фигура 1.Фокален ( локализиран ) ДХ

Фигура 2.Сегментен ( дифузен ) ДХ

Фигура 3.Повърхностен ДХ

Фигура 4.Дълбок ДХ

Фигура 5.Смесен ДХ

Фигура 6.Фази на развитие на ДХ: (А) Пролиферативна фаза; (Б) Фаза на обратно развитие; (В) Фаза на завършено обратно развитие.

Фигура 7.  Лазерно лечение на ДХ: (А) преди началото на терапията; (Б) 3 месеца след 4-та процедура с Long-pulse 1064 nm Nd: YAG laser.

 

Функционално възстановяване на лакътната става след вътреставни фарактури чрез упражнения с THERA-BAND и FLEX-BAR

$
0
0

  Функционално възстановяване на лакътната става след вътреставни фарактури чрез упражнения с THERA-BAND и FLEX-BAR

Ана Николова

Катедра ортопедия, травматология и реконструктивна хирургия, Военномедицинска академия - София

 

Functional recovery of the elbow after intraarticular fractures with THERA-BAND and FLEX-BAR exercises

Ana Nikolova

Department of orthopedic, traumatology and reconstructive surgery, Military Medical Academy-Sofia

 Резюме

Фрактурите в областта на лакътната става са едни от най-трудните за лечение и кинезитерапия травми на горния крайник. Ограничението на движенията може да доведе до значително намаление на работоспособността със сериозни последствия в социален и професионален план. Съществуват редица противоречия относно това кой е най-точният метод на лечение и модел на възстановяване.

Цел: Да се демонстрира ефективността на еластичното съпротивление като ранна кинезитерапевтична методика за възстановяване след оперативното лечение на вътреставни фрактури в областта на лакътната става. 

Материали и методи:Проследени са 15 пациенти, лекувани оперативно по повод на вътреставни фрактури в областта на лакътната става. Пациентите са преминали ранна следоперативна кинезитерапевтичната програма за възстановяване с активни упражнения с използване на еластично съпротивление. За контролно проследяванe са използвани ъглометрия и мануално-мускулно тестуване (ММТ). 

Резултати:Отчетени са увеличение на обема на движение в сагиталната равнина, като флексията достига 121◦, а дефицитът в екстензията -19,5◦. В края на периода на проследяването дефицитът в мускулната сила е 3 по ММТ за мускулите флексори и 3,6 за мускулите екстензори.

Изводи:Съвременните средства и методи на кинезитерапията дават все по-големи възможности за бързо възстановяване функцията на лакътна става. Особено обнадеждаващи са началните резултати, получени след ранното прилагане на еластично съпротивление. 

 

Ключови думи:кинезитерапия, еластично съпротивление, вътреставни фрактури на лакътна става, ъглометрия, мануално-мускулно тестуване

Abstract

The elbow fractures are among the most difficult for treatment and kinesitherapy injuries of the upper limb. Restriction of movements in this joint may lead to a significant reduction of working capacity with great social and professional impact. There is much controversy on which one is the most appropriate method of treatment and recovery model.

Materials and methods:Participating in the study were 15 patientswho had intraarticularfractures ofthe elbow treatedsurgically. Patients have been subjected toearlypostoperativerecovery program of kinesitherapywith activeexercisesusingelastic resistance. Goniometryand manual-muscle testing (MMT) were used for ongoing follow-up.

Results: An improvement in the range of motion in sagittal plane was achieved:  flexionreached121°,while deficitinextension was of -19.5°.Atthe final stage of thestudy the reported deficitin musclestrength was3MMTforflexor musclesand 3.6 for extensorsmuscles.

Conclusion: Contemporary toolsand methodsof kinesitherapy are giving now more and more opportunities forfast recoveryofelbow function. We are encouragedby the initialresults obtained after early implementation of elastic resistance.

Keywords: kinesitherapy, elastic resistance, intraarticular elbow fractures, goniometry, manual-muscle testing.

Въведение

Фрактурите в областта на лакътна става са чести - те представляват 7% от всички фрактури, като 1/3 от тях засягат дисталния хумерус, 33% главата и шйката на радиуса и 20% са със засягане на олекранона. Други чести фрактури са на проксималната улна, короноидния израстък и фрактурата тип Monteggia [1-3]. Фрактурите в лакътната става са едни от най-трудните за лечение и кинезитерапия травми на горния крайник. Ограничението на движенията може да доведе до значително намаление на работоспособността, смяна на професията и затруднения при редица действия от ежедневието.

Лакътната ставата е изключително чувствителна към имобилизация и бързо става ригидна. За разлика от раменната  става, в лакътна става дори и най-малките несъответствия в ставните повърхности водят до загуба на движения, а продължителната имобилизация - до контрактури на ставата, като екстензията се засяга по-често и възстановяването и е по-трудно [4]. Това се дължи на принудителната позиция на имобилизация (70◦-90◦) флексия. Съществена роля за ограничение на движенията имат болката и повишеният мускулен тонус на m.biceps brachii и m.triceps brachii [5,6]. Компенсаторните механизми на дефицита в подвижността на лакътния комплекс са ограничени и не спомагат за подобряване на функционалните възможности на засегнатия крайник [7].

Поради изброените анатомични и функционални особености на лакътната става, както и поради спецификите в лечението на вътреставните фрактури, съществуват доста противоречия по отношение на това кой е най-точният метод на лечение и модел на възстановяване. Съвременните средства и методи на кинезитерапията дават все по-големи възможности за възстановяване функцията.

Цел:

Целта на настоящето изследване е да се демонстрира функционалната ефективност от кинезитерапевтичната програма с използване на еластично съпротивление във фазата на имобилизация след оперативно лечение на вътреставни фрактури в областта на лакътна става.

 1.jpg

  • 2.jpg

 

Материали и методи:

Проследени са 15 пациенти - 9 мъже и 6 жени (Фиг. 1),  с фрактура в областта на лакътна става, лекувани оперативно за период от 10 месеца в Катедра ортопедия, травматология и реконструктивна хирургия при Военномедицинска академия - София. Средната възраст на пациентите е 40г. (20-50) (Фиг. 2). При всички пациенти, включени в проучването, е извършена кръвна репозиция и метална остеосинтеза. Възстановяването на пациентите е проследено в периода на имобилизация с ригидна ортеза в продължение на 30дни. Ортезата е сваляна 2 пъти дневно по време на кинезитерапевтичните процедури, провеждани в клиниката и в домашни условия съответно. Кинезитерапевтичната програма за възстановяване е започната на 7-я постоперативен ден, като преди началото ѝ са проведени ъглометрия и ММТ. Методиката на работа включва активни упражнения до прага на поносимата болка и криотерапия в началото и края на терапията. Броят повторенията за всяко упражнение е 10, изпълнявани в бавен темп. За процедурите в домашни условия пациентите са обучени внимателно относно правилното им изпълнение. Специализираната програма включва упражнения с еластично съпротивление с различни вектори, подпомагащи движенията на мускулите двигатели в лакътния комплекс посредством определено натоварване за подобряване на мускулната сила. За целта е използвана Thera-Band Flex Bar и Thera-Band жълта лента 1,20м  за увеличаване обема на движение (флексия, екстензия и проносупинация).

Резултати:

Анализът на данните, получени от контролните изследвания на 7-и, 14-и, 21-и и 28-и ден показва увеличение на обемът на движение в сагиталната равнина, като до 28-ия ден от кинезитерапевтичната програма флексията достига 121◦, а дефицитът в екстензията -19,5◦ (Фиг. 3).В края на периода на проследяване дефицитът в мускулната сила не е напълно преодолян, като на 28-я ден е 3 по ММТ за мускулите флексори и 3,6 за мускулите екстензори (Фиг. 4).

Дискусия:

Етиологията на посттравматичните контрактури на лакътна става се свързва основно с безрезултатното неоперативно лечение на вътреставните фрактури [7]. Те имат сложна патогенеза, измененията засягат капсуло-лигаментния апарат, кости и мускули [8].


3.jpg4.jpg

 

За последните 20 години значимостта на упражненията с еластично съпротивление  в кинезитерапията нарастна значително [9,10]. Методът е базиран на осигуряването на достатъчно съпротивление, което да стимулира мускулите на клетъчно ниво с цел повлияване на мускулните контракции. Упражненията с еластично съпротивление се категоризират съгласно механиката на мускулното съкращение. В хода на рандомизирано пилотно проучване Dunkan и Hartigan [11] изследват ефекта от упражнения, включващи еластично съпротивление при хора със заболявания на опорно-двигателния апарат, като отчитат значително подобрение след извършването на упражненията. Те стигат до извода, че прилагането на метода намалява болката, увеличава мускулната сила, подобрява обема на движение и баланса. Treiber и екип [5] в свое проучване относно ползата от еластичното съпротивление при пациенти с хронична болка в раменната става отчитат значително намаляване на болката за период от 3 седмици. В друго проучване Bang и Deyle [6] наблюдават пациенти с хронична болка в лумбален дял  и установяват  намаляване на болката за 8 седмици, след като еластичното съпротивление е било част от цялостната програма с упражнения.

Що се отнася до ефективността на еластичното съпротивление при вътреставни фрактури в областта на лакътна става в ранния постоперативен период, към настоящия момент в проучената българска и чуждестранна  литература липсват клинични изследвания по темата. Това прави невъзможно сравняването на получените от нас резултати с други такива и обсъждането им на база съпоставка. Методите за оценка от нашите изследвания показаха много добри резултати за периода на проучването и ни дават основание да считаме, че упражненията с еластично съпротивление могат да се прилагат ефективно, както в ранния така и в късния следоперативен период. Разнообразието и лесното им  изпълнение в домашни условия е предимство пред останалите методи. Освен това при тях не се провокира болка, постоперативния оток се повлиява по-бързо, като пациентите възстановяват функционалните си възможности за по-кратки периоди, което е основен фактор за възвръщане към ежедневните дейности, работа, спорт, хоби. Не на последно място по значение, това е един финансово достъпен метод. Фундаментална предпоставка за постигането на добри резултати обаче, подобно на други области в медицината [12], и тук е правилният подбор на пациентите и акуратното им информиране и инструктиране относно естеството на възстановителната програма, нейните преимства и възможности[13].

Изводи:

В настоящото проучване демонстрирахме нашия начален опит с прилагането на еластичното съпротивление като метод на ранна следоперативна кинезитерапия, като доказахме ефективността му при предотвратяването на бързо настъпващия  ригидитет в ставата. Необходими са по-нататъчни проучвания с цел стандартизиране на кинезитерапевтичната програма.

Библиография

1.     Barenholtz A, Wolff A. Elbow Fractures and Rehabilitation. Orthop Phys Ther Cin North Am 200; 10: 525-39.

2.     Cabanela MF, Morrey B. Fractures of the olecranon. In Morrey B.(Ed): The Elbow and Its Disorders, 3rd ed.WB.Saunders, Philadelphia, 2000, p.365.

3.     Hotchkiss R. Фractures and Dislocations of The Elbow. In Rockwood C, Green DP (Eds). Rockwood and Green Fractures in Adults,4th ed. Lippincott-Raven, Philadelphia, 1996, p.929.

4.     Hotchkiss R, Davila S. Rehabilitation of the Elbow. In Morrey B, Nickel VN (Eds). Orthopedic Rehabilitation. Churchill Livingstone, New York, 1992, p.293.

5.     Тrieber FA, Lott J, Duncan J, et al.Effects of Thera-Band Training on Shoulder Rotation. American Journal of Sports Medicine 1998; 26(4): 510.

6.     Bang MD, Deyle GD. Comparison of Supervised Exercise With and Without Manual Therapy for Patients with Shoulder Impigement Syndrome. Journal of Orthopedic and Sports Physical Therapy 2000; 30(3): 126-37.

7.     Банков С. Индекс за комплексна оценка на обема на движение в лакътна става при контрактури. Курортология и физиотерапия 1971; бр.4; стр.17.

8.     Калчев И. Кинезиологични особености при възстановяване на флексорите в лакътна става. IV Национален Конгрес по ортопедия и травматология с международно участие. Етрополе, 1984.

9.     Nyberg A, Lindström B, Rickenlund A, et al. Low Load / High Repetition Elastic Band Resistance Training in patients with COPD - a Randomized Controlled Multicenter Trial. Clin Respir J 2014; doi: 10.1111/crj.12141. [Epub ahead of print]

10.             Николова A, Й. Йорданов. Увеличаване обема на движение и мускулна сила чрез приложение на еластично съпротивление след вътреставни фрактури на лакътната става. Военна медицина 2013, бр. 3-4:  53-58.

11.            Dunkan P, Hartigan L.”A Randomized, Controlled Pilot Study of Home-Based Exercise Program” 1998. P. 29-60

12.            Йорданов Й, А. Шеф, В. Донкина. Правилният подбор на пациенти- основна предпоставка за успешна практика в естетичната хирургия. Медицински преглед, 50, 2014, №2: 63-68.

13.            Йорданов Й, A. Шеф. Етичните комисии в здравеопазването- принципи и перспективи. Медицински меридиани, 5, 2014, № 2: 23-28

Адрес за кореспонденция:

Ана Николова

Катедра по Ортопедия, травматология и реконструктивна хирургия

ВМА- София

1606 Согфия,

бул. „Георги Софийски” 3

e-mail: physioana@web.de

 

 

 

 

Лекарят, пациентът и болестта или когато думите лекуват

$
0
0

 Лекарят, пациентът и болестта или когато думите лекуват

Велислава Донкина

Център за психично здраве и превенция, Военномедицинска академия – София

През 1957г. британското издателство Pitman Publishing Ltd. публикува за първи път една книга, станала толкова емблематична за медицината по света, че само няколко години по-късно – през 1964г. е преиздадена отново. Книгата е на потомствения лекар от унгарски произход Майкъл Балинт и се нарича „Лекарят, неговият пациент и болестта”.  Майкъл Балинт се дипломира като лекар, но след първоначалните си интереси в областта на биохимията, става ученик на Шандор Ференци – един от първите последователи на Зигмунд Фройд, като по-късно ще стане един от най-известните терапевти и преподаватели в клиниката Тависток в Лондон, която е световноизвестен център за обучение на психоаналитици и до днес. Какво толкова има в една книга, която дори не касае медицината, би попитал всеки лекар и как тя повлиява така значимо преподаването на медицина по света? Ако трябва да се отговори с едно изречение, това е идеята на Балинт за „лекаря като лекарство” /”the drug doctor”/ или казано по друг начин -  интересът му към изследването на взаимоотношението лекар-пациент, което той счита не само за основата на терапевтичната практика, а и за инструмент в пълноценното постигане на терапевтичните цели.

 Лекарите не винаги имат време да слушат в дълбочина пациентите си и това е разбираемо. Работата им не е да ги разбират, а да ги спасяват. Видно е също, че „слушането” няма да спаси пациента на масата така, както ще го спасят знанията, уменията и ръцете на хирурга, бързината и обучеността на екипа. И все пак, когато двама души се срещат и общуват, се случват много неща, като голяма част от тях остават незабелязани. Ако тези хора са лекар и пациент обаче, всичко, което иначе можем да подминем, защото в ежедневието то рискува просто спречкване, конфликт, любовно разочарование или пропуснато повишение, има значение. Защото касае човешки живот. И човешко страдание.

 „Лекарят, неговият пациент и болестта” описва опита от водените от Балинт от 1936г. групи с лекари, в които той се опитва към обсъждането на случаи да включи психоаналитичното разбиране в практикуването на лекарската професия. Този подход е насочен към изследване на взаимоотношението между лекар и пациент и към възможността терапевтът да разбере по-дълбоко и да използва по-добре сложната динамика на връзката, която се изгражда между него и пациента. С други думи, целта на работата на тези групи е да се помогнат  лекарите да бъдат чувствителни към психологичните аспекти на проблемите на пациентите, както и да си дават сметка за трудностите, които самите те срещат с тях / пренос и контрапренос / - какво означава тази връзка и какви са причините понякога тя да е неудовлетворителна. Защо понякога при коректно лечение даден пациент се влошава. Защо понякога изглежда, че всичко, което пациентът прави, е сякаш само и само, за да докаже на лекаря си, че той е безпомощен и че не може да го излекува. И защо това ядосва лекаря толкова много. Целта на тези групи не е да учат лекарите как да лекуват пациентите си, а да оптимизират личностовия им ресурс да усещат какво се случва между тях и пациента, какво означават един за друг и какви чувства предизвикват един в друг. В никой учебник, ще напише Балинт, няма упътване за дозата, в която лекарят да предписва себе си, формата, терапевтичните и поддържащи дози, страничните и рискови ефекти, което е неразбираемо, след като се оказва, че най-често използваният медикамент е самият лекар. Ако се изследва този въпрос, би могло да се достигне и до отговора на това защо толкова често, независимо от сериозните и добронамерени усилия на лекар и пациент, взаимоотношението между тях остава незадоволително, неудачно и дори болезнено. Днес Балинтовите групи са част от обучението по медицина навсякъде в Европа. Разбира се, не и в България, където младите медици слушат единствено „Медицинска психология” – и то не задължително, която се занимава с описание на измененията в психичното функциониране на хронично болни пациенти. В предговора към българското издание на книгата, станала достъпна у нас едва 40 години след първото й издаване, д-р В. Христова и д-р Хр. Хинков пишат: „Бурното развитие на медицинската наука през последните десетилетия ни затрупва с огромно количество нови факти. За лекаря става невъзможно да бъде достатъчно добър в своята все по-тясна специалност и едновременно да удържа цялостното си възприятие за боледуващия човек. Морето от съвременни знания, в която и да е област, става непосилно за отделния лекар. Съществува тенденция той да се ангажира все повече с даден орган или система от боледуващия организъм и макар да звучи парадоксално, „дехуманизираща” тясна специализация като че ли се превръща в неизбежно и необходимо зло. Болничната медицина се насища с най-съвременни технологии и последни научни достижения, за да отговори на нови и нови предизвикателства на съвременния свят. Заедно със задълбочаване на своята ефективност, тя става все по-скъпа, което означава и по-малко достъпна. Получава се така, че един тесен специалист е всемогъщ в своята област, но може да се окаже напълно безпомощен при среща с „баналните” болести на общата практика.”

 В същото време днес цял клъстър програми за обучение, финансирани от европейски проекти, се крепят на идеята за развиването на социални компетенции, т.нар. soft skills, касаещи умения, които се оказват ключови за реализацията ни в професионалния и личен живот, но които не се преподават в нито един университет – общуването, работата в екип, проактивността, сътрудничеството, решаването на проблеми, издръжливостта на стрес, планиране и организиране, управление на хора, ефективността и инициативността. Корпорациите създават цели отдели и наемат консултантски фирми, които провеждат обучения на служителите им. Бихме могли да си кажем, че всичко е бизнес. Изведнъж  обаче изненадващо се оказва, че според NEW ENGLAND JOURNAL of MEDICINE, цитиращ влизащата в сила от 2015г. промяна в новия Medical College Admission Test (MCAT) в Съединените щати, предиктор за това как да се създаде по-добър лекар се счита вече не това, което той знае или ще научи – така или иначе, а това колко чувствителен може да бъде той към типа човек, който седи срещу него. Изглежда зашеметяващо. И странно. Изглежда новаторско. Докато не се сетим за Балинт и книгата му от 1957г.

 А дали Балинт е бил първият, който го е открил? Да се върнем малко по-назад. Медицината води своето начало  от  религиозните храмове. В древността това са местата, където се лекуват пациенти, а в терапевтичния план на това лечение са включени съногадания на сънуваното от пациента и задължително присъствие на мистериалните драми или комедийните шествия – понеже същите тези светилища-лечебници са център на празненствата в чест на бога – както и да е наричан той в различните митологии - на изкуствата. С други думи медицината, изкуствата и съногаданията са се родили на едно и също място.

 В Елада театри се строяли обикновено до храмовете на бог Асклепий / римският Ескулап/, син на бог Аполон, считан за покровител на медицината. Тези храмове били същевременно и “болниците” / напр. прочутият театър в Епидавър /, в които хората идвали и оставали по-дълго на лечение. Така болните имали възможност да наблюдават античните трагедии. Считали, че театърът им влияе оздравително. Освен лекарствата, които получавали, болните разговаряли с лечителите – първоначално свещенослужители и жреци на бога, споделяли сънищата си и те им били тълкувани, като това тълкувание било взимано предвид в лечението. Съногаданията така се развили, че в последствие се превърнали в наука – онирокритика или ониромантика. През І – ІІ сл. Хр. се появява едно типично научно от гледна точка на античността произведение – „Съногадания” на Артемидор от Далдида - или Далдиански. В него той прави цяла система и постулира научен похват, който би следвало да се спазва при тълкуването на сънищата, като посочва множество критерии, които трябва да се взимат предвид при тълкуването – професията, полът, навиците, общественото положение, наличието или липсата на деца, богатството или бедността и т.н. Той също така различава „сънища”, които са отражение на реалността в съзнанието и са предизвикани от силни душевни вълнения или пък от обстановката, в която спи сънуващият – и „съновидения”, които биха могли да подскажат бъдещето. В това произведение се казва, че в крайна сметка сънищата зависят от процесите, протичащи в съзнанието и душата на пациента. Векове по-късно, през 1895г. един виенски лекар, който добре познавал античните текстове и античната история, се превръща в размирния родоначалник на психоанализата като публикува „Студии върху хистерията” – първото официално съвременно свидетелство за допускането на причина за телесната симптоматика, намираща се отвъд тялото, а когато  само 5 години по-късно публикува своето „Тълкуване на сънищата” / 1900 / , не само ще впише в библиографията към този труд името на Артемидор, но и ще се позове в голяма степен на неговата класификация. Т.нар. „хистерични” симптоми са описани обаче още в едни от най-древните оцелели медицински документи, напр. папирусът на Кахун, датиран ок. 1900г. пр. Хр.

 Да пропътуваме обратно във времето горе-долу толкова години след Христа. След като векове след векове медицината достига чудеса, немислими преди, свързани със спасяването, поддържането и подобряването на живота – нима не е чудо присаждането на сърце?; след векове на парциализация, спецификация и сегментация, водеща към опита за съвършенство, хиляди години по-късно ще се върнем към нещо, което винаги сме знаели. Противоречиво на пръв поглед и разбираемо на втори, науката изглежда едно непрекъснато откриване на това, което сме забравили.

 Ще кажете – и защо му е на един лекар да знае всичко това? След толкова много приказки, един кратък отговор: защото понякога лекарството е самият той. Защото и най-прецизната и точна диагноза, и най-брилянтното лечение може да се провали по същия начин, по който след блестящата операция, която сте направили, пациентът може да не оцелее, ако не го гледат добре в реанимация, ако няма над него някой, който да отчете показателите на това, което се случва и да даде адекватната грижа. По същия начин, по който човек, който Ви обича, може да се опита да Ви каже нещо, което смята за важно и вместо да Ви предпази, да се скарате, ако не успее да го каже така, че да го чуете. Защото преди в хилядите спънки в живота медицината да стане работа, научна кариера, извор на радости и мъки, и ежедневие, тя е била – и всъщност винаги ще остане  -  дълбокото и искрено желание да се лекуват хора. И да се помага. И защото така, както здравето е нещо повече от отсъствие на болест, така и лекарят е нещо много повече от някой, който изписва лекарства.

 

Библиография

 1.     Атанасов, Н. ,”Теории за психичното развитие в психоанализата”,Акад. Изд. „проф. Марин Дринов”, С-я 2009

 2.     Балинт, Майкъл „Лекарят, пациентът и болестта” Фондация „Невронауки” и Национален център за комплексно изследване на човека 1997

 3.     Йорданов Й, А. Шеф, В. Донкина. Правилният подбор на пациенти- основна предпоставка за успешна практика в естетичната хирургия. Медицински преглед, 50, 2014, №2: 63-68.

 4.     Йорданов Й, A. Шеф. Организационният стрес и „синдромът на изпепеляването“ в системата на здравеопазване- акценти и стратегии за справяне. Военна медицина 2013, бр. 3-4:  73-79.

 5.     Freeman, W.J. (1995): Societies of  Brains. A study in the neuroscience of love and hate. Hillsdale and Hove: Laurence Erlbaum Associates

 6.     Freud,S. & Breuer,J. (1893-1895): Studies on Hysteria

 7.     Johnson,M. (1987) The body in the mind. The bodily basis of Meanin, Imagination and Reason, Chicago: The University of Chicago Press, 1990

 8.     Kaplan-Solms K.& Solms M. (2000) , Clinical Studies in Neuro_Psychoanalysis, London: Karnak

 9.     Levi-Strauss,C. (1949), “L’efficacite symbolique”’ In: Antropologie structural. Paris:Plon (1958)

 10.            Matthis,I. (1997), Den tankande kroppen. Studier I det hysteriska symptomet, Stockholm: Natir och Kultur (The thinking body. Studies on the hysterical symptom)

 11.            McDouall, J. (1989), Theatres of the body. A psychoanalytic approach to psychosomatic illness, New York, Norton

 12.            Spitz, R. (with W.G. Gobliner ), 1965. The first year of life. New York, International Universities Press

 

Адрес за кореспонденция:

 Велислава Донкина

 1606 София

 Бул. „Георги Софийски“ № 3

 Военномедицинска академия- София

 Център за психично здраве и превенция

 donkina.velislava@gmail.com

 

Аспирационна липектомия в комбинация със субареоларна жлезна резекция при пациенти с гинекомастия

$
0
0

 Аспирационна липектомия в комбинация със субареоларна жлезна резекция при пациенти с гинекомастия

Д-р Владимир Василев ДМ, Д-р Христо Лозанов ДМ

 Ключви думи - гинекомастия

  Резюме

 Гинекомастията е заболяване което все по често се среща при млади пациенти, поради  модното увлечение по фитнес упражнения  съчетани с честият прием на анаболни стероиди, както и един не малък процент затлъстяване в ранна предпубертетна и пубертетна възраст . Това наложи промяна в планирането на оперативното лечение.На оперативно лечение подлежат пациенти с изразена гинекомастия, която не се повлиява от лечението на основното заболяване както и случаите с общо затлъстяване , т.нар.псевдогинекомастия. Нашият опит показва, че прилагането на аспирационна липектомия в комбинация със субареоларно премахване на жлезният паренхим позволява бързо,ефективно и  относително безкръвно намаляване на обема на гърдата ,  с постигане на много добри естетични резултати.

 Хирургична техника.Съществуват различни мнения за обема на   и вида на оперативната техника които варират от оперативна екстирпация на мастната тъкан и разрастналата се жлеза до  изцяло извършване на липоаспирация и аспирация на жлезата чрез използването остри канюли и комбиниран метод съчетаващ  липосукция на мастна тъкан с предхождащо или последващо екстирпиране на разрастнарлата се мастна тъкан.Ние прилагаме  комбинираният метод. Пациентите се оперират под обща анестезия като  първо се извършва тумесцентна липосукция на 2 те гърди чиито обем зависи от натрупването на мастна тъкан с последваща ексцизия на субареоларна екстирпация на разрасналата се жлеза с парареоларен достъп.

 Материал и метод

Сравняваме 2 случая:

 1 – ви случай:  Пациент на 18 г.възраст с 3 та степен  затлъстяване,при който се приложи едноетапно липосукция и премахване на жлезният паренхим чрез параареоларен достъп.Поради младата възраст на пациента която обуславя добра еластичност на кожата не се наложи последваща операция за отстраняване на кожният излишък . Следоперативно не се наблюдаваха усложнения и се постигна един добър естетичен резултат .

 2-ри случай:Пациент на 22 г възраст , при който приложихме  само конвенционалния  метод, с параареларен достъп екстирпация на подлежащата жлезна тъкан и пара и субжлезната мастна тъкан.Въпреки щателната хемостаза и поставянето на аспирационен дренаж наблюдавахме по продължително следоперативно кървене и неравности на гръдният контур въпреки което отчетохме добър естетичен резултат.

 
 1.jpg

1.2.jpg

Коментар

При използването на 2 те оперативни техники приложени и при други случаи забелязахме следоперативни усложнения по-често проявени при оперативната техника на конвенционална ексцизия.

При комбинираният метод на хирургично  лечение отчетохме по- добър гръден контур и по малък процент на следоперативно кървене.При предварителната липосукция на субмамарната мастна тъкан имаме по-добро представяне на обема на разрастналата се жлезна тъкан и прецизиране на обема на жлезна ексцизия, което предотвратява следоперативното хлътване на ареолата. Ние считаме тумесцентната липосукция с последваща субареоларна ексцизия на разрастналата се жлезна тъкан чрез параареоларен достъп за метод на избор при хирургичното лечение на пациенти с гинекомастия.

 

 КНИГОПИС

 1. Davanco RA, Sabino Neto M, Garcia EB, et al. Quality of life in the surgical treatment of gynecomastia.

Aesthetic Ptast Surg. Oct 25 2008;[Medline].

 2. Ridha H, Colville RJ, Vesely MJ. How happy are patients with their gynaecomastia reduction surgery?. J

Piast Reconstr Aesthet Surg. Aug 28 2008;[Medline].

 

 

 

Silhouette soft. Нов метод за лицево подмладяване

$
0
0

  Silhouette soft. Нов метод за лицево подмладяване

 Д-р Христо Лозанов ДМ, Д-р Владимир Василев ДМ.

  Резюме

 

          Силует софт е нов метод за подмладяване на лицето. Методът се състой в имплантиране на конци, които са изградени от поли-млечна киселина, като върху конците са разположени конуси, които са с насоченост бидирекционално (в две противоположни насоки). Конците са напълно резорбируеми и след изтичане на 1 година може да се счита, че се разграждат от организма.

 Материал и метод

 Представяме 1 случай при пациентка на 45 г. с мезотерапия при който се комбинира метода за middle faceliftс мезотерапия, при които  получихме  отличен естетичен резултат. Пациентката бе проследена за период от 2 години без каквито и да било оплаквания от страна на направените процедури.

 Хирургична техника

 Предварителната хирургична маркировка включва маркирането на 2 взаймно притягащи се области, тъй като конусчетата разположени върху конците са с две различни направления. Едно срещу друго и след като се разположат в кожното ламбо създават тъканна срещуположна тяга. Хирургичната процедура е проста за изпълнение, безопастна и ефективна. В нашият случай е ориентирано за подобряване на района около назолабиалните гънки, като хирургичните точки бяха насочени нагоре и назад в лицето.

 

  2.jpg


 Коментар

 Методът   е приложим и при млади жени, които са във фаза първа и втора степен на мелоптоза. Силуетсофт е много проста процедура и бърз метод, който не налага хирургично отпрепариране на тъканите, с което  се избягват усложненията на хирургията въобще. За постигане на максимален резултат методът може да се комбинира с други минимално и неинвазивни методики за подмладяване на лицето, като  блефаропластика дермални филъри и мезотерапия.Ние считаме че методът не е подходящ заедно с ботокс.

 

 2.1.jpg

 

2.2.jpg

 

 
 

Книгопис

 1.     Ulloa, M.G.: The Ageing Face. Piccin, Turin 1983

 2.     Sulamanidze, M.A., Fournier, P.F., Paikidze, T.G., Sulamanidze, G.M.: Removal of facial soft tissue ptosis with special threads. Dermatol Surg 2002;28:367-371

 3.     Ramirez OM, Maillard GF, Mussolas A. The extended subperiosteal facelift: a definitive soft tissue remodeling for facial rejuvenation. Plast Reconstr Surg 1991;88:227-236

 4.     Saylan Z. The S-lift for facial rejuvenation. Int J Cosmet Surg 1999;7:18-24

 5.     Sasaki GH, Cohen AT. Meloplication of the malar fat pads by percutaneous cable-suture technique for midface rejuvenation: outcome study (392 cases, 6 years experience) Plast Reconstr Surg 2002;110:635-654

 

Viewing all 133 articles
Browse latest View live